Разговор на Вяра Николова
„Пророческа песен“ улавя социалните и политически тревоги на нашето време“ – с тези думи през 2023 г. канадската писателка Еси Едужън връчва на Пол Линч наградата „Букър“. Повод за гостуването на автора в България е фестивалът „Литературни срещи“, чиято тема тази година е „Дистопии и съпротива“. Самият Пол Линч обаче предпочита да не нарича романа си дистопия, тъй като не се определя като политически писател. С него разговаряме за романа „Пророческа песен“, литературата като форма на съпротива, за надеждата, но и за края на света, който по думите му „винаги е локално събитие“.
Как литературата става форма на съпротива?
Изглежда, че това е нещо наистина важно за вашето поколение в момента и част от мен потръпва от тази идея. Може би заради привилегията да живея в особено общество като Ирландия. През целия ми живот това е било едно много особено либерално общество, но и защото не се смятам за политически писател. Мисля, че художествената литература се компрометира, когато си постави за цел да бъде изрично политическа. Знам, че много писатели няма да се съгласят с мен, но аз го виждам по този начин.
Смятам, че писателите, които пишат от позиция на оплакването, вече знаят отговора на проблема, който искат да разрешат. Сериозната литература обаче е за скръбта – за онова, което не знаем, което няма отговор, за онова, което стои отвъд нашето разбиране, за всичко, което е изгубено и невъзстановимо. Това е проблемът на скръбта.
Харесвам начина, по който Кийтс определя това като отрицателна способност. Да пишете в неизвестното, да пишете за онова, което не можете да знаете – най-великото изкуство притежава най-голяма доза от това и я губите, когато започнете да пишете с предварителна цел. Ако като писател седна да пиша с намерение да провокирам съпротива у читателя, самият роман ще престане да го прави, защото ще започне да проповядва на читателя. С „Пророческа песен“ се случи нещо като чудо – много голяма група читатели го възприе като политически текст, като призив за съпротива или за своеобразно пробуждане. Но аз не го написах с такава цел, защото пиша от съвсем различна гледна точка и именно тя ме интересува.
Всъщност не мисля, че мога да говоря директно за политическа съпротива – като артист се чувствам неудобно с това. За мен истинската съпротива е да се опрете на себе си и на собствената си автентичност като личност. А това започва с противопоставяне на начина, по който вниманието и съзнанието ни са завладени и неутрализирани от технологиите, които сме допуснали в живота си. Може би ще получим повече от онова, което искаме като общество, ако наистина престанем да позволяваме на технологиите да ни завладяват. Трябва да започнем оттам. Често съм се чудил защо в Америка им отне толкова дълго време да протестират срещу Тръмп. Студентите от 68 г. например отдавна щяха да са обърнали всичко с главата надолу. А това не се случи. Защо? Защото всички ние живеем в прекалено голям комфорт.
Мисля, че задачата на сериозната литература е да улови по най-добрия начин цялата сложност на реалността. Всеки писател ще го направи по собствения си начин. Пълният обхват на проблема с реалността съдържа и политическото. Политиката обаче не обхваща цялостния проблем на реалността. Някои хора смятат, че е така, но се заблуждават. Затова и моята литература включва политическото, но не се изчерпва с него. Именно така подхождам към нея.
Кога политиката опростява литературата?
Когато има план, когато знае отговора на въпроса. В литературата, както знаете, а и според прекрасната мисъл на Чехов, става въпрос за задаване на въпроси, а не за даване на отговори, защото сложността на живота често остава без окончателен отговор.
Роман като „Пророческа песен“ всъщност поставя множество въпроси, на които не можем да отговорим. Например кога Айлиш ще си тръгне? Как изобщо да разпознае проблема на реалността? Тя живее в отрицание, но е изключително трудно да се изправите срещу реалността такава, каквато е. Ако го направите, ще трябва да вземете огромни решения – а за да ги вземете, ще трябва да промените живота си и този на цялото си семейство. Изключително трудно е. Това са сложни въпроси – знаете ли кога трябва да си тръгнете? Как изобщо човек взема такова решение? Няма отговор на този въпрос.
