Емили Темпъл
Подобно на мнозина свои съвременници У. Х. Одън бил искрен почитател на Толкин. През 1954 г. прочутият поет възторжено приветства „Задругата на пръстена“ на страниците на „Ню Йорк Таймс“, заявявайки: „Никое художествено произведение, което съм чел през последните пет години, не ми е донесло по-голяма радост“. Оттогава между двамата се установява оживена кореспонденция: Толкин изпраща на Одън предварителни екземпляри от следващите томове, а разговорите им се задълбочават върху подробности от творчеството му. (Одън например смята, че романтичната линия между Арагорн и Арвен следва да бъде премахната – макар това да не накърнява съществено възхищението му.)
Десетилетие по-късно обаче, когато Одън предлага да напише книга за Толкин за християнското издателство „Ердманс“ – част от поредицата „Съвременни писатели в християнска перспектива“, където фигурират имена като Дж. Д. Селинджър, Джон Ъпдайк, Сол Белоу и К. С. Луис, – Толкин категорично отказва. И макар Одън често да бива сочен като един от онези, които легитимират Толкин в литературните среди, а двамата нерядко са описвани като „близки приятели“, през 1966 г. самият Толкин очевидно не споделя подобна преценка.
На 9 март 1966 г. Толкин пише до Роджър Верхлюст от „Ердманс“:
„Г-н Одън действително ме уведоми, че е поел ангажимент да напише книга за мен под заглавие „Дж. Р. Р. Толкин в християнска перспектива“. По различни причини не му отговорих веднага; но макар да съжалявам, че становището ми може да не ви бъде приятно – и съм, разбира се, признателен за оказаното внимание – необходимо е да цитирам казаното от мен пред него.
С дълбоко съжаление научавам, че сте се ангажирали да напишете книга за мен. Това среща категоричното ми неодобрение. Считам подобни начинания за неуместна дързост; и освен ако не са предприети от близък приятел или в съгласие със самия обект (за което в момента не разполагам с време), не мога да допусна, че ползата им оправдава неприязънта и раздразнението, причинени на потърпевшия. Най-малкото бих желал подобен труд да изчака, докато завърша „Силмарилион“. Работата ми постоянно бива прекъсвана; но нищо не пречи повече от настоящата суетня около „мен“ и моята биография.“
Толкин признава, че е задължен на Одън за щедрата подкрепа след първата поява на „Властелинът на пръстените“, но добавя с хладна категоричност: „той не ме познава“. Дори допуска, че това заключение може да е несправедливо, ако се съди по пресата, но отбелязва, че публикуваните изказвания на Одън за неговите възгледи само потвърждават, че не го познава..
По-нататък Толкин настоява върху принципното различие между посмъртно написана интерпретативна брошура за автор, чието творчество системно изразява християнска мисъл, и подобен труд за жив писател с далеч по-ограничено творчество, който се стреми да го довърши под натиска на времето – без разсейването на прибързани анализи, лишени по необходимост от достатъчна осведоменост.
(Ръкописна бележка в края на писмото:) „Срещали сме се, разбира се, може би половин дузина пъти за четиридесет години, но не сме имали нито един личен или частен обмен на възгледи – нито устно, нито писмено.“
Месец по-късно Толкин потвърждава позицията си, заявявайки, че – съдейки по думите на Одън, цитирани в „Ню Йоркър“ – не вярва неговото разглеждане да бъде задълбочено или проникновено. В броя от 15 януари 1966 г. писателят Джералд Джоунс отразява среща на т.нар. Толкинско общество, на която Одън е поканен като гост-лектор. Темата – „Толкин като човек“ – започва по следния начин:
„Толкин е човек със среден ръст, по-скоро слаб… Живее в отвратителна къща – не мога да ви опиша колко ужасна е – с отвратителни картини по стените. Срещнах го за пръв път през 1926 г., на лекция в Оксфорд. Той прочете откъс от „Беоулф“ толкова красиво, че реших, че англосаксонският език трябва да е интересен – и това оказа голямо влияние върху живота ми.“
Одън добавя още, че „Толкин е обсебен от северното начало“ – че хората се делят между влечение към Севера или към Юга, към Скандинавия или към Средиземноморието, и че за Толкин северът е сакрална посока. Трудно е да се прецени кое от тези наблюдения е било по-малко приемливо за самия Толкин.
Без съгласието на автора замислената книга така и не се появява. Остава единствено предположението, че тя би била едновременно леко язвителна и благоговейна; особен хибрид от възхита и дистанция.
Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА
Източник: lithub.com
