Амелия Личева
Едно от първите неща, които подчертават всички критици, когато говорят за дебютния роман на Вирджиния Евънс „Писмата”, е фактът, че той е епистоларен. Героинята на писателката общува така – чрез писма. Защото предпочита писането пред говоренето; защото напредналата й възраст я изолира от социалните активности; защото много от близките й са далече; защото е старомодна и предпочита хартията пред компютрите, независимо че ги използва; защото много от спотаяваните тайни и чувства по-лесно излизат на повърхността чрез писането; защото то замества пътуванията, от които по много причини я е страх. И защото се ръководи от младежкия ентусиазъм да съобщава оценките си за книги и филми на създателите им, а до тези известни личности няма друг достъп, освен този на писмото. Та с това свое писане на писма героинята на Евънс прилича малко на Херцог на Сол Белоу от едноименния му роман, който пише до мъртви и живи, познати и непознати, известни и неизвестни, за да представи философските си търсения, идеи и разбирания. Но за разлика от Херцог, Сибил изпраща повечето свои писма, а и е обсебена повече от личното. Защото ако при Херцог писмата са по-скоро интелектуални размишления върху морала, политиката, обществото, състоянието на съвременната цивилизация, социалната несправедливост, при нея те са по-скоро пъзели от картината на собствения й живот. Писмата тук в много по-голяма степен са част от опита за самоанализ и желание за някакво подреждане на личното. И не на последно място, Евънс леко разширява границите на жанра, като включва и отделни имейли в тази размяна на хартиени писма.
Сравнението между дебютен роман и роман на нобелист би могло да е в ущърб на първия, но в случая от него Евънс – струва ни се – само печели, защото, макар и дебютен, романът й е изключително силна заявка, той е изключително оригинален и неслучайно оценките на критиците и читателите са много високи. „Писмата“ е публикуван през 2025 г., провокиран е от преживяната изолация по време на ковид пандемията и по думите на самата авторка той е просто нейният първи публикуван, но не и първи опит в писането. Тя има 8 завършени и непубликувани романа, отказани от различни издателства. И както казва: някои хора говорят за този роман като за първата ми книга, но всъщност това е деветият ми роман!
За по-малко от година романът на Вирджиния Евънс оглавява списъка с най-добрите художествени текстове на The New York Times. Печели и наградата PEN/Hemingway за дебютен роман и е включен в списъка на The Washington Post с 50-те най-забележителни художествени произведения за 2025 г., както и в класациите „Най-добра художествена литература за 2025 г.“ на Barnes&Noble и „Най-добри книги на 2025 г.“ на Amazon. Той е част и от дългия списък за Women’s Prize for Fiction, има номинация за наградите GoodreadsChoice в категориите „Художествена литература“, „Дебютен роман“ и „Аудиокнига“. През март 2026 г. излезе и новината, че по него се подготвя филмова адаптация, като в ролята на Сибил ще бъде Джейн Фонда.
Когато говори за вдъхновилите я романи, Вирджиния Евънс не споменава „Херцог”, но затова пък откроява „Стоунър“ на Джон Уилямс (издаден у нас от „Лабиринт“ в превод на Емилия Л. Масларова през 2018 г.), където писмата също са част от структурата на този изключително силен текст. Без да е епистоларен, „Стоунър“ също залага на идеята, че най-съкровеното ние по-добре изразяваме чрез писменото слово, отколкото устно, в разговор очи в очи…
Но дотук с аналогиите, защото – да го подчертаем отново – „Писмата“ на Вирджиния Евънс е великолепна, различна книга, една от най-силните като емоция и въздействие в последно време. Любопитно е, че точно след ковид пандемията, а и в разгара на епохата на социалните медии, когато повечето писатели са ангажирани с идята да популяризират живия диалог, реалното общуване, Евънс се нарежда до тези, които защитават приоритета на записаното пред гласа. Но го прави с идеята, че минавайки през самотата на писмовните изповеди, всъщност ние си помагаме да стигнем до разбирането и саморазбирането, а оттам – и до нарушаването на самотата, до събирането, възстановяването на връзките, приятелствата, любовта.
Насочването към централен персонаж от третата възраст започва да става все по-честа практика в съвременната литература – скандинавските романи, Елизабет Страут с нейната Олив Китридж, сега Евънс… Да не говорим за последния роман „Отпътуване“ на Джулиан Барнс. С избора на подобен персонаж неизбежно навлизат темите за миналото, равносметката, размислите за смъртта, при Евънс и страхът от ослепяването. Но и пак, както е често в добрите романи с подобни персонажи, има го и заряда, че на всяка възраст са възможни нови връзки, откриване на смисъл, поправяне на някои грешки и най-вече – възможна е прошката. Особено важни и запомнящи се в този контекст са разменените писма между Сибил и един ученик, син на неин приятел, защото показват как може да се пречупи прословутият разрив между поколенията и колко често подобно общуване е удовлетворяващо за младите дори в по-голяма степен.
Ако говорим обаче за онова, което е ново и провокативно в книгата, това е отиграването на две теми, присъщи на автофикционалната проза – загубата на дете и разбирането, че си осиновен. Тук те са вплетени в канавата на фикцията (включително в разменените писма с Джоун Дидиън) и за мен това е едно от големите постижения на „Писмата”. Защото през диалога с Дидиън, през историите на биологичната майка и на биологичната сестра регистрите на травмата са уловени изключително.
Вирджиния Евънс, „Писмата“, прев. Анна Орешкова, изд. „Лабиринт“, С., 2026