Има толкова много сложности – това е гордиев възел. Затова идеята за парадокса, идваща още от гърците, е, че можем да приемем две противоречащи си истини едновременно. Мисля, че за нас като човешки същества това е от съществено значение – да приемаме сложността и да не свеждаме нещата до определена програма и до прости отговори.
Защо решихте да разкажете историята от гледна точка на едно семейство?
Голяма част от писането на художествена литература е рационализация на вече случилото се. Аз започвам да пиша от някакво по-дълбоко подсъзнателно вдъхновение – нещо се появява и едва след това започвам да си обяснявам какво всъщност правя тук и защо правя това. Мисля, че ако бях разделил романа на отделни герои, силата му щеше да се изгуби. Айлиш е жена – тя е майка, а това е важен архетип. Ние живеем в свят, който се движи към смърт и разрушение, но самият живот идва от майката. Оттам започва всичко.
Това е основната идея, а ние се отдалечаваме от нея и я превръщаме в нещо, което не е. В Айлиш за мен има нещо едновременно гръцко и съвременно, тя е синтез на тези сложности. Да следва истината на нейния опит в толкова стегнат стил, какъвто е този на книгата, и да бъде с нея в живия момент, в самото пространство на случващото се, отваря читателя към сложността на нейната история, без да я разводнява, без да отвлича вниманието от нея. По този начин читателят преминава от съчувствие към съпричастност, защото го усеща за себе си и е изключително важно, че романът не отвръща поглед.
Романът е като огледалото на Медуза – позволява ни да погледнем Медуза, без да се превърнем в камък. Това е задачата на сериозната литература – да ни отвори, да разкрие пред нас бездната, за да можем да погледнем в нея и да видим какво се крие там. Ако бях отслабил романа, вие нямаше да усетите това. Нямаше да излезете от него с чувството, което изпитвате – чувство на ужас, на неизбежност, чувство, че сте в хватката на нещо огромно, което не можете да разберете, чувство на възвишен ужас, когато сте заобиколени от нещо неописуемо и неразбираемо. Силата на всичко това е събрана и се усеща в текста, който се движи в права линия.
Освен това никога не ми е било интересно писането на художествена литература, която прескача между множество гледни точки. Мисля, че това е нещо с дълбоки корени. Кормак Маккарти е уловил много красиво това в „Преминаването“. Той пише следното: „Задачата на разказвача не е лесна. Изглежда, че от него се изисква да избере своята история измежду многото възможни, но разбира се, не е точно така. По-скоро истинската задача е да създадеш много истории от една.
Най-трудното нещо пред писателя е да изградите една-единствена история, която да притежава истинска универсалност и да отразява сложността на цялото човешко съществуване. Митовете правят това от векове. Ето защо писането на истории е наистина трудно занимание – създаването на значими истории. Историите с най-голяма сложност, които стигат до границата на мита, но не я преминават. Това е целта при мен – идеята за една история, която да съдържа всички истории или максималния брой истории, които може да побере. По някакъв странен начин това е моят проект. В нашия постмодерен, мултикултурен свят изглежда, че целта е да се улови многообразието. Мисля си обаче, че човек може истински да се докосне до това многообразие чрез този единствен разказ и точно това открих в този роман.
Пътувал съм много с тази книга, обиколил съм света с нея по много начини и съм срещнал хиляди читатели – хора от коренно различни политически реалности, различен произход и различна история. И хората идваха при мен и казваха: „Това е моята история“, или „Това е историята на майка ми“, или „Това е историята на моите баба и дядо“, или „Описвате това, което се случва в страната ми в момента“.
