Цветозар Цаков
Всъщност без малко да си дойда в София фабрично, но в последния момент баща ми е уйдисал на кандармите на майка ми да се върнат в Ловеч – в апартамента на баба и дядо в квартал „Маркс-Енгелс“ (табелата стоя до 2000 и някоя), днес „Здравец“, на ръба на града, даже леко извън него, но все пак на максимум половин час бавно ходене от центъра. Идеята за съжителство на три генерации на едно място днес ми звучи направо макабрена, но малкият Аз не би могъл да се оплаче особено от подобно стечение на обстоятелствата, особено имайки предвид феноменалните мекици със сирене на баба. Освен това винаги съм гледал с добро око на пръкването ми в малкия град, изрисуван с кратки разстояния до всяка своя точка, и някак си и до днес го считам за късмет, макар да нямам реална база за сравнение. Не мога да си представя как през втората половина на 90-те и началото на новия век, когато бях „основал“ квартален футболен клуб, чийто капитан, естествено, също бях, и организирахме всевъзможни квартални и междуквартални първенства, бихме пътували по 10-20 километра, сменяйки няколко транспорта, за да поритаме час-час и нещо. В Ловеч всеки чужд „стадион“ ни беше на една физзарядка време и за градски транспорт даже не сме се сещали. Донякъде затова и футболната ми кариера безславно и окончателно угасна, след като дойдох в София, защото задачата да се организираме десет човека, живеещи на по две села разстояние едни от други, ми се видя прекалено сложна и изтощителна, затлачена още повече от все по-малкото свободно време на възрастния човек (пък бил той и с непораснала душичка). Предпочитам да се самозалъгвам, че това е основната причина, а не мързелът и годините. Но както и да е.
Не помня първото си идване в София, или поне не мога да гарантирам, че първото, което помня, е било първо. Може би петдневният ми престой в някаква болница, в първи клас, с възпалена става, където се бях озовал „с връзки“, след като в Ловеч безрезултатно ме бяха дупчили с пеницилин няколко месеца преди това и след като кракът отново ме заболя, искаха отново да ме дупчат, а след отказа на нашите, ни изпратиха със заканата „Айде да видим как ще стигнете до София!“. Беше 90-а и стигнахме някак. В болницата ми даваха само някакви хапчета, нямаше игли, нямаше болка, нямаше и възпалени стави след това. Аз си правех фотоапарат от кубчета лего (тогава май му викахме конструктор) и снимах докторите, след което им подарявах собственоръчно нарисуваните снимки.
Ярко съм запомнил и първото си идване в качеството си на фен на „Литекс“. Зимата на 1998-ма, след 8:0 срещу ЦСКА. Безотговорно наметнал оранжево-зеленото шалче, в сравнителната безопасност на крехките си години и родителските тела наоколо, влизаме в някакво барче за нещо, а по стените – календари и шалчета на „Левски“. Потни мъжаги насреща ми се хилят подмолно и ме питат коя река минава през Ловеч. Отговарям Осъм, а те се заливат от смях: „Точно така – ОСЕМ!“. Макар че резултатът вече е 4:4. Но както и да е.
Ето, сега като се разприказвах, ми изникна и още по-ранен и направо чутовно значим спомен от София: посещението на мавзолея на Георги Димитров, организирано от детската градина. Може и да съм го сънувал, ама не ми се вярва, защото и досега живо си спомням бледото като чаршаф лице под още по-студената, оскъдна светлина в голямата, тъмна зала и невъзможността на детското ми мозъче да си отговори на въпроса защо съм там. С особено любопитство бих попитал днес другарката Иванова, но нея навярно вече я няма.
Та, така де, как дойдох в София? Простият отговор е – с автобус. И с не особено голямо желание. Не защото съм таял някакво недоверие към големия град, а предимно защото много исках да живея в конкретния малък град по поречието на Осъм.
Това си представях, докато учех в също така малкия град Аахен, но малък според мащабите на Германия – наброяващ около 250 000 души с разните му предградийца, но усещащ се като малък и уютен чисто физически. С класическия си римски дизайн, основаващ се на два кръга – голям и малък – увенчани в най-високата средищна точка с калдъръмено площадче с фонтан и древна катедрала, а до нея – италианска пицария с румънски собственик и български персонал.
