Весела Фламбурари
Виолета Христова е добре позната със своя фин усет за поезия, а в „Лунното лисиче“ тя използва този усет за изграждането на един съновиден свят, в който всяко дете би искало да пребивава.
Наскоро излязлата книга на издателство „Буболече“ всъщност е една съвременна приказна повест, която структурно разгръща поредица от сънни епизоди. Всеки конкретен сън развива специфичен сюжет, пейзаж и настроение и е отделна история, в която фантастичното се преплита с реалността по мек и приказен начин.
Главният герой – Валери – пътува през сънищата си, воден от приказно същество – Лунното лисиче. Самият Валери е събирателен образ на детето – любопитно, съзерцателно и влюбено в чудесата. Срещата му с Лисичето не е просто игра на въображението, а вътрешен преход към емоционално развитие, съпричастност и откриване на собственото място в света на мечтите.
Жанрът балансира между поетичен цикъл, съновидение, философска алегория и психологическа драма. Тук можем да направим паралели с „Оле Затвори очички“ на Ханс Кристиан Андерсен и „Копче за сън“ на Валери Петров – пътуването със сънния дух Оле, както и пътуването с малкия Оги в приказките на Дядото. Продължавам да откривам и още паралели със „Синята птица“ на Морис Метерлинк през магически царства в търсене на щастието, с „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол – пътуване през алтернативна реалност, където се сблъскваме с абсурдистка логика. Накрая и със „Страната на сънищата“ на Юлия Спиридонова, чиято приказна трилогия, разгръща подобен социално-психологически пейзаж из символични земи.
В книгата на Виолета Христова Лунното лисиче се превръща в символ на съня, фантазията и вътрешния пътеводител в човека, а синьото му кожухче е детайл, който подчертава неземността и сънната природа на героя.
Страните – Бимбамските острови, Еуфория, Правиландия, Подкреватия, Архивария са метафорични пространства, всяко представящо аспекти от света на хората – радост, ред, страхове, спомени. Световете са изградени наситено, цялостно и имат свои закони и атмосфера, които преподават съответните човешки ценности.
По същността си текстът на Виолета Христова е епически, но както вече споменах, много лиричен. Всеки епизод разказва не просто приключение, но предава урок – като го прави нежно, без назидание, без строгост.
Сравнение, което се налага органично, е паралелът с Андерсеновия „Оле Затвори очички“. И двете произведения създават метафизични (но и метафорични) светове, достъпни само чрез съня. Разликата обаче е в съвременния подход на Виолета Христова: тя избягва морализаторството, типично за XIX век, не поучава – а съпреживява. Ако Андерсен събужда дори трепет и респект в някои части на измислените си сънища, то чрез съня Виолета Христова само вдъхновява. Оле е символ на неизбежното заспиване, дори на смъртта. Лисичето става символ на избора: на това да се спуснеш с вяра в мечтата и да преобразиш реалността. Метафората на съня е обогатена не само с философска дълбочина, но и с емоционален уют.
„Лунното лисиче“ успява по ненатрапчив начин да препрати до своя адресат много важни теми: Темата за страха и смелостта – Подкреватия и мъхчетата Зъбльо и Рошла показват как детето само превъзмогва нощните си страхове – не чрез борба, а чрез опознаване. Както и темата за емпатията и съпричастността – Дин-Дон с неговото изгубено гласче, както и кучето в Правиландия, създават ситуации, в които грижата към другите е важна точно толкова, колкото са важни правилата. Историята с Паяжинка е изключителна – не просто заради темата за спомените, а заради фината граница между носталгия и актуалност. Не можем да пропуснем и темата за идентичността – Валери преминава през различни сънища, като научава коя е най-истинската му същност – и тя е тази, която се осмелява да мечтае.
Друга, но много важна тема е темата за свободата. Правиландия и нарушаването на правилата демонстрират стремеж към извоюване на лична (но и обществена) свобода. Този стремеж родее пряко книгата на Виолета с „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол, където Алиса открива свободата на личните решения и отговорността, която следва неминуемо тази свобода.
Важността на паметта е тема, която проследява приключението в Архивария. Тук паметта е ценност, кореспондираща с носталгичната изразност, в Архива на сънищата от трилогията на Юлка. Дори епизодичните персонажи на Виолета – Зъбльо и Рошла, Паяжинка, Слуш 08, Мирис на палачинки – също носят своята тема – за емоционалните уроци и моралните устои в човешкия живот.
Поезията прониква и в най-обикновените описания от „Лунното лисиче” – от мириса на палачинките до скръбта на звънчето, което е загубило гласа си. Христова владее поетичния език в съвършенство, като използва мека лексика, метафори и звукоподражания. Езикът се превръща в инструмент за нежност и красота с ясна композиция и чувствителност, която не оставя читателя равнодушен. Лексикалното ѝ богатство е сравнимо с Андерсеновата приказност и нежността както на Метерлинк, така и на Валери Петров. А епизодичният ѝ стил със завидна диалогичност и хумористични нотки носят духа на „Алиса“ (на Карол), но без абсурдната гротеска – при Виолета Христова всичко е топло, емоционално и ориентирано към детето.
Нивото на езикова изразност е изключително високо, но също така е подходящо както за самостоятелно четене, така и за вечерно четене на глас от родители и възпитатели. Диалогичността, игривите имена на героите и деликатното чувство за хумор правят текста лек, без да губи дълбочината и философската си същност.
Всяко дете ще се почувства част от съня и няма да изгуби ориентир в сюжетната линия. Виолета не просто разказва – тя утешава, изгражда, помага. Книгата е подходяща и за деца, които се сблъскват със страхове, загуби, трудности в израстването, и може да бъде чудесен ресурс за родители, учители и терапевти, работещи с малки читатели. Всяка история носи уроци за емоционална грамотност, съпричастност и себеутвърждаване.
„Лунното лисиче“ е пример за модерна българска детска литература, която не отстъпва на класическите образци, а ги надгражда. Тя е бисер в съвременната детска литература – изящна феерия от сънни светове, емоционални пейзажи и фини философски уроци – който заслужава да бъде открит от възможно най-широка читателска аудитория.
Още толкова би могло да се каже и за чудесната визия на книгата, за илюстрациите, автор на които е художничката Ина Христова. Те надграждат текста, създават един визуален контекст на историите, като хвърлят деликатни препратки към творби от световната „сънна“ класика. Повече или по-малко доловими са закачливите намигвания към сюрреалистичните видения на Рене Магрит, Ремедиос Варо, Леонора Карингтън. И така книгата продължава неспирния разказ на човешките съновидения – в думи и образи.
Илюстрациите създават пластичните символични пространства на съня.
Героят влиза и излиза из тези пространства – от леглото му се вдига стълба към тавана, влиза в стария шкаф като в портал, лети върху леглото си заедно с Лунното лисиче почти като Малкия Немо на Уиндзор Маккей.
Илюстрациите въздействат с цветовата си палитра, с текстурите на рисунъка, които напомнят вълшебен звезден прах, реещ се из сънищата. Любопитна е последната илюстрация във форзаца на книгата, там виждаме главния герой в безброй свои отражения. Илюстрациите подсказват, че сънят е игра на реалностите и на идентичността.
„Лунното лисиче“ на Виолета Христова е една стилово зряла, езиково самобитна и концептуално дълбока книга. Българският детски читател има нужда от точно такива произведения – мъдри, красиви и вълшебни.
Виолета Христова, Ина Христова, „Лунното лисиче“, изд. „Буболече“, С., 2026
