Разговор с Аниес Дезарт
Израснали сте в семейство на полиглоти, където езиците се преплитат. Превеждането на чуждестранни автори начин ли е за Вас да се върнете към онова състояние от детството, когато думите са били преди всичко музика, преди да придобият конкретен смисъл? Някакъв вид носталгия?
Съвсем не съм носталгичен човек. От дете очаквам новото, това, което предстои да се случи. Но да израсна в семейство на полиглоти, определи бъдещето ми. Слушах от много малка близките ми да говорят на езици, които не разбирах и виждах как се издигаха на пръв поглед непреодолими граници между езиците. Когато баща ми превеждаше от езика, който говореше със семейството си, тоест юдео-арабски, винаги съжаляваше, че се губи част от смисъла. Казваше, че не можем да разберем, че в оригинал е много по-красиво. И този факт така ме обиждаше, че си поставих за цел един ден да реша този проблем, да отида отвъд думите. Това дълбоко повлия на избора ми да стана и да остана преводач. Звукът на думите е много важен. Всички деца изживяват усещането да са в контакт със звуци, а не със смисъл. Когато живеете в многоезична среда, продължавате до по-късно да сте заобиколени от непознати звуци. Например в рускоговорещата част от семейството ми, баба ми често казваше „паташу“ и когато самата аз започнах да уча руски, си спомних за това. Потърсих глагола „паташат“ и се оказа, че е френска дума, термин от сладкарството – la pâte à choux. Бях си запазила звука за по-късно. Затова като преводач много внимавам за звученето на текста.
От редовните клишета е твърдението, че писането за деца изисква опростяване на света. Вашето творчество изглежда доказва обратното. За Вас детската литература ли е мястото на абсолютната свобода, далеч от конвенциите на романа, от писането за възрастни?
Нямам собствена теория за писането за деца. Отдавна се тормозя с един философски въпрос за първичния рефлекс да пиша за деца, а не за възрастни. Струва ми се идеалното място за фундаментални въпроси. Не опростяваме, а изследваме, откриваме дълбочината на смисъла, на душата, на съдбата. Свободата се дължи на много неща. Ако се справяте добре, читателят е готов да ви последва навсякъде и наистина се създава т. нар. suspension of disbelief, тоест възприемателят да не подлага на съмнение написаното от автора. С децата е по-лесно, защото те изпитват по-голямо удоволствие да вярват, отколкото да са прави. Възрастният има нужда да е прав и непременно да докаже, че другият греши. Ако в писането си за деца не сте скучни, имате големия шанс отсреща да чуете: „А после? А после? А после?“. Една от свободите при този вид писане е, че критиката не се интересува особено от децата. Когато пишете за възрастни, мислите несъзнателно и дори против волята си за отразяването на написаното, за стила, течението, рецепцията. Оцеляването на книгата зависи от въпросите: „добре ли се получава, кой ще говори за мен, ще напишат ли някоя добра статия за книгата ми, ще ме отразят ли по телевизията?“. Защото никой не задължава възрастните да четат, но задължаваме децата. Приемаме, че четенето е като лекарство. Полезно е като млякото или плодовете. Трябва да се пие мляко, трябва да се ядат плодове, трябва да се четат книги. Остава мистерия за мен защо възрастните трябва да продължават да ядат плодове, но не и да четат. Вероятно не ги смилат добре.
Авторитетният критик Харолд Блум определя „Хари Потър“ като вреден за литературата. Имаме ли основание да защитим бестселърите? Може ли един критик, колкото и блестящ да е той, да пропусне едно произведение просто защото е забравил какво е удоволствието от приключението или да бъдеш на десет години, да се страхуваш от тъмното?
Не мисля, че Харолд Блум греши толкова. Не съм и напълно съгласна. Разбирам го, защото и аз самата не успях да дочета „Хари Потър“ заради стила на писане – конвенционален е. Липсваше музикалността. Аз много обичах да чета Роалд Дал, защото той никога не е там, където го очакваме. Но не мога да отрека, че много деца привикват към жеста да вземат този правоъгълен предмет, да го отворят и да очакват нещо да се случи вътре именно с тази книга. Намирам писането на бестселъри за смазващо. Когато се появи „Хари Потър“, много хора ми казаха, че е невероятно как една книга за деца може толкова да им хареса. Говореха ми все едно аз не съм писала детски книги. Разбира се, не бях засегната по някакъв нарцистичен начин, но си дадох сметка, че детската книга става интересна само ако е бестселър със 150 000 продадени екземпляра. Струва ми се тревожно, че както изчезва средната класа, така и „средните“ книги, които не са бестселър, се изгубват в целия поток.