Това си представях и когато окончателно се върнах след шест години в родината, нахъсан и амбициран да построя живота си в Ловеч. Това си представях и като започнах работа в местен вестник, правейки (почти за без пари) това, което най-много ми се правеше. А когато под люляците и скалите на Предбалкана стартирах и кариерата си на рок музикант, свирейки с приятели в едно старо, изоставено кино, но все още оборудвано с целия прилежащ инвентар, само без прожекционния апарат, сякаш довчера е било напълно функционално, до което имахме достъп по всяко време от денонощието – хептен цветно и картинно си представих оставането ми в Ловеч. До София отскачах от време на време (билетът за автобуса все още струваше 6 лв., а курсовете бяха по 6 на ден) – на очни, на концерти и на други разни забавно-битови, а понякога и служебни мероприятия.
По това време „Литекс“ все още съществуваше с оригиналното си име и местоположение, а в него играеше един виден представител на Коньовица, който по-късно стана и национал, но това е една друга тема и няма общо с избора ми на софийски квартал. С избора ми на софийски квартал имаше общо донякъде случайността и в по-голяма степен любовта. Любов, тръгнала от неработещото, но изживяващо рок-ренесанс кино в Ловеч, минала задочно през Студентски град (да си събере партакешите) и акостирала, след само пет месеца съществуване, в освободената от братското тяло на нежната любовна половина гарсониерка, в която, волю-неволю, се тъпчем – вече трима – и до днес. (Чакам „Букъра“, за да си купим апартамент, ама за целта трябва да напиша и роман. Или пък, ако някой мил човек с възможности чете тези редове!)
След културния шок с немците в Германия, културния шок с българите в Германия и културния шок със заливащите ме с братска любов турци в Германия, дойде ред и на културния шок на големия град, в какъвто никога дотогава не бях живял, макар често да бях посещавал. Това все пак беше може би най-лекият от всички шокове, поради наличието на познатата родна атмосфера, близостта на Ловеч и средоточието на повечето ми приятели от детството по артериалните павета, плочки и напукани асфалти на столичния град. Челният ми сблъсък с всекидневното наличие на култура, какъвто в Ловеч не съм изживявал поради системните, христоматийни липси на глухата провинция, а в Аахен – поради системното безпаричие на студента, може да се обособи като един пети културен шок и втори с позитивен знак, след този с турците в Германия, но – за разлика от него, с преки и фрапантни ефекти върху личностното ми развитие, себеусещане и духовна удовлетвореност.
Като говорим за духовна удовлетвореност – душата може да става голяма, да помъдрява и да ѝ побелява косата, да расте на хоризонти, на усещания, на толерантност и емпатия, на човечност и човещина, но (мета)физически тя си остава малко животинче, което се нуждае от своето малко скривалище, където да рекапитулира натрупванията от деня, живота и срещите със себе си.
Чефо – мой приятел, кумец и горд селянин от Радилово (понастоящем също софиянец в повече и вдъхновител и участник в редица мои разкази) – веднъж, докато все още живеех двугодишната си междинка в Ловеч между Аахен и София, възторжено отговори вместо мен на зададен ми въпрос защо не съм дошъл в София: „За к’во му е на Цеката да идва в София, най’ш в к’ъв як град живее!“. Як, як, ама няма как, или може би има, но година след този разговор вече бях 150 км по на запад. А якият Ловеч днес е с над 20 000 човека по-малко в сравнение с тогава.
Разговорът между впрочем се проведе във втория ми дом в моя трети дом – арт дупката „Куфаръ“ на ул. „20-и април“ №18 – в сутерен със сводести тавани на една невзрачна къща от 1902-ра. Едно от онези малки кътчета потреби на растящата душа. Където пианото беше от Ицко Финци, а виното – от Мелник. През първите 5-6 години от пребиваването ми в София това беше мястото, в което прекарвахме с една отбрана компания половината си време – понякога се разбирахме съзнателно и целенасочено, понякога просто някой отиваше след работа и чакаше другите. Да пийнем по едно-две мелнишки винца, да хапнем бяло сиренце с червен пипер в пластмасова тарелка, да дръннем по 2-3 акорда на китара, или ако е там Петко (друг ловчански експатриат) – и на пиано, с дрезгав глас, разбира се (от виното), собственикът Ести да ни присветква с лампата и да ни се кара да спрем с „казармените песни“ (макар никой от нас да не е бил войник), да се сдушим с някоя съседна пиещо-пееща компания, каквато в първите години винаги се намираше. Да обсъдим сегашни и предишни животи. Па после кой откъде е, по живо, по здраво към крайните софийски квартали. Куфара вече го няма (и институционално, и физически), както я няма и част от онази компания (метапсихически). Даже нашата младост вече почти я няма, но ние сме тук, за добро или за зло. На негово място от години се издига поредната безлична кооперация.
