Морис Фадел
Книгата на Йоанна Нейкова „Силите на фрагментарното“ предлага едно съвсем различно разглеждане на фрагментарното, което не се вписва в мисленето му като определена исторически формирана литературна форма, като жанр, както той обикновено е коментиран. Авторката е склонна да вижда във фрагментарното претендираща за универсалност литературнотеоретична категория, която е присъща на литературата като цяло. Неслучайно тя говори не за „фрагмент“, а за „фрагментарно“, по-скоро за „фрагментарно изискване“, цитирайки Морис Бланшо. Какво е „фрагментарното изискване“ според авторката? Доколкото моят прочит ми позволява да уточня, текстът на Йоанна Нейкова се спира основно на две значения на понятието. Те са свързани. Едното е присъщата на литературното произведение фрагментарност дори когато е налице интенцията за цялост, и другото е трансгресията – изтласкването на произведението отвъд неговите литературноисторически и философски граници в посока на нещо друго. Как са свързани двете значения? Бидейки фрагментарно, литературното произведение не е затворена идентичност, то е винаги и различие по отношение на онова, което е.
Книгата настоява на това, че е отдалечена от задачата да прави история или генеалогия на фрагмента, ала в нея ще срещнем доста моменти, където се разсъждава върху произхода на фрагментарното в модерната западна култура и върху неговото развитие.
Глава първа, озаглавена „Романтическият фрагмент и началото на модерната фрагментация“, се спира върху историко-философската основа на модерния фрагмент – мисленето на Фридрих Шлегел и ранния немски романтизъм. Тази част от текста показва много ясно една от чертите на книгата: много доброто познаване от страна на авторката на литературата на проблема, върху който пише. Особено предпочитание има Йоанна Нейкова върху модерните и провокативни интерпретации на ранния немски романтизъм.
Централен момент в работата е ценното според мен настояване, че фрагментът в ранния романтизъм не отрича целостта, не е в конфликт с нея, а я утвърждава по нов начин, стреми се към една различна тоталност, която не е тотализираща и тоталитарна. Фрагментът изисква други фрагменти, търси да се свърже с тях. Така че една обемна цялост, която определя литературната модерност, като романа например, може да се състои от фрагменти, да бъде фрагментарна. Тази теза, която се среща в изключителната книга „Литературният абсолют“ на Филип Лаку-Лабарт и Жан-Люк Нанси, е развита убедително в анализа на идеите на Фридрих Шлегел.
Втората глава, озаглавена „Валтер Бенямин: руини, руини навсякъде“, се спира на разбиранията за алегорията на Валтер Бенямин. Изборът не е случаен, тъй като именно Бенямин е сред теоретиците и критиците през ХХ в. с много изострено чувство за фрагментарното в-и-на литературното произведение. От друга страна обаче този мислител се радва на толкова голямо внимание от втората половина на ХХ в. насам, че като че ли е много трудно вече да се каже нещо ново за него. Това обаче не е така. Йоанна Нейкова откроява интересната връзка между алегория и руини в текстовете на Бенямин. С многократно подчертаваната след Бенямин разделеност между план на съдържанието и план на изказа алегорията е емблематична за фрагментарното. Фрагментарното у нея е близко до руината. Както при руината е останала само част от онова, което тя е била преди да стане руина, така в алегорията планът на изказа е видимата страна на нещо, което само е подсказано, но не и показано – смисъла.
Бих подчертал много доброто познаване от страна на авторката на идеите на Бенямин и на литературата върху тях. Връзките, които тя прави между понятието за алегория в „Произход на немския трауершпил“ и други текстове на автора, са убедителни. Заслужаващ внимание е и паралелът между Бенямин и Юлия Кръстева.
Най-обемната част от книгата на Йоанна Нейкова е трета глава, озаглавена „Морис Бланшо: езикът на началото“, посветена на възгледите на Морис Бланшо за литературното произведение и разбиранията му за литературната форма (казано най-общо и поради което неточно) récit. Бих похвалил смелостта на авторката да обсъжда идеите на Бланшо – автор, който е обект на множество тълкувания и същевременно е известен със своята трудна достъпност поради привързаността си към парадоксите и метафоричния език, с който изразява възгледите си.
Мисля, че Йоанна Нейкова е успяла да намери своя път към френския мислител. Много продуктивни ми се струват сравненията, които тя прави с Хайдегер по отношение на въпроса за началото на литературното произведение. Влиянието, което Бланшо изпитва от страна на Хайдегер, е известно, но авторката долавя и подчертава също така критиката към автора на „Битие и време“.
Изключително интересно за мен бе да прочета интерпретацията на Йоанна Нейкова на идеята на Бланшо, че récit предшества събитието. Авторката е избегнала баналното тълкуване, че езикът е преди ставащото, че то е винаги вече означено, изказано, за да подчертае откритостта на езика и разказа към събитието, насищащото ги очакване на събитието, и така да ни напомни за тяхната фрагментарност.
Чудесно е, че Йоанна Нейкова прави връзка между литературнотеоретичните и философски текстове на Бланшо и неговите собствени литературни произведения. Ние някак сме склонни да забравяме за Бланшо писателя.
Четвъртата глава, озаглавена „Пол Остър и трансгресията на погледа“, разширява прехода към литературата, започнал в трета глава. Тук анализът се спира на произведенията на Пол Остър. Авторката избягва клишетата по отношение на този автор, многократно вписващи го в постмодерната литература и подчертаващи неговата връзка с този тип писане. Йоанна Нейкова успява да ни покаже неочаквани страни от присъствието на Остър. Тя ни запознава например с неговите преводи на френска поезия, с кореспонденцията му с Морис Бланшо. Сравнението между Бланшо и Остър е централно в тази част на книгата. Йоанна Нейкова се спира на романа „Книга на илюзиите“, за да изследва близостта между двамата писатели по отношение на темата за вдъхновението като изява на фрагментарността. Вдъхновението е близо до понятието „опит“ у Бланшо (на него книгата също подробно се спира), прекъсва обичайния ритъм на живеенето, за да събере събитието и езика. То е моментът на тяхната среща.
Йоанна Нейкова, „Силите на фрагментарното“, изд. „Версус“, С., 2026
