Ралица Люцканова
„Слушайте, започваме!
Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега.“
„Снежната царица“ (Народна младеж, 1961)
Април е месецът, в който честваме два от международните празници, свързани с книгата – 2 април е рожденият ден на датския писател Ханс Кристиан Андерсен, а 23-ти е денят, в който честваме рождението на Шекспир и Сервантес[1]. Заради огромния принос в развитието на литературата на изброените писатели техните рождени дни са припознати съответно като Международен ден на детската книга и Световен ден на книгата и авторското право. В този промеждутък традиционно се осъществява и „Походът на книгите“, инициатива на Асоциация „Българска книга“, която цели да продължи празничното четене като бавно удоволствие и в делничните дни.
От 2008 г. 2 април е и Световен ден за информираност относно аутизма. Датите съвпадат не поради някакво сходство между широко разпространената теза, че самият Андерсен е страдал от дислексия, а защото децата, диагностицирани с невропатология, заслужават възрастните около тях да се избавят от митовете, заобикалящи състоянието им и да ги приемат с повече разбиране и адекватност. Този преамбюл към същинската теза на статията е важен и в още една посока – тъй като хората от аутистичния спектър срещат чести затруднения в общуването, а човечеството вече разполага с един много успешен инструмент, роден из естествения интелект – четенето, то създаването на заедност, общностност, именно чрез общуването със и през книгата се оказва изключително ценно за нас (хората).
Сравнително скорошното навлизане на темата за аутизма в обществения дискурс е и причината, поради която малко произведения са специфично насочени към темата. Съществува и друга предпоставка за това литературата ни за деца да е консервативна относно темите, които се обговарят по страниците ѝ. Алегорията, фантастичното, цветните детски светове, мултиплициращи и повтарящи метафората за „слънчевото детство” са водеща парадигмална линия в творчеството на родните творци (не и единствена, разбира се). Интересен опит за отваряне на пространство за нови теми през постиженията на традицията е и последната книга с авторски приказки на Нина Белова – „Принцеса Капчица”, изд. „Коала Прес”, 2025 г. Трите прозаически произведения в книжката, богато илюстрирана от Радостина Пенева, са обединени смислово от паратекста, който гласи: „На всички хора с увреждания, с много обич и разбиране”.
Намерението, изразено в епиграфа, се затвърждава още с първия текст, дал заглавието на цялата книжка и носещ подзаглавието „Да обичаш Албена”. Първата и последната приказка („Жаба-костенурка”) разглеждат темата за общуването, медиирано не през езика (много аутистични деца имат проблем с изразяването), а чрез емпатия, свързване, дела. Макар и да препотвърждават линията на поучителното начало, лайтмотивното в тях е урок за всички нас – детето е способно да разбира и да се свързва по неочаквани начини и задача на възрастните е да не ограничават волния полет на неговата фантазия, а да подпомагат чудното и невероятното. Като родител на 5-годишно момче за мен е изключително важно да подхвана темата за другия, различния с помощта на текстове, които не остракират, а приканват към разбиране. Средищната приказка „Жар-птица” повтаря вълшебната формула „имало едно време”, за да ни въвлече в митологичното време, в което през ярки образи се говори за вселената, устоите на света, моралните категории, архетипното. Росица Чернокожева, изследовател, посветил своите интерпретации на психоаналитичната линия, през теориите на Юнг и Бетелхайм, посочва именно работата с архетипите и устойчивите образи като емблематични за детския свят на Нина Белова[2].
Говорейки за ярки образи, искам да изтъкна още един елемент от общуването с тази книга, която като родител, изследовател и човек с минимално естетическо чувство отчитам като плюс – илюстрациите, които изпъстрят страниците с топлите си краски и с меките си линии. В свят на генерирани изображения красотата на картинното в детската книга, излязло изпод вещата ръка на художника, е още един аргумент в подкрепа на тезата за безценното общуване от книжно естество. Всъщност Радостина Пенева илюстрира всички издадени произведения на Нина Белова, което оформя едно продуктивно сътрудничество, от което печелят само читателите.
