Светлана Стойчева
В София дойдох както на всички значими места в моя живот – без дори да са се мяркали в съзнанието и мечтите ми: така съм се родила в Провадия, така се озовах за години в Китай, така и София се превърна в моя град.
Не съм следвала в Софийския университет, та да си имам безпаметни „студентини“. Завърших българска филология в Шумен и докато си пишех дипломната работа (разбира се, за Яворов!), изведнъж се появи необходимостта да „отскоча“ до библиотеката на СУ, за да прочета някакви статии, които липсваха в прекрасната (без ирония) Шуменска библиотека: дойдох, прочетох и си отидох. В спомена ми остана само тъмнината на тунелите в Искърското дефиле и достолепната университетска библиотека – мястото, в което цялата София метонимично се беше свила.
Окончателно дойдох в София, изтласкана на два пъти от самия провинциализъм.
Най-напред – от дефилето на онова малко градче, което много по-късно щеше да бъде наречено най-старият, поне в Европа, град заради разкопаните солници. Място, което въпреки надвисналите скали, фосфоресциращи почти мистично в моментите на спиране на тока (тогава така ги усещах), въпреки вълшебния тапет на близкия баир, чиято бавна сезонна промяна следях с тръпно внимание – въпреки всичко – успяваше да внесе „душевна теснота“, както би се изразил Стойко Владиславов. Дали пък ниското му местонахождение, където изгревите само се предусещаха, а някъде се случваха (нещо като да гледаш как изгрява слънцето през крив макарон, както съм се била изразила, разхождайки се край калето с Марта Радева) не е било от съществено значение?
Отидох да уча хуманитаристика в Шуменския университет – избор, който ме отдалечаваше от семейните професии, но още след втората година започнах да го разпознавам като свой път. Започнах да посещавам литературнотеоретичния кръжок на медиевиста Пейо Димитров (единствения, когото мога да нарека мой Учител), където „тартуските записки“ се четяха на микрофилми; записах се в отбора по алпинизъм и хукнах по чукарите на Мадара, Вратцата, Рила и Пирин, да се преборвам със страховете си, да избистрям интуицията и принципите си и да науча какво значи връзка на живот и смърт. Бях готова за София, но не го знаех все още.
Втория път университетският провинциализъм ме изтласка в София. След един неуспешен конкурс за асистент в Шуменския университет, отменен още преди да бъде проведен, Пейо Димитров ми написа писмо от Санкт Петербург (тогава още Ленинград), където беше на лекторат, със съвет да кандидатствам за аспирантура (днес докторантура) в Софийския университет. Всички негови колеги, на които беше помогнал да защитят дисертации във „Великата страна“, се бяха върнали и останали в Шумен; затова мен ме насочваше в Центъра – защото, както казваше, културата на България е централизирана. Когато му обясних, че точно в тази година има само една литературна аспирантура към катедрата по българска литература – по детска литература, предмет, който не бях изучавала в Шумен, – той отвърна, че и Лотман е бил библиотекар, но това не му е попречило да напише книгите, с които се утвърждава в литературознанието, и да не се отнасям високомерно към която и да е литература, защото всичко зависи от мен. Разбрах го и си купих билет за София.
Спечелих аспирантския конкурс, но Факултетният съвет гласува втория кандидат след мен, същинския „избраник“. Когато тогавашният ректор на ШУ езиковедът Тодор Бояджиев, и заместник-ректорът езиковедът Борис Симеонов (и двамата преподаватели и в СУ) узнаха какво се е случило, решиха, че няма да допуснат да възтържествува тази „несправедливост на софийските им колеги“. Те издействаха от Съвета за висше образование втора аспирантска бройка и … ето ме в София. Дойдох заедно с темата на дисертацията си „Приказното творчество на Николай Райнов“, за да изследвам едновременно и двете литератури и през съвсем друг прозорец да погледна към интересуващия ме българския модернизъм. И с научния си ръководител.
Пейо беше прав – дойдох през 1986-а и останах в София. Конкурсите ми тепърва започваха.
Първите седмици, докато се задвижи тромавата административна машина и се установя в общежитие, прекарах в дома на Елка Константинова (до Попа, недалече от кооперациите на Каралийчев и Дора Габе) – тя ми стана научен ръководител, защото ме познаваше още от времето, когато ми е водила лекции в Шумен, вероятно вярвайки в литературните ми заложби. Чувствах се като галеница на съдбата, движейки се из палимпсеста на културата, който се разгръщаше на слоеве в нейния апартамент – било чрез книгите в библиотеката на Георги Константинов, която беше отворена като сърцето на Елка (метафората тук е вярна!), било чрез оригиналите на художници от междувоенния период, било чрез разговорите със самата Елка и сестра ѝ Божанка, която по-късно ме избра за свой асистент. Елка се грижеше и за външния ми „социален“ комфорт, опитвайки се „да ме социализира“ – включително когато изпрати самия Мишо Неделчев „да се запознае с аспирантката ѝ“ на първата ми научна конференция в Приморско.