Тая дупка, това тясно пространство, в което сме намирали толкова пъти спасение от хаоса и суетата на големия град и от всевъзможните си лични демони. А отвътре се усещаше толкова по-широко, въпреки сумрака, убитите цветове и полепналото по стените, тавана, дървесината и миндерите време. Като душа. Като родна къща. Като джаз.
Широко като безусловно приятелство.
Днес половината от приятелствата, заздравявани там, намериха своите условия. За новите ще трябва да си намерим друг сумрак на друг подземен джаз. Друга душа, в чиито безкрайни бели дробове да закърпваме своите чупливи душици.
Изчезнаха и още много важни топоси от ранния ми софийски живот, по които се ориентирах в града и в годините, но за разлика от Ловеч, тук на тяхно място се появяват нови. В Ловеч изчезне ли нещо, изчезва завинаги, или поне до някое следващо поколение. (Слава богу, че в родния град човек може да се ориентира и само по облаците, а в София и до ден днешен са ми важни улиците.)
Така де. София не е Куфаръ и Куфаръ не е София. И все пак си пазя негова визитка в мъничка рамчица в хола, а карта на София нямам. Но София в мене си имам.
София е моят трети дом. След родния Ловеч и „казармения“ Аахен. Дом, в който вече съм прекарал почти толкова време, колкото в първия. Дали съм се прекарал, е въпрос който никога не съм си задавал, но който много хора са ми задавали, недоумявайки защо изобщо съм се върнал от Германия. Ами, вървете и проверете, им казвам, а те се смеят или само мигат в 4/4. Но както и да е.
Между другото, с Чефо се знаем от Аахен, а в София се събрахме с още няколко аахенци – близки и далечни по приятелство. София ме събра и с много ловчанлии, с някои ме раздели, с трети, дето пет години сме се разминавали мълчешком в училище, взе че ме сближи.
София ме научи на културен живот, но и ми показа за колко стряскащо много сънародници тоя живот е през култура-им-янко. Нещо, което не бях успял да схвана достатъчно отчетливо в провинцията, понеже там културата в общия случай е Кореком, за който трудно можеш да намериш валута. И е по-добре да се правиш на ударен, все едно я няма, за да не те удари тежко липсата ѝ. Докато постепенно, но сигурно наистина забравиш, че я има и спреш да имаш нужда от парвенюшкия ѝ лукс.
Тъй де…
Карам 17-ата си година тук, но никога няма да се нарека софиянец. И винаги, когато някой чужденец ме пита откъде съм, казвам, че съм от Ловеч, но живея в София (макар това да носи дискомфорта да трябва да обяснявам къде е Ловеч всеки път). Не че не харесвам София, напротив – харесвам я, даже я обичам. Постепенно открих хубостите ѝ, уютните ѝ кътчета, местата за спасение от гужвата, кьошетата, пълни с въздух и дупчетата, пълни с живот. (А и е само на хвърлей от третия ми „роден“ Ниш, но това е една съвсем друга тема.) Но ако нарека София свой град, а себе си – софиянец, ще обидя самата София, защото ще я взема за даденост като толкова много други, които нямат търпение да дойде петък и да отпрашат колкото се може по-далече (вместо например в Джаз бара). Това е обидно отношение към един дом, струва ми се, бил той първи, втори или десети. А три, на всичкото отгоре, е сакрално число, и с него трябва особено да се внимава. А́ си си помислил за миг, че си го хванал в примката на лаишките си възприятия, а́ се е изпружило толкова рязко и ненадейно напред, че освен да полетиш нелепо след него без каквото и да било гравитационно и мисловно съпротивление, с мяткащи се като бели флагове във въздуха крака, право към някоя твърда тухлена стена, изградена някога безпаметно от теб, друго не ти остава.
