Весела Бозова
Калава ни напомня кои сме, когато изгубим посоката си. Според китайска легенда червената нишка на съдбата е невидима връв, намотана около пръстите на тези, на които е предопределено да се срещнат. Нишката се огъва и оплита, но никога не се къса.
Сборникът с разкази „Калава“ на Евгения Динева представлява нишка от истории, които се преплитат, разминават или сливат, за да разкрият привидната случайност на срещите и събитията. Проблематиката в книгата е разнообразна, но темите са обединени от една основна опозиция – „случайност – предопределеност“. Така невидимата връв, свързваща отделните истории в книжната калава на авторката, се оказва проблемът за съдбата, който обвързва темите за дома и пътуването, споделеността и отсъствията, миналото и настоящето, живота и смъртта.
Евгения Динева (1990) завършва индология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специализира в Централния институт по хинди в Индия, а след това става магистър по културна дипломация и геополитика. Нейни текстове са публикувани в периодичния печат както в България, така и в Индия, САЩ и Англия. С дебютната си книга – стихосбирката „Животните нямат бащи“ (2023), печели конкурса „Добромир Тонев“ (2025), а късият разказ „Делфини“, поместен в сборника „Калава“ (2026), е отличен с първа награда в конкурса „Рашко Сугарев“ (2026).
Един от най-въздействащите разкази в „Калава“ е именно „Делфини“. Главният герой в историята е смъртта, въплътена в малко дете, което придобива различни тела в детската болница. Тъгата и безпомощността на възрастния изглеждат жалки пред силата и безстрашието на малкия „делфин“. „Не изглежда тъжен. Не изглежда и като да го е страх. Много странно дете.“ Разказът утвърждава идеята, че човешката сила се състои в приемането на жребия, но също така поставя акцент върху мъката и несправедливостта в света.
В сборника се предлага и решение на проблема за безизходност – пътуването като бягство, но и като завръщане, осмисляне и приемане. Първият разказ започва с позвъняване, чиято цел е да съобщи трагичната новина за смъртта на бащата на героинята, живееща в Азия. Пътят от чуждото към родното пространство се оказва път към себе си и към неразрешените конфликти от миналото. Наративната стратегия – повествование, което се води във второ лице, подсилва идеята, че себерефлексията и себетърсачеството са в основата на разказа. „Отпускаш и крака си и колата забавя ход. Защото в този автомобил – в този малък подвижен временен заслон – разбираш, че няма нужда да се криеш повече“.
Героините, от чиято гледна точка се водят повествованията, не са отделни индивидуалности, а са абстрактно изградени образи и изглеждат като версии на един и същ авторов глас, макар да носят разнообразни имена. Такова усещане се създава поради преминаващите от един в друг разказ навици, персонажи, домашни любимци, но най-вече поради ракурса, през който е видян и описан светът. Героинята с много лица и имена разказва ту в първо, ту във второ лице, обръщайки се към себе си или към любим човек. Стилът на писане е поетичен, а изповедният тон придава съкровено личен характер на историите. Повествователката се въплъщава най-често в тялото на дете или на възрастна жена, която прави опити за вникване в себе си и в заобикалящия я свят, за осмисляне на връзките с другите, за завръщане във времето на детството.
Основното чувство, което поражда първата половина от сборника, е носталгията, а тонът е подчертано меланхоличен. Сред основните теми е тази за отсъствията – на бащата („Скривалище“), на майката („Убежна точка“), на доверен Друг („Бяла тишина“), на здравия разум („Пазителят на небесното царство“). В опит сякаш да избяга от тъгите на живота, разказващата жена често се оказва на път – срещаме я на гарата, летището или шосето, във влак или в кола, в Куба или в Япония.
„Случайните“ срещи с пътуващи хора или бивши партньори бележат траекторията на личната история и изграждат същността на многоликата героиня. На преден план е изведено внушението, че в житейския разказ на отделната личност не съществуват произволни хора, срещи и събития, че всеки непредвиден момент задвижва колелото на живота, отвежда ни там, където е предопределено да бъдем. „Всяко нещо се случва с причина. Събитията изграждат цялото на житейския ни път.“
Втората половина на сборника измества фокуса от субективното преживяване към по-общо изобразяване на заобикалящата ни действителност. Така разказите за ваканциите, прекарани на село, и за първите любовни трепети на младото момиче се оказват контрапункт на съвремието, в което технологиите завладяват всекидневието ни. Разказите „Крис и невъзможното бягство“ и „450 NM“ например имат антиутопичен характер – представят болно дете, нуждаещо се от трансплантация на орган, и човешки двойник, който е отглеждан с цел да бъде „използван“ и на когото е отказано правото на живот. Двата разказа звучат като епикриза на съвременната свръхтехнологична цивилизация, в която човешкото се губи в технологиите, а тази загуба бива оправдана чрез научния прогрес.
И в двата случая повествованието достига до едно и също заключение: „Казват, че бог не е само един. Има един, който обича всички, и такъв, който има всички оръжия“. В края на разказите обаче персонажите правят различни избори. „Искам да вярвам, че оръжията не са достатъчни и печели първият [бог]“, споделя болното дете в „Крис и невъзможното бягство“, като избира хуманността и себеотрицанието. „Винаги, дори и в самите нас, надделява вторият [бог]“, заключава момичето в „450 NM“, като осъзнава, че единственият начин за оцеляване е чрез себичността. Така се очертават две възможни посоки, в които бъдещето на човечеството би могло да се развие – към утвърждаване и опит за спасение или към отричане и загърбване на човешкото. Изборът е в наши ръце, внушават разказите.
„Калава“ на Евгения Динева разкрива вътрешния свят на човека, но и сложната взаимовръзка между индивид и свят. Книгата загатва, че решенията, които взимаме, ни отвеждат към събитията, изплитащи невидимата връв на житейския разказ, който ни свързва със самите себе си, с другите, но и с непрекъснатия ход на времето. Така изборът се оказва част от самата съдба и в този смисъл може би всеки човек плете сам калавата на своя живот, но и тази на бъдещия свят.
Евгения Динева, „Калава“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
