Абел Родригес
Онези ръце бяха вкопчени в пръчката на въдицата. Плувката се люшкаше по повърхността на реката и мъжът чакаше, докато мисълта му се рееше ту насам, ту натам. Ръцете – неговите ръце, покрити с изпъкнали вени – не му говореха нищо. Все пак той си спомня, че веднъж едва не стиснаха една шия, стегната от ридания: пръстите спряха своя устрем в момента, в който главата се отпускаше безпомощно и зениците се изпълваха със сенките на смъртта.
Техниката на разказа изисква сега да започна да разказвам онази страшна случка, но става въпрос за събитие, което просто ми хрумна, че може да се е случило. А и дори да се беше случило точно така, щеше да бъде просто един колоритен епизод, с който не си струва да се занимаваме.
Защото нашият фокус е другаде – този мъж е дошъл на брега и е седнал да лови риба. Сигурно е, че не прави това нито от нужда, нито за удоволствие. Стои си както би си стоял у дома, пъдейки скуката с прозевки или в някоя кръчма, за да погали картите с ръка, или пресипвайки от викове по време на някой мач. Това е и най-естественото нещо – всеки може да го приеме. Но тъй като съм разказвач, аз съм длъжен да придавам на хората и на нещата смисъл, който да бъде различен от обикновения, който им придават хората.
Сега си мисля също, както подобава на моето положение: дали един мъж ще седи часове наред върху влажния пясък, изложил лице на студените повеи на вятъра, само за да улови някаква дребна белоперка?… Гледай ти, трябва човек да бъде много наивен, за да повярва на нещо подобно! Сега си давам сметка, че този грешен дявол е поет… Ама не става така. Ако започна по този начин, ще излезе нещо блудкаво, просташко, безсмислено. Освен това допуснах неблагоразумието да не сложа никаква стихосбирка между такъмите му…
И все пак вярвам, че трагедията на този мъж е толкова голяма, че се издава дори в най-малките подробности. Например в момента по реката минава един параход – проследявам го с поглед и тутакси виждам себе си на борда, преобразен като моряк, суров и здрав; поглъщам всякакви мазни манджи, без да се интересувам от стомаха си, спя във влажния кубрик, без да ме е грижа за хигиената. Какъв чуден живот само! Въздух, свобода, различна гледка всеки ден, целият свят е мой!…
И несигурната далечина отмъква кораба, както реалността отмъква сънищата. Този тип обаче дори не вдига поглед към кораба. Все едно му е дали минава кораб или празна консервена кутия, която вълните прекатурват… Ще отрече ли сега някой, че има нещо повече от плувка по повърхността на реката и една кльощава белоперка, дебнеща под повърхността?
Ще си направя експеримент. Дългът ми на литератор повелява да се вмъкна в човешката душа и да узная какво се случва с този мъж. Направо съм си изгубил ума по идеята, че трябва да се разположа не пред зениците, а зад тях. И не само заставам на мястото на ближния, а и на своето собствено. Веднъж, когато бях ученик, ми се искаше да разбера докъде стига моята смелост и колко мога да понеса наказанието си, и затова дръпнах учителя за носа, после начаса припаднах.
В мен тогава явно се породи някакъв драматичен комплекс, защото след това всеки път, когато някой ми заговори с известна тържественост, си мисля: „Ами ако го дръпна за носа?“. И трябва да полагам нечувани усилия да не го сторя, и даже си пъхвам ръцете в джобовете и ги стискам в юмруци.
Друг път, вече като юноша, се запознах с една много строга жена. Сигурно е бяла около четиресетгодишна. Както пред други, така и пред мен тя проявяваше прекалена вежливост, стараейки се някой да не помисли, че се преструва и да си състави погрешно мнение за нея. И се случваше следното. Сядахме да пийнем мате и когато случайно стиснеше нечия ръка, възкликваше стресната: „Извинете!“.
