Разговор на Пламен Дойнов с Михаил Неделчев
През март 2026 г. излезе най-новата книга на Клео Протохристова „Вдъхновения и дни“ (издание на „Колибри“). Тя вече имаше две представяния в Пловдив и в София, на които прозвучаха думи, отбелязващи спецификата на темите и подходите в нея. В опит да си обясним какво е голямото предизвикателство на литературознанието, което предлага тази книга, говорим с Михаил Неделчев на 30 април 2026 г.
Първо си помислих, че „Вдъхновения и дни“ може да мине за изненадваща и някак излизаща извън редовете на другите книги на Клео Протохристова. След това си дадох сметка, че в предишните си книги тя стига до подобни теми и подходи, които я отвеждат до границите на литературата с други изкуства и феномени. Да кажем, книгата ѝ за огледалото е изцяло изградена на този полифоничен и метадискурсивен принцип[1], както и „Литературният двайсети век“, където контекстуализацията е централен подход[2]. Нейните предпочитания към интердисциплинарност, към интеркултурност, към реконструкции на диалози между различните изкуства личат в много от изследванията й. Но най-новата ѝ книга е сякаш най-радикална в това отношение. Самата тя казва някъде, че ако другите ѝ книги са свързани с учебните програми и с преподавателската ѝ работа, то в новата си книга тя за първи път скъсва тази свързаност, създавайки нещо като книга на удоволствието и на литературоведския експеримент. Но пък коректността изисква да кажем, че в много от текстовете на „Вдъхновения и дни“ личат следите на техния академичен произход; те са писани за различни конференции, за сборници, по повод изследователски проекти. Някъде тези следи дори не са заличени в книгата, а са оставени, за да се чудим понякога за какъв сборник или събитие става дума. Не знам дали това е библиографски пропуск или нарочно оставена загадка… Ти как би преценил тази книга в контекста на цялостното литературоведско творчество на Клео Протохристова?
Още в краткото си въведение тя демонстрира, че е съпоставителна. Клео Протохристова заявява, че заглавието кореспондира със знаменитата книга „Дела и дни“ на Хезиод, като това е игра, един каприз, както казва тя, каприз на съответствията. След това прави един паралел с една съвсем различна книга с подобна конструкция на заглавието – „Наслаждения и дни“ на Марсел Пруст, която е неговата първа книга. Тя нарича тези съответствия „интертекстуална заигравка“, подчертавайки съпоставителния характер на своята книга. И неслучайно подзаглавието й е „Съпоставителни догадки и проучвания“. Самата дума „догадки“ дава перспектива на четенето, която е много различна от обичайната за един литературовед, който обикновено говори убедено и позитивно за собствените си занимания.
Дори бих казал, че тук личи прекалена предпазливост в самоопределянето… За повечето текстове Клео Протохристова казва, че предлагат една хипотеза, която тепърва трябва още да се проверява, че изисква задълбочено проучване, а съответната й студия всъщност е само предварително заявяване. Подзаглавието звучи съвсем скромно. Дори не казва, че става дума за „хипотези“, а за „догадки“, едва ли не за предусещания…
Да, на много места се казва, че това е един от възможните прочити на съответния сюжет или тема, т.е. една от възможните интерпретации, която може по-нататък да бъде проверена, потвърдена или опровергана…
Сякаш се бои да не произведе твърдение.
Да, което е проява на много добра изследователска етика.
Човек би си помислил, че може би някой внимателно следи валидността на нейните проучвания…
Не съм аз. Макар че сега нося един мой ръкопис – „Срещи на изкуствата“, който е точно в духа на книгата на Клео Протохристова.
Сега да не кажеш, че тя ти е откраднала идеята…
Не, идеята ми е съвсем различна. Сложил съм подзаглавието „…видяни и преценени от един литературен историк“. Това са мои студии за музика, за изобразителни изкуства, за архитектура… Около 37–38 текста… Интересно е, че напоследък излязоха и други книги, които също правят подобни съпоставки. Например изследванията на нашия колега от Шуменския университет Христо Трендафилов. Неговите книги са от този тип. Това са удоволствени проучвания, които може да си позволи литературовед, който стои вече в надпоставена позиция спрямо предишните си занимания. По същия начин Клео Протохристова си позволява, в най-хубавия смисъл на думата, да прави такива „догадки“, които по същество са реинтерпретации. Впрочем тя употребява на едно място термина „реконтекстуализация“. И това са наистина не толкова реконструкции, а съграждания на предишни контексти, но на друго равнище.
Можем да кажем, че става дума за възстановяване на отминал контекст, който обаче, докато го реставрираме, по неизбежност се променя.