След тези благословени топли седмици трябваше да вкуся и от усойното усещане в големия град. Сред стиховете на Елин Пелин, публикувани в Антологията на Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов, попаднах на един изповеден ред, който звучеше приблизително така: „прощавай, аз отивам на чужбина“, а под линия редакторска бележка поясняваше, че поетът всъщност заминава да учи в Сливен. Тогава си казах, че София е моето отиване в „чужбина“. Може би затова редовно пишех домашните на латиноамериканските и азиатските студенти в общежитието. Разбирахме се без превод – като „чужденци“. Имах едно особено любимо градско място: качвах се на „моста на въздишките“ до НДК и наблюдавах разминаването на потоците коли по „Евлоги Георгиев“. Това движение ме изпращаше и посрещаше, изпращаше и посрещаше; перспективата се изплъзваше от времето и пространството, а аз оставах напълно сама – в този и във всички възможни градове.
Животът ми продължи между отсечките Студентски град – Университета и Студентски град – Народната библиотека, а някъде към 1989-а се появи една „скоба“ – Домът на литературата и изкуствата за деца и юноши, а към 1992 и НАТФИЗ, където Елка Константинова ми предаде лекциите си, за да се отдаде на политика. В СУ наваксвах живото присъствие на преподаватели като Исак Паси, Никола Георгиев, Александър Фол,… като посещавах лекциите им; в катедрата по българска литература се засякох с няколко поколения литературни историци – от поколението на Милена Цанева и Симеон Янев до Александър Кьосев (тогава той беше в тази катедра) и Валери Стефанов и до най-младите асистенти и докторанти, така да се каже, редовите ми колеги (Стоян Петков стана първият ми съавтор). В Народната библиотека се опитвах да вървя по следите на Николай Райнов – да усетя по себе си онези негови думи „най-харесвам стъпките, що се лутат“. Това изискваше максимално разтваряне на блендата на четене и все пак да удържам фокуса. Светлата част от деня се съсредоточаваше в библиотеката и нейните околности – „Шипка“ 6, където в някаква странна общност се събираха художници и читатели, а кафето и другите питиета бяха поразително евтини; и в Докторската градинка, където потъвахме в разговори и кръстосване на темите си (с Юри Стоянов, Андрей Лешков, Любка Липчева, архивиста Ставрев … нямат край). Там трябва да е станало сприятеляването ми с Емилия Дворянова, Албена и Кръстьо Раленкови – философите ми бяха най-интересните събеседници. Чудя се кога съм чела. Конференциите в страната, на които започнах да ходя, разшириха академичния ми кръг (Едвин Сугарев, Пенка Ватова, покрай тях Борис Христов ми подари първия ми компютър „Макинтош“; Мадлен и Данаил Данови, Бисера Дакова, Пламен Антов…). Така този кръг много скоро пропука София-центричността си. Всъщност винаги съм поддържала връзката с шуменските си приятели, но след ранната кончина на Пейо, почти само Савата Сивриев ми остана. В Дома на литературата и изкуствата за деца и юноши ме отведе поканата на Екатерина Илинчева, редактор на сп. „Деца, изкуство, книги“, да вляза в редколегията – това беше първата ми работа в София, където се научих какво е да си редактор и публикувах едни от първите си статии. По-важни обаче се оказаха срещите ми с хората, които също като мен вписаха Дома в професионалната си биография: с Мирела Иванова, Албена Хранова, Юлиан Жилиев, Мая Горчева, Инна Пелева, Димитър Б. Димов (Водният дух), някои от ПАН-овците (Любомир Русанов и другите). НАТФИЗ ми беше, както се казва, за разкош – провокираха ме младите артисти, особено тези за куклен театър, но и аз тях провокирах (след много години се преместих изцяло в НАТФИЗ, за да продължа да се самопровокирам с безброй различни лекции).
С една дума, в София дойдох сама, а се смесих с онези, с които щяхме да посрещнем падането на Системата, да делим и изговаряме културата на 90-те (актантите, както го казват, са известни). Постепенно те се превърнаха в моята жива среда, която ме доизгради и вгради. Като добавя и следващите, които срещнах (искам да изпиша името на Георги Марковски), а част от тях вече са живи само в спомените ми, това съставлява същинската човешка София за мен.
В София дойдох, без да съм го въз-намерила, но като се замисля, днес нямам другаде дом и път, и край.
