Йоанна Елми
Отричането на очевидното. Отчаянието от отричането на очевидното. Как бих постъпил, ако тази фикция беше моята реалност? Всяка книга има първи отличителни нотки, първи вкус, който се разлива по небцето. Такива са първите нотки на „Пророческа песен“ на Пол Линч.
Отрицанието, неспособността за приемане на реалността е отличителната черта на Ейлиш Стак, главната героиня в спечелилия наградата „Букър“ през 2023 г. роман на Линч. В отварящата сцена новосформираната тайна полиция в Ирландия чука на вратата на Ейлиш, търсейки съпруга ѝ Лари. Ейлиш игнорира интуицията си, с която предусеща тъмнината, която нахлува в дома ѝ; тъмнината, която поглъща всичко, с която започва романът на Линч още в първото изречение, в първия параграф. Героите осъзнават случващото се и логичното бъдеще, но мислите им заобикалят очевидното. Този мотив е зададен още в първите страници на романа и Линч се връща към него през различни метафори и образи, които хващат най-дребните детайли на емоционалния свят на семейство Ейлиш. В това е силата на „Пророческа песен“: тя хваща не само моментното ни усещане, че поредният абсурд, зверство, болка не са възможни в този свят, но и неизбежното сблъскване с реалността, че няма невъзможни неща. И че страшното в историята се случва именно на фона на отрицанието ни, че се случва.
Основно през вътрешния свят на Ейлиш и нейното ежедневие проследяваме пропадането на Ирландия в авторитарното. За разлика от традиционните дистопии, в романа на Линч на преден фокус са не подробностите как точно изглежда и функционира прекрасният нов свят на светлото бъдеще, Големият Брат и Партията, нито големите героични битки на съпротива; напротив – жестокостта е нормализирана, представена като бележка под линия в баналното, едва видим детайл от голямата картина на ежедневното, а съпротивата е сведена до ежедневна дилема, в която винаги надделява надеждата, че не може да е чак толкова зле, че някой друг със сигурност ще въдвори света обратно в ред. Краят на света, на обществото винаги е местно, локално събитие, казва Линч както през героите си, така и в свои интервюта; идеята, че насилието, войната, апокалипсисът е холивудски филм със специални ефекти, библейско събитие, добре маркирано хронологично събитие, е илюзия – краят е банален и още по-страшен именно поради своята баналност.
Ейлиш не следва обичайния път на героя в дистопията. Нейната основна мотивация е да запази семейството си – четирите си деца и баща си, чиято деменция прогресивно се влошава – и да дочака връщането на съпруга си, за когото е убедена, че ще бъде пуснат от властите. Клаустрофобичният наратив на Линч, който върви без пряка реч, с чести инверсии и дълги, криволичещи изречения, се концентрира около детайлите на това оцеляване: детето, на което трябва да бъдат купени нови обувки, които постоянно биват забравяни; работата, без която семейството няма да оцелее; бебето, което расте без баща. За разлика от Уинстън Смит („1984“), Монтег („451 градуса по Фаренхайт“) или Офред („Разказът на прислужницата“), Ейлиш Стак не преживява типичния катарзис на героя, нито се изправя срещу системата, ако изключим белия шал, който носи и за който понякога се обвинява в безразсъдност, а понякога арогантно афишира като символна съпротива. Ейлиш не се кланя на режима, но ѝ липсва решителност; мотивацията за нейната устойчивост е многопластова и включва личната ѝ рана от разбиването на семейството ѝ. През цялото време се питаме дали Ейлиш щеше да склони глава както всички останали, ако съпругът ѝ Лари бе част от системата – тази амбивалентност е сред силните страни на повествованието. Кулминацията, посоката на пътя на Ейлиш става ясна едва в края на романа. Пол Линч казва, че цялото повествование се движи към последното изречение – там е формулата, която се доказва през разказа.
„Пророческа песен“ се определя като дистопия, но поради изброените дотук качества той успява да надскочи жанра и да го надгради именно с насочването на сюжетното внимание към вече банално обговаряната баналност на злото, към колебанието в злото, към човешкото му лице (тук правим асоциация с Ленърд Коен и поемата му за Адолф Айхман; какво очакваме от чудовищата, които винаги имат човешки лица?). Виждаме тайната полиция и симпатизантите на партията като обикновени хора, пазаруващи в супермаркета, като колеги, като стари познати; виждаме всички онези, които избират да пуснат пердетата и да се престорят, че не виждат вандализирането на къщата на Ейлиш; виждаме хората, които избират да носят партийни значки; броим знамената, които се появяват на верандите. Съучастничеството с режима, сянката на държавата, която дава сила на обикновения човек и го освобождава от отговорност за индивидуалните му действия, се превръща в главен герой, в някакъв извратен Левиатан (по Хобс). Тишината, криенето, примирението се превръщат в оправдани стратегии за оцеляване; не му е времето за смелост. Изграждането на такъв разказ е постижение в XXI в. – векът на дистопиите, но и векът на дистопията като маркетинг, в който както Джордж Оруел, така и Олдъс Хъксли са се превърнали в цитати в социалните мрежи, а най-страшните им предупреждения красят платнени чанти, тетрадки и тениски; векът, в който всеки може да бъде герой на теория, поне през дигиталния си аватар, в пространствата, където си играем на идентичности.