След като сте прекарали месеци в главата на автори като Вирджиния Улф или Филип Рот, трудно ли е да откриете своя собствен писателски глас? Не е ли преводачът винаги малко обсебен от думите на другите?
За мен не е никакъв проблем да съм обсебена от думите на литературни гении. Знам, че някои писатели много се страхуват от чуждо влияние, но аз мечтая за това. Така мога да стана по-добра. Когато превеждам, аз не съм писател, а читател, почитател, преносител на езика. Намирам го за чудесно упражнение по стил. Развива и рафинира лексиката, разбирането за синтаксиса, предаването на системата от времена. Интересно ми е на какво е способен езикът при превода, онова отиване отвъд. Много често ми се случва в един и същ ден да превеждам сутринта и да пиша следобед, никога не съм имала проблем с прехода. За съжаление, никога не прописвам като Вирджиния Улф, когато сутринта съм я превеждала. Можем да бъдем единствено себе си. Това е и проклятие, и благословия.
Хуморът заема важно място във Вашите книги. За Вас това ли е начинът да станете съучастник в игрите, в пакостите на децата, или е съпротива срещу света на възрастните?
Не мога да пиша по друг начин. Ако не е забавно, умирам от скука. Понякога си казвам, че днес ще пиша много сериозно и след пет минути вмъквам шега, не мога да се сдържа. Смехът е естетика, примесена с етика. Никога да не се взимате на сериозно. Казвате нещо и после го разклащате, го размърдвате. Няма нищо статично, смазващо. Всичко се подлага на съмнение, за да посъбудите читателя, да проверите дали внимава.
Някои от Вашите книги за деца („Малкият принц Пуф“, „Отвратителният господин Хес“, „Експедицията“) засягат темите за меланхолията и загубата. Дали ролята на детската литература е да предпазва детето от външния свят или да му даде думите, с които да се изправи срещу него?
Тук си прилича с функцията на сънищата. Несъзнаваното ни подготвя за непредвидени ситуации, за да можем евентуално да се събудим в нужния момент. Можем да кажем, че са сънища за събуждане. Важно е да имаме инструментите да назовем чувството, било то положително или отрицателно. Това е един учудващо облекчаващ процес за мен. Когато чета, търся тези моменти, онези думи или изрази, които съвършено назовават нещо, което съм преживяла. Обичаме да описваме усетеното, защото така имаме чувството, че сме способни да го овладеем, да го спрем като излитащ лист, който хващаме във въздуха. Въпреки че нямам конкретна мисия в писането на книги за деца, никога не си забранявам да изследвам сложни усещания, защото в края на думата, изречението, главата, може някой да изпита облекчение.
Коя е книгата, която най-силно Ви беляза?
Има толкова много. Когато превеждаме, четем отвъд, в желанието си да сме верни на текста. Обикновеният читател превръща книгата в нещо между написаното от автора и собствените си емоции, в химера. А преводаческият прочит се доближава много до написаното от автора. Затова една книга, с която не мога да се разделя, е The Puttermesser Papers от американската писателка Синтия Озик. За мен книгата съдържа всичко: детството, любовта, амбициите, мечтите, измисленото, смъртта и това след нея. Написаното в нея е завършено, наситено, интелигентно и много забавно.
Коя книга бихте дали на дете, което твърди, че не обича да чете?
Аз самата не обичах да чета и постоянно го повтарях, когато бях дете. Обичах все пак да чета вълшебни приказки. Имах известен проблем с реалността и с реалистичните романи, които ме караха да чета, с Франция и с френската култура. Бих пробвала с Роалд Дал и „Невероятното лекарство на Джордж“. Разказва се за малко момче, което опитва да отрови баба си. Лоис Лаури, друга американска писателка, твърди, че истински добрият писател на детска литература е този, който застава на страната на децата. Вярвам, че Роалд Дал е на тяхна страна. А да си на тяхна страна, значи да не си конформист, дори често да си размирен. Детето може да обикне четенето, ако се премахне тежестта на отговорността и на сериозността.
Разговора води СЕРАФИМ ВЛАДИМИРОВ
