Разговор с Албена Николова, библиотекар в Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив
Библиотекарството като начин на живот. Как избра библиотечното дело да стане твоя съдба? Помниш ли момента, в който си каза – искам да стана библиотекар?
Да, много добре помня този момент. След второто си майчинство реших да се преквалифицирам с идеята да превърна хобито си в професия. Книгите винаги са били част от живота ми, а библиотекарството ми даде възможност да бъда посредник между тях и читателите. Спомням си първия работен ден, беше леден януарски ден, и как си казах: „Кураж, скъпо сърце!“. И до днес, почти четири години по-късно, си го повтарям.
Човек не може да е библиотекар без преди това да е бил добър читател. Кои бяха основните фактори за оформянето ти като читател – семейната среда, училището, приятелите? С кои книги израсна и бяха основополагащи за изграждане на читателския ти вкус?
Безспорно първо – семейството, вкъщи винаги е имало много книги. По-късно влияние оказаха приятелската ми среда и училището – завърших с хуманитарен профил. Пораснах с книгите на Астрид Линдгрен, с гласа на татко, който ми ги изчете по няколко пъти. Самостоятелно зачетох сравнително късно, но бързо наваксах, преминавайки през голяма част от световната класика. Това определи и читателския ми вкус. Майка ми и до днес обича да разказва как като тийнейджър съм правила задълбочени анализи на „Нежна е нощта“ на Ф. Скот Фицджералд и „Дървото на Юда“ на А. Кронин.
Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив, в която работиш, е средище на много книжни инициативи. В какви посоки се променя дейността на библиотеките в днешното скоростно време, доминирано от високите технологии и социалните мрежи?
Библиотеките днес се променят в посока към по-голяма отвореност и достъпност. Те отдавна не са само място за съхранение на книги, а активни културни и образователни центрове. Чрез дигитализация, курсове по информационна грамотност, творчески работилници, дигитални изложби, пленери… те разширяват своята информационна функция и улесняват достъпа до знание в съвременна форма. В същото време библиотеката запазва и развива своята социална роля, обособява се в т.нар. трето място – пространство за срещи, общуване и културен обмен извън дома и работата. Така трите ѝ основни функции, образователна, информационна и културна/социална, се надграждат в отговор на динамиката на съвременния свят.
Мнозина продължават да приемат библиотеките като нещо архаично, останало от аналоговата епоха, какъв е правилният подход към хората с този тип мислене?
Мисля, че най-добрият подход не е да убеждаваме, а да показваме. Когато хората видят съвременната библиотека, с нейните дигитални ресурси, събития и разнообразен културен живот, представата за нея естествено се променя. Лицето на всяка институция, включително библиотека или читалище, е човекът и неговият ентусиазъм.
Безспорно библиотеките имат нужда от повече институционална подкрепа, откъде може да започне една цялостна промяна на отношението към библиотеките?
Промяната трябва да започне от законодателно и институционално ниво. С ясна политика и устойчиво финансиране. Но тя няма как да се случи без активната роля на самите общини и библиотеки. Колкото по-видими, отворени и ангажирани са те, толкова по-естествено се променя и общественото отношение. Благодарни сме на всички наши партньори и съмишленици, в т.ч. е екипът на БНТ 2 и предаването „Знание БГ“, които редовно ни канят на гости в рубриката „Как да четем?“, за да си говорим за книги. На издателствата и авторите, които ни избират за място, в което представят своето творчество.
Нека излезем от библиотеката и влезем в училищата, как възникна идеята за представяне на книги в училищна среда?
Тази хубава идея възникна като част от партньорството на Народна библиотека „Иван Вазов“ с Община Пловдив по проекта „Споделената култура: интеркултурно образование в Община Пловдив чрез култура, наука и спорт“ по Програма „Образование 2021–2027“. В рамките на тази инициатива екип от библиотекари излизаме от библиотеката и влизаме в училищна среда, където четем и разговаряме с децата. Работим с първокласници в СУ „Симон Боливар“, както и с деца от други училища и детски градини. Вярвам, че подобни инициативи трябва да се превърнат в устойчива практика, защото създават естествена и жива връзка между децата и книгите.
Кое те ръководи в работата ти с децата? Какъв е твоят начин за привличане на читателското внимание в тази крехка възраст?