Дори апокалипсисът е за продан и вследствие на това изглежда и се усеща като реклама, като подзаглавие, като случайно видян и бързо забравен 30-секунден клип, като набързо казано предупреждение в края на рекламата на настоящето, в което живеем и бъдещето, което си обещаваме. Въпросът, който Линч поставя ребром, е: когато съпротивата е нещо повече от идентичност, която да афишираме, колко от нас всъщност са готови на страшните саможертви, които тя изисква? Способни ли сме да отстояваме общочовешки принципи отвъд идеологията? Оправдаваме ли жестокостта, когато тя е насочена срещу враговете ни? И кого виждаме като врагове, къде е границата? Както казва дядото на своя внук: ако искаш да си играеш на съпротива, трябва да си готов да платиш цената. Романът всъщност разкрива преговарянето на тази цена през очите на една обикновена жена, съпруга, майка. Пропадането към пропастта, разбира се, се излъчва по телевизията, превръща се в реалити върху екрана. Ако искаме да наричаме войната с истинското ѝ име, трябва да я наричаме забавление, ентъртейнмънт, казва една от героините. Линч умело улавя това напрежение между аналогова и дигитална реалност.
Интересен е и изборът на автора да постави действието в Ирландия. Самият той често говори за крехкостта, чупливостта на света, но и на концепцията за „цивилизован свят“, която нарича „параван“. Подобен сюжетен избор, както и изказвания, вероятно са трудни или неразбираеми за част от българската публика, която гледа на „западната цивилизация“ като на непроменлива константа, често през призмата на посткомунизма и наследството на съветския тоталитаризъм. Линч посочва ситуацията в Сирия като катализатор на идеите си, но докато пише книгата, Русия нахлува в Украйна, а в свои интервюта казва, че катастрофата и краят на света са очевидни и в Газа.
It can happen here [букв. „Може да се случи тук“] е фраза, набрала популярност след победата на Доналд Тръмп на изборите през 2016 г. Това е начинът на американците да предизвикат своето чувство за изключителност, митът, че авторитаризмът няма място в държавата, дала пример за съвременна демокрация за света. Въпросът „Как е възможно?“ си е задавал всеки дори без да е чел или чувал за Хана Арент. Вече опроверганата и силно критикувана книга „Ефектът на Луцифер“ с подзаглавие „Как добрите хора стават зли“ на Филип Зимбардо дълги години бе сред най-популярните четива в платформата Goodreads. През последните двайсетина години има бум от научнопопулярни книги, които обясняват защо привидно добри хора са способни на нечовешки постъпки (напр. Why We Act, Catherine Sanderson) или защо разумни хора вярват на пропаганда, която ги превръща в жестоки безумци (Bad Beliefs, Neil Levy). Това е пластилинът, с който работи и Пол Линч. Решението действието да се развие в Ирландия отваря различно пространство за тези феномени, деекзотизира авторитаризма (в последното десетилетие залитането на Запада по крайнодесни и авторитарни посоки понякога е описвано като „балканизация“ в международните медии) и изпраща недвусмислено послание.
В интервютата на Линч често му задават въпроса дали книгата му трябва да се чете като политическа, или не. Подобни въпроси напълно пропускат същината на книгата, а и на голямата литература изобщо, защото третират политическото като нещо отделно от социалното, от живия живот. „Пророческа песен“ е напомняне, че политическото не може да бъде отделено и изолирано от голямата и малката история: то се просмуква в тъканта и времето на хората, които го обръщат, които то обръща. Повтаряйки вариация на думите на Вацлав Хавел, Пол Линч казва, че енергията за добро и зло винаги е там, латентна в едно общество – въпрос на обстоятелства и лидерство е коя страна ще вземе превес. Задача на литературата е да наблюдава и описва именно тези процеси. Тревогата на Линч – тревогата, с която е пропита „Пророческа песен“, – е, че съвременното общество отдавна е изоставило мисленето като процес, че сме потънали в ентъртейнмънт, че сме претръпнали към същественото. „Общество, което не може да чуе собствените си мисли, е общество, изправено пред сериозен проблем“, казва Линч в едно от своите интервюта. „Не пиша с умисъл, с някаква цел; политическото просто се процежда през романа – Тръмп, бежанската криза, всичко това остави отпечатък върху книгата.“
„Пророческа песен“ ме върна към едно определено усещане в седмиците и дните преди началото на руската инвазия в Украйна. От онези дни няма конкретни спомени, само амалгама от безцветно зимно небе; някакви банални новини за нещо също толкова банално, което се случва в един все още прохождащ след пандемията свят; семейни вечери, в които мълчанието казва повече, отколкото думите; копнеж за пролет, за слънце. Именно така започва и романът – със зло, което се прокрадва незабележимо, което не искаме да признаем. Опитвам се да проследя линията на нашето зло, реалното зло: финансовата криза ли е, или може би нахлуването в Ирак, или може би 11 септември? Кога е началото на нашия тих апокалипсис?
