Ина Иванова
Какво бихме правили, ако светът внезапно свърши? Милостиво ли е, че е било без предупреждение, без да сме подготвени, добра новина ли е, че случайно сме оцелели в някаква сграда?
Постапокалиптичните прогнози винаги са били благодатни и сюжетоподхранващи. Хана Берфутс обаче затваря седем-осем възрастни и едно дете в сградата на празно училище за 145 дни и нито те, нито читателят е наясно какво се случва отвън. Романът „Всичко, което имахме“ се интересува от това какво остава от човека, когато обществото, социалните договорености, правилата и свидетелите изчезнат. Какво остава от цивилизоваността, когато няма надежда, че познатият ни свят все още съществува. Ко
Никой от героите на тази книга не е непременно добър или лош. Всеки от тях е склонен да изпитва съчувствие и да полага грижа за останалите. Всеки от тях обаче е и егоистично решен да подпомогне собственото си оцеляване. Намаляването на внимателно разпределената дажба храна, на ресурсите от надежда и на смисъла от оцеляването започват да руинират психиката на героите. Времето престава да има значение, в малкото им общество се появяват две групи. Идеята за „ние“ и „те“ е значима и основополагаща изобщо в социалното ни живеене и Хана Берфутс я извежда с безпощадна оголеност. Макар привидно всички герои да се опитват да спазват базовата любезност, отношенията помежду им стават все по-напрегнати. За да се стигне дотам, всеки да е срещу всеки. И все пак – всеки да изпитва състрадание към другите.
Непрестанно изместващата се линия на допустимо и неморално, тази тънка гранична бразда на цивилизоваността е всъщност въпрос на конвенция. Но и въпрос на личната готовност на всеки от героите в романа да отстоява етичното в екстремна ситуация.
И тогава на повърхността излизат големите въпроси – за любовта, за всичко, което не сме готови да загубим, за страха от смъртта, за инстинкта ни към живота дори ако се налага нашата психика да си измисли спасение чрез собственото ни генетично продължение (под формата на бременност). Романът всъщност е дневник на една от героините, тефтер, в който тя пише за бъдещата си дъщеря и който съдържа хронологията на оцеляването, но и загубата на идентичност, разпадането на идеята за време.
А когато останат само инстинктите, заложени от природата, идеята за разрешено и непозволено се разпада. Читателят едновременно знае, че ще се стигне дотам и се надява да му бъде спестено. Но романът на Хана Берфутс не спестява нищо. С хирургична прецизност тя изследва темите за доверието и предателството, за съперничеството и любовта, за здравословните граници на егоизма и оправданието да извършим насилие. Не в името на, а заради физическото оцеляване, заради живота. Който впрочем също е лимитиран.
Единственото, което понякога ни остава дори в най-обезсърчаващите ситуации, е надеждата за бъдеще. Текстът на Хана Берфутс е възможен единствено поради тази дълбоко заложена у човека, противостоящата на логиката надежда.
„Всичко, което имахме“ е изпълнен в лаконичен, на места дори строг стил, в който се прокрадва тъга и обич по всичко, което човек е, което има сили да отстоява. Дневникът на Мерел всъщност е изящен опит да бъде реабилитиран човекът в цялата му сложност. И точно това трансформира дистопичната нотка в романа – и го прави повествование за човешките взаимоотношения, безнадежден, суров, но посвоему красив.
Поглед към миналото, към всичко, което сме загубили, което е невъзвратимо и затова – оценностено: „Но да копнееш по нещо, което не съществува, е мъчение. За да пощадим сами себе си, все по-често копнеехме за други неща – за такива, които имахме. Макар че и те ставаха все по-оскъдни“.
Тази перспектива – от гледната точка на герой, преживял недвусмислен апокалипсис, изтриване на света – кара читателя също да пожелае да остойности дребните свои удоволствия, че дори и греховете на съвременното съществуване: от бургерите до глобалната ни зависимост от мрежата, от парфюма до топлата вода, от възможността да ходим на работа и да сме на нож с екипа си до дребните игри, които водим в името на любовта.
Уж мимоходом, но с моралната тежест на въпроси, които терзаят, са засегнати и темите за служебната етика, за майчинството, за отношението към емигрантите, за нарцистичните ни импулси.
Хана Берфутс (родена през 1984) е с бакалавърска степен по културология и магистърска степен по журналистика. Авторка е на осем романа, няколко филмови сценария, пиеси и сборник с разкази. Интересът ѝ към трудни от етична гледна точка казуси я прави една от дискутираните авторки, обичана не само в Нидерландия, но и от англоезичните читатели.
Силата на нейната проза е именно в отказа да предлага еднозначни решения, лесни тълкувания на идеите ни за правилно и погрешно, за добро и зло. Нейните герои са истински съвременни градски личности – интровертни, несигурни, зависими, склонни към вина. И ситуацията, в която са поставени, изважда наяве най-скритите импулси, без да им предложи изход. Ето защо „Всичко, което имахме“ продължава да тревожи ума на читателя дълго след като е затворил кориците на книгата с въпрос, който иначе рядко си позволяваме:
Какво бих направил аз, как бих постъпил?
Хана Берфутс, „Всичко, което имахме“, прев. от нидерландски Мария Енчева, изд. ICU, 2026