Интуицията е краткият отговор. В работата с децата тя е много важна, защото те са изключително чисти, необременени и открити същества. Ще си позволя да цитирам Леонора Карингтън: „Хората под седемдесет и над седем са много ненадеждни, освен ако не са котки“. Децата притежават вродено любопитство и сърдечност – нещо, което е важно условие за всяка среща с книгите. Достатъчно е да подхождаш към тях с уважение и любов, и връзката се случва спонтанно. Използвам също и някои от подходите на библиотерапията. В интеркултурна среда тя играе ролята на културен мост. Споделеното четене и съвместните творчески задачи подпомагат социалното сближаване и изграждането на толерантност. В работата си използвам разнообразни методи – четене на приказки, разговори, игрови задачи, рисуване, драматизация и музикални асоциации, за да създам ангажираща и подкрепяща среда за децата. Освен класическите произведения от програмата на МОН, които неизменно носят дълбок смисъл и символика, включвам и съвременни български автори като Петя Кокудева, Мария Донева и Мая Дългъчева. Избрала съм тези текстове, защото говорят на езика на децата, отразяват тяхното ежедневие и разказват истории, близки до техните преживявания. Така съчетавам богатството на традиционната литература с живата съвременна словесност, която стимулира интереса, емпатията и креативността на децата, като им позволява не само да слушат, но и да се включат свободно в интерпретацията и преживяването на историята. В Международния ден на театъра първо обясних на децата какво представлява операта, защото те никога не бяха ходили или слушали опера, как музиката и гласовете надграждат историята и усилват емоционалното въздействие на сцената. След това им дадох възможност да слушат откъс от операта „La Traviata“ на Джузепе Верди. Накрая им прочетох „Мишките отиват на опера“ от Мария Донева. Първо слушаха откъса в пълна тишина, а след това се въодушевиха – проявяваха искрен интерес, задаваха въпроси и споделяха впечатленията си. Това занимание показа колко естествено библиотерапията може да се разшири в културотерапевтична практика, като комбинира литературата с музиката и сценичното изкуство, стимулирайки въображението и емоционалната чувствителност на децата, както и изграждането на доверие и съвместно преживяване в класа. За мен това е изумително преживяване и опит. Мисля, че мога, ако се наложи да се преквалифицирам, да пробвам и с едно актьорско майсторство. Все пак умея да чета и играя с различен глас мишки, котки, лисици и хора.
Ежегодно излизат проучвания как сме се превърнали в нечетяща нация, а книгите не са сред приоритетите на подрастващите. Сподели ми твоите преки наблюдения по този въпрос.
Тази тенденция не е само локална, а е част от по-широк, световен процес. Наскоро излезе мащабното проучване „Читателските практики в България 2006–2022“ под научното ръководство на проф. Александър Кьосев, което очертава не особено оптимистична картина по темата. В същото време силно се надявам, че чрез общи усилия на нас като родители, институциите и библиотеките в частност това може да се промени. Ще си позволя да цитирам една мисъл: „Колкото по-малко се чете, толкова повече четенето бива издигано в обща ценност“. Моите наблюдения са, че в последно време все по-често хората се стремят да направят крачка назад – да забавят забързания ритъм на ежедневието и да намерят убежище и път към вътрешния си свят. В този смисъл книгата е един възможен ключ към това наше непокътнато пространство.
След първоначалния бум на изкуствения интелект той някак трайно се настани в ежедневието ни, крие ли това опасности, застрашени ли са книгите и четенето от AI?
Изкуственият интелект е инструмент. Не го възприемам като заплаха или алтернатива на книгите и четенето. По-скоро той е помощно средство, което може да улесни, но не и да замени човешкия опит. Четенето е личен, емоционален и неповторим акт, в който човекът е най-важният участник. За мен книгата е протегната ръка, когато чета и съм емоционално въвлечена в историята, имам усещането, че авторът ме държи за ръка. Също е и игра, може и съпротива на две въображения, на авторовото и на читателя. („Ако пътник в зимна нощ“, Итало Калвино, във великолепния превод на Нева Мичева.) И „гръм“ ме е удрял веднъж, докато четях романа „Защита Лужин“ на Набоков. Опасност от изкуствения интелект виждам единствено при използването му в творческото писане. Би създал една леност и прилични произведения, в частите на които ще познаваме архитектурата на писане на вече известни нам писатели. А читателят ще бъде лишен от своя литературен гръм.
Въпросите зададе ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