Романът ми припомни общото ни, следпандемично усещане за отминала буря и лека тревога, че нещо друго предстои да се случи; че това не е краят на някаква история, а само пауза между два агонизиращи спазъма на света: президент на САЩ бе Джоузеф Байдън, европейските избори предстояха, правителството на Кирил Петков току-що беше встъпило в длъжност. Имаше малко тишина, малко баналност, малко илюзия, че човек може да се върне назад към онова, което е било – светът от началото на новия век. Но все пак имаше и онова – отричано, отхвърляно – напрежение, че все пак времето никога не се връща назад. Деветдесетте, ранните 2000 са отминали. Светът дава накъсо, навсякъде. Колкото и да се опитваме да се преструваме, че не е така.
Когато животът се разпадне, не можеш да го залепиш обратно, казва Линч. „Пророческа песен“ е книга за скръбта, за загубата: за бавната, опостушителна загуба на онова, което смятаме за даденост, а всъщност е толкова крехко. За загубата на вярата в хората, за загубата на вярата в доброто. Затворник на собственото си отрицание и шок, Ейлиш Стак е надигравана от събитията с всеки следващ ход, което кулминира в най-бруталните, шокиращи моменти на романа. Отвъд учебниците по история, паметниците, победите – как оцеляват хората, принудени да живеят в голямата история на света? Пол Линч показва какво се случва, когато разберем, че свободната ни воля и индивидуалността ни са възможни само дотолкова, доколкото успеем да удържим огромните сили, които движат обществата ни, държавите ни, света ни към или далеч от пропастта.
От 2022 г. помня и специфичното усещане за нагнетяване на напрежението: отначало малки, а после все по-големи, все по-централни заглавия, които разказват за струпването на руски войски по украинските граници; американските предупреждения, че се готви пълномащабна инвазия; руските твърдения, че Западът отново е в истерия и че става въпрос просто за военни учения; репортажите за пълните барове и ресторанти в Украйна в онова, което днес наричаме „часовете преди войната“. Ясно помня телевизора, светлината от екрана, която кара предметите в стаята да танцуват, CNN, включена късно вечерта, кадрите от Киев, репортажите, заглавията: „Русия нахлува в Украйна“. Първата война, която светът щеше да гледа като видеоигра, като реалити предаване. Както знаем вече, няма да ни е последна.
В седмиците преди руската инвазия в Украйна бях от страната на отричащите. Подобни неща не се случват в XXI в., казвах, и дори Владимир Путин не е достатъчно луд, че да започне такава война. Бях убедена, че след две световни войни човечеството е навлязло в нова фаза: не такава на липсващи конфликти и насилие, но такава, в която, поне в „западния“ свят, конфликтите и насилието са по-скоро психологически, стратегически, прикрити с пропаганда, новоговор и политическо говорене, чиято де факто цел е да оправдава насилието, но и до някаква степен да го отдалечи от най-първичните му, жестоки проявления. Затова и разпознах отрицанието на Ейлиш Стак. Това е отрицанието, в което вероятно биха живели (а защо не и живеят, в сегашно време, без условности) повечето от нас, колкото и да ни се иска да вярваме в обратното. Това е отрицанието на оцеляващия човек; на човека, принуден да се изправи лице в лице с илюзиите за собствената си смелост. Истински смелите, безразсъдните, бунтовните – като героя на Лари, съпруга на Ейлиш, са най-лесната жертва, покосени първи. Всъщност кой оцелява: най-смелият или най-умният? Каква е цената? И какво значение имат абстракции като достойнство, смелост и чест, когато човек е изправен пред смъртта и знае, че няма кой да разкаже историята му?
Ейлиш Стак отказва да повярва, че светът може да бъде толкова жесток. Някак сме свикнали да мислим, че жестокостта е в миналото, в годините, които започват с 19-, в учебниците по история. Срещу жестокостта трябваше да ни имунизират ритуалите по памет, посещенията на музеи, слушането на показания на оцелели от зверствата на отминали режими, признаването на Холокоста и почитането на жертвите на комунизма, различните международни дни за различните жертви на различните други режими, празнуването на победителите, на добрите. Ейлиш Стак очаква всички да си припомнят това, да протестират, да се надигнат. It can’t happen here – такива неща не се случват в Ирландия. Ейлиш Стак очаква всичко това да е някакво лошо реалити. Всички останали също чакат всички останали – включително и Ейлиш Стак – да протестират, да се надигнат. Това няма как да продължи дълго.
А най-страшното се случва, защото достатъчно хора решават, че трябва да почакат някой друг да направи нещо.
Пол Линч, „Пророческа песен“, прев. от английски Иглика Василева, изд. „Лист“, С., 2024