Въпреки че всички тези истории и преживявания са различни и несъвместими, нещо в този роман е уловило универсалността на опита. Именно затова политиката не е поставена на преден план в „Пророческа песен“. Няма режим, който да казва: „Това е нашата политика“. Защото в момента, в който направите това, романът започва да бъде за конкретна политика, конкретната политическа идея, която е назована. Фокусът на книгата не е върху това и така от нея се поражда универсалност.
Има цитат, който ми се иска да прочета: „Кръвта на тази страна ще се очисти веднъж завинаги, ще бъде красива война“. Като читател това беше един особено напрегнат момент. Но кои са най-трудните моменти за писателя?
Има един момент в книгата – случва се на нейния син. Не можех да напиша сцената с месеци. Творческата ми енергия просто изчезна. Съзнанието и съвестта ми като писател започнаха да се тревожат за това, което трябваше да направя – че ще се наложи да напиша нещо, което наистина ще предизвика читателя, ще го изправи пред нещо чудовищно, и че като писател имаш задължение да представиш истината колкото се може по-добре и да не отвръщаш поглед от нея, но също така си задължен да не нанесеш вреда върху читателя по някакъв начин. Трудно е да не го претовариш с бруталността на това, което е. И така прекарах три месеца, без да напиша точно тази сцена в книгата. Не можех, не знаех как да го направя, не знаех как да стигна дотам.
Това, което установих, след като се срещнах с толкова читатели, е, че те искат да говорят за тази сцена. Много хора казват, че тя ги е накарала да изпитат нещо, което отдавна не са изпитвали при четенето на художествена литература. И е много, много трогателно да го чуя, защото съм го чувал толкова много пъти. Мисля, че осъзнах как това, което иска читателят – сериозният читател, е истината. Той иска да бъде уважаван, не иска да смекчавате нещата, да ги обезвреждате и да отвръщате погледа си, да гледате настрани. Читателят всъщност иска логиката на развоя на събитията да му бъде представена – това е истинската катарзисна сила на трагедията, когато логиката се разкрива и ние виждаме докъде води всичко това, без да отвръщаме поглед.
Мисля, че това е силата на тази книга, ако мога така да кажа. Не знам дали мога, но някои неща са много трудни за писане и аз наистина усещах всичко в тази сцена, докато я пишех. Бях много разстроен, докато я пишех. Наистина я усетих.
Краят на света все още ли е локално събитие?
О, да! Именно оттук идва смисълът на книгата. Заглавието – „Пророческа песен“, говори за това, което Айлиш възприема в романа като библейско пророчество. Краят на света е мит. Идеята, че светът ще свърши в резултат на някакво внезапно катастрофално събитие, е мит. Просто история, която си повтаряме отново и отново.
Тя осъзнава, че краят на света е винаги локално събитие – идва във вашия град, чука на вратата ви, а накрая вие, вашето семейство, близки и всички останали гледате за това по новините. Ако сте живели в Мариупол преди няколко години, сте преживели края на света. Ако сте живели в Газа, сте преживели края на света. Това не е просто война, но ние я възприемаме като такава. Оправдаваме я като конфликт – като регионален конфликт, който няма общо с нас. Но всъщност, ако сте на мястото на жертвата и виждате как всички от семейството ви биват избивани или губите живота си, ето това е краят на света. Това е краят на света в неговия пълен смисъл.
Но каква отговорност носят тези, чийто свят все още не е свършил – като нас в момента?
Това отново е нерешим проблем. Като човек, който се занимава с медитация от много дълго време, се замислям. Не съм будист, но често мисля за проблема на страданието и това е нещо, което заема централно място в моите романи. Идеята за човешкото достойнство, за достойнството на човешкия дух, е централна за цивилизования начин на живот. Ние разбираме, че всеки човек е цяла вселена от чувства, цяла вселена от възможности, че е изложен на огромно страдание, и се стремим да направим света по-добро място за всички. Така разбираме, че живеем в цивилизация. Но когато започнем да изключваме този начин на възприемане и свеждаме хората до „други“, а в някои случаи дори до предмети (и мисля, че това наистина се случва), тогава ние се децивилизоваме.