Еволюцията на авторката в писането за деца е любопитна. Първопрохождайки в писането за деца през стихотворната форма в класически за родните произведения за деца рими и мотиви (носталгичното „връщане” на възрастния към света на детето à la Ран Босилек) със сборника „Весели истории за малки и големи”, изд. „Коала Прес“, 2018, през смеховото и неговата лечебна сила в „Училище за джуджета” (2020) и „Един дебел хипопотам” (2020) до усложнените теми и мотиви в прозаичните книжки „Щастливото джудже” (2020) и „Приказки, разказани от ветровете” (2022). Макар да не разколебава позицията си на добродушния и изпълнен с любов, разбиране и мъдрост възрастен, Белова успява да „проговори” и с езика на детето, което умолява родителя да му остави още малко щастливо детство в стихотворението „Вече съм голяма”:
Аз пораснах, зная, ала да играя
иска ми се, мамо, остави ми само
детство още малко, много ще е жалко
секне ли играта точно по средата.
Интересно е и как класиката за деца е осмислена през творческия мироглед на Белова. Интертекстуалната игра е подхваната в „Зайченцето бяло” (тук то си има палава сестричка!), продължена в „Лекарка” (където четящите книжки мишлета се учат на медицина), „Малечка-Палечка”, всички из „Весели истории за малки и големи” (2018) и кулминира в стихотворението „Първи сняг” (където чудното идване на снега в детските очи се отразява в белите коси на възрастния) от „Училище за джуджета” (2020). Изглежда, че ако литературата за възрастни и да не познава собствения си контекст и да не цитира своите предходници[3], то литературата за деца е много по-осъзната в културния преход между поколенията. Неслучайно дебютната книга на Белова е за „малки и големи” – предназначена е за универсалното дете, което трябва да бъде подхранвано у всеки от нас.
Потвърждават го и стихотворните истории „Сладолед“, „Паякът със счупения крак“ от „Училище за джуджета“ (2020), където детето преживява света през сетивния си опит и чрез свободната игра. Чудните любознателни джуджета са винаги готови да изследват, учат и се смеят. А книжката, посветена на ученето и училището, подобаващо завършва със стихотворение, в което се усещат ваканционните вълни на морето.
С весела дружина, лято и море,
цялата година ще е най-добре.
Може пък да иска този морски цар,
в песните, в игрите да ни е другар.
„Щастливото джудже” (2020), книга, която съвпада с Ковид кризата, извежда чрез историите в проза колко важно е да бъдем себе си, да разбираме себе си и колко страшно е, когато не принадлежим. Гарванът Атанас променя светогледа си след срещата с нощната звездна гостенка, която му разказва за необятния космос, и успява да открие своята песен, която го събира с любимата му гарванка, за да свият заедно своето семейно гнездо. В „Принц Роналдо” джуджето става принц, но после горчиво съжалява и за добрината си към змея успява да възвърне стария си облик и да се върне при семейството си. В тази съвременна интерпретация на инициационния ритуал, топлината и уютът на дома и семейното са по-ценни от царските палати, а историите за красиви принцове са само сладка приказка за лека нощ.
Две години по-късно в „Приказки, разказани от ветровете” (2022) четиримата братя ветрове се събират, за да разказват истории за милосърдие и приятелство от четирите краища на света чрез техниката „китайска кутия“. Историите, които Нина Белова разказва и тук, са общочовешките, хуманни неща, които приобщават детето към културата и го учат какво значи да си човек[4].
Хубаво е да има празнични дни, в които да се излезе извън делничното и да се прекрачи в извънредното. Още по-хубаво е, че книги като тези на Нина Белова ни дават повод да празнуваме през цялата година. Заедно.
[1] За подводните камъни, свързани с литературните години и календари, прочетете есето „Сервантес и Шекспир в матрицата на „странно подреденото време” в книгата „Вдъхновения и дни”, София: Колибри, 2026 от Клео Протохристова.
[2] Чернокожева, Р. Детското вълшебство, портал Култура, 21.08.2025 г.
[3] При представянето на книгата „Вдъхновения и дни“ А. Кьосев говори за изчезващото интертекстуално поле в съвременната българска литература.
[4] Ще припомня думите на Лесли Уайт из „Науката за културата“ (София, 1988): „Човешкото поведение е символно поведение: ако не е символно, то не е човешко. Детето от рода хомо сапиенс става човешко същество само след като е въведено и участва в особения клас феномени, какъвто е културата“.