Точно така. Самата постройка на книгата следва различните полета, които се съотнасят към литературата. Има дялове за музиката, за киното, за визуалните изкуства, за културни конвенции и идеологиите. Тези пет дяла показват перспективите пред тези сравнителни проучвания. От моя гледна точка най-интересни или най-важни са текстовете, посветени на музиката. Защото самата Клео Протохристова е много добре подготвен музикант. Тя дълги години е свирила на пиано. Може да се каже, че е професионалист в тази сфера. Тя не експлицира този свой опит, но е високо подготвена и това личи от самите текстове, най-вече в текста „Жестокият пръстен“ в алтернативен контекст“, както и в студията „За един музикален мотив в „Изоставя Бог Антоний“ на Кавафис и съзвучието му с Плутарх, Шекспир и Ленард Коен“. Впрочем много е интересно, че тя въвежда в полето на високата музика и Ленард Коен, и други рок певци и музиканти, които са по-скоро от сферата на популярната музика, макар че това са все пак избрани образци, не са случайни музиканти.
Нека си отговорим на един или два въпроса: Кое подтиква един литературовед да се интересува точно от тези гранични места между литературата и другите изкуства? Защо се впуска в интердисциплинарни диалози?
Аз съм убеден, че един литературен историк не може да пребивава само в своето поле. Той по неизбежност трябва да навлиза, да нахлува и в други зони и дори да се професионализира в тях.
Един момент. Последните два дяла на книгата – „Литература и културни конвенции“ и „В зоната на идеологиите“ – представляват контекстуализации или реконтекстуализации, които са по-обичайни за заниманията на един литературовед. Очаква се той да работи с такъв тип контексти на идеологията, на политиката, на отделни конвенции. Затова моят въпрос е свързан по-скоро с изкуствата. Искам по-провокативно да заостря питането си с пример. По какъв начин в студията на Клео Протохристова, посветена на архитектурата на ар нуво и българската литература, работи този интердисциплинарен диалог? Как това, че писатели обитават сладкарница „Цар Освободител“ или кафене „България“, които са продукт на определен тип сецесионна архитектура, може да се окаже решаващо за литературата?
Много добре намерен център е точно сладкарница „Цар Освободител“. Защото начинът, по който общуват хората там, е сецесионен. Самият маниер, самите форми на публичен живот в началото на века са облъчени от културата на сецесиона. Съседна на сладкарница „Цар Освободител“ е била и софийската кантора на фабриканта Балабанов, а наоколо са се издигали много други сецесионни сгради.
Тоест архитектурата не е привнесена форма, не е просто екстериор…
В никакъв случай. Архитектурата създава такава среда, че човек започва да се държи по определен начин. Облича се със съответните дрехи. Стилът на всекидневното му общуване е сецесионен. Това може да се установи и по мемоарите, които са запазени за онова време. Така че този акцент, който слага Клео Протохристова, не е случаен. Друго ценно качество на нейните проучвания е, че тя не противопоставя българската култура на други, небългарски феномени. Напротив, тя винаги ги свързва, най-често във финала на своите студии. Дава български примери, цитира български творби и т.н.
Какво е най-същественото за този подход?
Този подход прави така, че литературата проговоря по друг начин в контекста на друго изкуство. Пак ще се върна към музиката и ще кажа, че всъщност вагнерианството е голям феномен в културата на XIX век. Той разделя на различни лагери хората на изкуството. Има културни войни, които са се водили около Вагнер. Има битки около „Танхойзер“ например. Протести, освирквания, какво ли не… Първите дялове на книгата са проникнати от духа на вагнерианството, защото Вагнер е комплексна фигура – той не е само композитор, но и театрал, режисьор и въобще създател на комплексно мислене за изкуството. Същото правят и Скрябин и други големи композитори. Но Вагнер извършва епохален културен прелом. Клео Протохристова цитира едно изказване на Дора Габе: „Всяко голямо и дълбоко изкуство изисква проучване, а Вагнер е много сложен. Неговата музика пробужда неизбежно богатство от мисли и чувства. Музиката и животът се сливат в едно.“ И точно това мислене за различните изкуства в тяхното единство е основен патос в книгата на Клео Протохристова.
Можем да споменем и други имена от други изкуства, като Ибсен или Стриндберг… Без да отклонявам разговора към тях, само ще спомена, че в книгата липсва точно изкуството на театъра.
Да, липсва ми ибсенизма. Затова в книгата Народният театър остава необговорен, въпреки че е споменат на няколко пъти. Народният театър е изключително важен топос в цялата култура от началото на века. Липсва ми и Стриндберг, но особено ми липсва ибсенизмът.