Затова си наумих да пробвам нещо. Един ден се любих с нея. Беше ужасно, защото тя прие. И също така ме накара да се чувствам като грешния Каин. Оттогава доста се боя от жените…
Не става въпрос обаче за мен, а за рибаря. Моето положение ме задължава да знам какво се крие зад челото, което изглежда притъмняло от скупчилите се мисли. Можех да го заговоря и да го попитам най-естествено: „Риба ли ловите?“. Само че ужасен отхвърлям идеята, защото подобни въпроси обикновено използват писателите, които искат да ни разкажат нещо, за да не ни разкажат нищо накрая…
По-скоро искам да го разсея, за да няма време да се скрие и за да ми отвори от раз дверите на своята душа. Ами ако го попитах внезапно: „Кога ви пуснаха на свобода?“. Това ще бъде наистина чудесно. Мъжът ще се опули насреща ми и в тях мигом ще надникне страх за собствения му живот. Само че също… Защо трябва да си въобразявам, че тоя грешен дявол е някакъв убиец? И какъв смисъл изобщо има да бъде някакъв клетник? Хрумва ми нещо друго…
Няма нужда да се връщам много назад във времето. Онзи ден, докато пътувах в омнибуса, си представих, че всички пътници са мои приятели, изчезнали преди години. На едно от местата седеше жена, загинала при трагични обстоятелства. Някъде там, изправен, стоеше един скъп мой приятел, който почина в ръцете ми. По-нататък – колега от службата, който здравата се измъчи от рак на белите дробове, причинен от тютюна.
Беше доста богат и един ден съвсем сериозно ми заяви, че още малко и щял да се самоубие. Не го направи, защото като мъртвец нямаше да може да изпитва огромното удоволствие от цигарата… Всички тези люде ми бяха роднини или познати, които, прекосявайки живота, бяха оставили отпечатък в душата ми.
Даже самият пазач не беше пазач, а един стар приятел от квартала, който от време на време поправяше нещо дребно у дома. Спомням си, че когато го питах колко струва нещо, той неизменно отвръщаше: „Вижте сега, дайте ми колкото да хапна нещичко на обяд… – после добавяше: – Два литра вино струват шейсет сентаво. Един хляб – десет. Още десет за салам. И още два литра вино за през нощта. Точно така. Четиресет.“
Алкохолът го погуби…
Само че има ли смисъл да превръщам тази спокойна разходка от центъра до дома ми в пренасянето на цял куп трупове?… И най-страшното е, че все пак се прибрах у дома с цялото това погребално шествие. Наистина не разбирам как съпругата и децата ми не изхвърчаха развикани на улицата… Нещо повече: някои от мъртвите, може би най-любимите, останаха да се мотаят доста време, крачеха из кухнята и спалнята, тършуваха в библиотеката и кой знае още какво.
Само че положението започна да се променя… Една жена се приближава до рибаря. Вечерното слънце… Не помня дали беше сутрин или вечер, когато видях рибаря… Вечерното слънце придава треперлив златист ореол на косата й. Вятърът замята дрехата му и очертава силуета. Ръката му стои отпусната като крило от рамото. Тази ръка има чужд, далечен акцент. И също така гледа странно, отвътре, сякаш се опитва да си спомни нещо. Той се стряска. Отклонява вниманието си от плувката към далечните острови. Наблюдавам пълната му с мисли глава. Той се огъва в ръката на жената.
И когато падането на нощта започва да хвърля сенки по брега, там все така стои един изстинал човек, вкопчен за своята въдица. Мъж, който не обръща внимание на плувката, която безполезно дърпа дребната белоперка, хванала се на кукичката…
Противно на възприетото, против навиците на добрия литератор, трябва да споделя, че рибарят продължава да си седи там и да чака плувката да потъне, сякаш дотогава нищо не се е случило. И също така трябва да споделя, че сега вървя по брега на реката и чувствам неговата вечна скръб. Така че разказвачът служи само за това…
Превод от испански НИКОЛАЙ ТОДОРОВ
Когато се навършват шест века от смъртта на Данте Алигиери, ръководителите на театър „Кръгът“ в Росарио (Аржентина) поръчват на младия скулптор Ерминио Блота, италианец по произход, мраморен бюст за парка „Независимост“. Блота използва като модел своя приятел Абел Родригес, с когото са част от художествения клуб „Клан“, и днес паметникът на Данте всъщност е и паметник на Родригес – анархосиндикалист, част от литературната група „Боедо“, който по-късно живее в Монтевидео и умира в Буенос Айрес. Приживе издава само два сборника с разкази: „Зверовете“ (1930) и „Отвесният бряг и реката“ (1944). – Бел. прев.
