Йорданка Белева
През зимата прабаба ми се опаковаше с няколко ката дрехи. Оставяше непокрит единствено погледа си, но и това беше спорно, защото имаше перде на очите. Навличането й не издаваше зиморничавост, по-скоро потребност да се изолира от този свят. Казваше, че ако човек оцелее през зимата, ще изкара и годината. Макар на нея да й беше важно да оцелява единствено заради зимното пране. Всяка събота само то беше в състояние да я изкара навън.
Переше в старо корито дрехите на прадядо. Струваше ми се необичайно той да ги изцапва в отвъдното, но явно успяваше. Баба ги переше на ръка и им говореше. Когато се приближавах, за да чуя, тя млъкваше. Питала съм я какво си говори с дрехите на дядо, а тя всеки път отвръщаше – не говоря с тях, а пиша писмо. Само че аз виждах помръдването на устните й, и понеже тя не пишеше, а простираше, допусках, че диктува писмото си. Топлият дъх, който излизаше от баба и топлият дъх на прането, се сливаха в почерк на невидима ръка. Почеркът не беше равен, а колеблив: влияеше се от вятъра и от това дали баба диша учестено или равномерно. Понякога спираше за кратко и търсеше подходящата дума. Друг път с дълбока въздишка задраскваше вече написаното и започваше наново. Когато приключеше с писмото, погалваше страниците му като опъваше внимателно дрехите, за да изсъхнат изгладени.
Баба изпращаше с редовна поща писмата си – всяка седмица по едно. Не бяха дълги писма – чорапи, панталон и пуловер. Панталонът от груб вълнен плат, пуловерът и чорапите изплетени с прежда от домашна вълна. Спомням си, че тогава се интересувах повече от баба ми като подател и дори не се замислях за отговорите на писмата й, как пристигат и кога ги чете, къде ги съхранява.
– Бабо, а може ли и аз да изпратя писмо на дядо? – попитах я в една февруарска събота.
Баба се усмихна, избърса ръце в дрехите си, за да не ме намокри, прегърна ме и каза:
– Малка си още, не можеш да пишеш. Като тръгнеш на училище, ще му напишеш и ти писмо.
Тъй като чак след три години щях да съм първокласничка, струваше ми се невъзможно да чакам дотогава, затова предложих на баба да изпратя на дядо моя рисунка, а тя да я сложи в плика с писмото си.
– Внимавай какво ще нарисуваш – каза баба и ми посочи къщата, за да се прибера на топло.
Нарисувах му агънце. Не знаех дали ще го зарадва или ще го натъжи – изобщо не познавах прадядо си и имах за него повече предположения, отколкото убеденост. Той беше за мен неясен силует, чиито очертания ми се изплъзваха всеки път, когато го приближавах. Портретът му беше сбор от допирателни, които се спускаха от баба към смъртта. Понеже често я бях чувала да пее песента на Борис Машалов за агънцето, което плаче за майка си, допусках, че тази песен е пяла някога и на дядо и когато той получи писмото с рисунката ми, именно агънцето ще го подсети какво е било и какво е сега. Представях си дядо как получава писмото и сяда на облаче, за да си го прочете. И понеже той също не ме познава, по рисунката ми ще гадае коя съм и каква съм. Помолих баба в писмото си да му разкаже за мен, а тя ме успокои, че дядо знае всичко, което се случва на земята.
– Тогава защо му пращаш писма, бабо? – недоумявах аз.
– Заради отговорите – каза тя и сложи последната щипка от прането.
Не помня погребението на прабаба, пратили са ме нарочно у съседите, за да нямам спомени за този ден. Може би защото не съм я виждала положена в ковчег, и до ден днешен в съзнанието ми прабаба е жива и нарежда думи и дрехи.
Когато един януари майка ми влезе в болница и в продължение на три дни нямахме никаква информация за нея, аз си спомних за невидимите писма на прабаба. Изпрах зимното яке на мама и го окачих в двора, за да изсъхне. Когато привечер го прибрах, то приличаше на стопанина си. Водата в него беше замръзнала и ръкавите напомняха за ръцете на майка ми, разтворени за прегръдка. И тогава намерих цялата тайна кореспонденция на прабаба.
