Паул Целан
Балада за угасналия свят
Пясъкът. Пясъкът.
Пред шатрите, безбройните шатри
пясъкът разнася своя шепот.
„Аз съм морето. Аз съм луната.
Пуснете ме да вляза.“
„Нощ“, мърморят шатрите,
„бъди нощ.“
Тогава настъпват копията:
„Ние сме.
И желязното синьо на утрото.
Позволете ни всички крила
да прободем.“
Тогава се раздвижват,
раздвижват се плахо ръцете на воините:
„Безбожните ангели ни дадоха право –
И чуждите тук трупат мрак?
Проникваме.“
(Но какво,
кой е в шатрите?)
Дишащ лик
увесва се светъл пред шатрите:
„Дъждовно-зелена орис
съм аз.
И съм тревата.
Вея.
Вея навътре.“
(Но какво,
кой е в шатрите?)
Всички ли потънаха?
Пясъкът? Копията?
Ръцете на воините? Дишащият лик?
Потънаха, потънаха ли?
Заекващите души на негрите наоколо
танцуваха в кръг и проникнаха вътре:
сенките ги намериха, сенките
на никого.
Разкъсан е хороводът на душите.
Превод от немски: ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