И все пак тук идва сложността – аз не мога да понеса сам страданията на света, прекалено много е. Моралният въпрос е можем ли да разпознаваме страданието, можем ли да се застъпим по някакъв начин за него, за да признаем страданието на другите хора и да им осигурим достойнство, без да изгубим разсъдъка си. Защото знаете историята за Ницше, който вижда как бият коня с камшик и се побърква.
Как успяваш да побереш всичко това на едно място? Това е неразрешим въпрос, но мисля, че писането на художествена литература ни дава възможност да проникнем в тази сложност. Защото ние съдим – гледаме новините и си казваме: „А, това са те, правят го, защото са различни от нас. Не са толкова сложни като нас. Живеят по-прост живот. Не са като нас – защо биха качили дете на лодка? Кой би направил това?“, и така ги свеждаме до опростени образи. И все пак способността да разберем откъде идват, сложността на това, откъде идват, е извън нашите възможности.
И тук се връщаме към Ницше – той казва, че състраданието изисква силно въображение. Но откъде да дойде това въображение в днешния свят, когато сме погълнати от технологиите, когато сме раздробени и фрагментирани, а когнитивната ни способност е претоварена от огромното количество информация, която ни залива? Именно заради структурата на съвременния живот, който става все по-сложен, способността за въображение, за въображаема емпатия, всъщност намалява. Докато пишех този роман, се пренесох в пространство и в области, с които, като гражданин, усещах, че вече не мога да се ангажирам.
Важен за „Пророческа песен“ е и въпросът за надеждата. Ето друг цитат: „трябва да продължиш да вярваш, не може да има отчаяние там, където още има съмнение, а докато има съмнение, има надежда“. В края на романа морето се превръща в символ на живота, но извън литературата, или в нея, къде вие разпознавате надежда?
Този конкретен цитат в романа е форма на увъртане и самозаблуда, защото Айлиш отрича реалността на това, което се случва. Отчасти това е така. Надеждата е нещото, което умира последно, и в тази книга надеждата е използвана като средство да си затвориш очите – отказ да се признае реалността. Айлиш продължава да се надява, че нещата ще се оправят, че ще се върнат към предишното си състояние. Продължава да се надява, че здравият разум ще се намеси и отново ще поеме контрол, че международната общност ще се намеси и ще спре случващото се. Така че надеждата е опасна. И да, ние се нуждаем от нея. Тя е основополагащата част от това, което сме. Тя е онова пламъче, което ни позволява да се движим в мрака. Трябва да се надяваме.
Мисля, че признаването на достойнството на човешкия дух е нещо фундаментално за мен – да признаем способността на всеки човек да бъде човек, да изпитва страдание, да бъде жив. Това е нещо, което трябва да направим и нещо, за което аз, като гражданин, се надявам. Защото имам две малки деца – не искам те да израснат в някакъв вид нелиберален свят, където никой вече не знае кое е реално, където реалността е замазана с лъжи и където няма обективна реалност.
През последните 500 години целта е била чрез науката да се изгради обективно усещане за това какво всъщност е реално, за кое можем да се съгласим, че е реално. Няма как да се постигне пълно съгласие за обективната реалност – тя винаги ще ни убягва, но по някои въпроси можем доста да се доближим. В момента се намираме в ситуация, където това е било подкопано епистемологично. И когато вече няма основа за онова, по което можем да се съгласим и за това, което е реално, се сблъскваме с безумието, сблъскваме се с децивилизацията. Това е разпад и именно това се случва.
А аз не искам това за децата си, не искам това за вас, не искам това и за хората след себе си. Ето защо трябва да се надяваме, че няма да се случи така.
Погледнете Унгария. Човек си мисли, че може би все пак има малко светлина.