Театърът липсва може би защото в сравнителна перспектива той просто прелива в литературата и не е толкова „друг“, за да бъде интересен за радикалните съпоставки с други изкуства, които прави Клео Протохристова.
Да, но точно ибсенизмът създава една комплексна среда.
Но да се върнем към онова, което го има в книгата.
Клео Протохристова продължава една голяма традиция, която идва от Боян Пенев и от Лилиев, пък и от Пенчо Славейков, Теодор Траянов и други, които са висококултурни писатели и литератори, и които мислят литературата в много широк контекст, като са специалисти и в други области. Както знаем, не е случайно, че Боян Пенев е автор на книга за Бетовен, свири на пиано и пр.
А как виждаш раздела за киното? В него са включени само две студии, но и двете са на изключително равнище. Особено впечатление прави студията за „Сибирският бръснар“ – филма на Никита Михалков. Там са интерпретирани опитът за представяне на руската култура, сблъсъкът и несъответствията между различни западни и руски модели, но и неуспехът да бъде представена руската душа…
Руската душа не може да бъде представена. Това е неосъществима задача.
Е, Никита Михалков си мисли, че може…
Тази студия заема централно място в книгата. Още повече че тя е единствената, в която има същностно негативни интерпретативни моменти. Коментирана е цялата помпозност, с която „Сибирският бръснар“ е представен в Кремълския дворец, в присъствието на хиляди избрани хора, медии, специално поканени чуждестранни критици, елит… Това е една абсолютно имперска пропагандна акция.
Акция, която държи на прицел наградата „Оскар“, макар да се разминава с нея.
Най-вече трябва да представи имперското, което все още не е експлицирано през фигурата на Путин.
Това е в зазоряването на Путиновата империя. В предчувствието за нея…
Именно. Много важно в тази студия е, че е показан точно крахът, невъзможността да бъде представена руската душа. Клео Протохристова казва така: „Настоящото изложение има за задача да се оттласне от вече утвърдени нагласи по отношение на филма и да покаже друг възможен прочит, като отхвърли презумпцията, че руската душа е основен съдържателен център на проекта на Михалков и се ориентира към начините, по които във филма се разгръща темата за междукултурната комуникация.“ Тоест това е промяна на цялата интерпретативна парадигма, която е официално представена, експлицирана, налагана. Текстът просто променя рецептивната нагласа, която разчита официалното мислене за този филм.
Клео Протохристова прилага свое корективно четене и открива друго, алтернативно послание във филма, а не това, което неговите създатели са заложили предварително.
Чрез паралелите със „Севилският бръснар“ и „Сватбата на Фигаро“, с фигурите на Росини и Моцарт, с цяла серия от препратки всъщност се разколебава претенцията на Михалков. Всичко това е направено много фино, деконструиращо. Истинска деконструкция на официозната интерпретация на филма.
В този текст аз си харесах една забележка в скоби, която посочва един анахронизъм във филма. Клео Протохристова отбелязва, че няма как през 1905 г. да наказват войник с тичане с противогаз, защото газът и противогазът са открития на Първата световна война. Такива внимателни забелязвания наистина превръщат текста в истинско културно-историческо постижение… А как да коментираме студията „Литературният канон в работилниците на Уди Алън“? Клео Протохристова потвърждава, че много хора са откривали връзки между Достоевски и Уди Алън, като тя достига до края в постмодерното реинтерпретиране на „Престъпление и наказание“ именно чрез филмите на Алън.
Пак искам да спомена за студията, посветена на Кавафис. Бих цитирал този пасаж от нея: „Стихотворението предлага универсален модел на неотменимата човешка участ. И при Кавафис, и при Ленард Коен се конструира същата парадоксална съредност между конкретното събитие и универсалните формули на човешката ситуация.“ Клео Протохристова открива в това многократно интерпретирано стихотворение друга дълбочина. Признавам, че когато съм го чел, някак не съм я достигнал. Погледът на Антоний от прозореца и моментът, в който се прояснява съзнанието, че е изоставен, е нещо изключително като интерпретация. Този последен поглед към Александрия и прозирането на неизбежната участ наистина поразяват.
Можем да се опитаме да обобщим методологията, която предпочита Клео Протохристова. Струва ми се, че тя прави нещо много последователно в почти всички свои студии. Нагледно демонстрира как едно художествено (предимно литературно) произведение може да бъде тълкувано и разбрано много по-дълбоко през други произведения от други изкуства. Това най-често също са художествени творби, но функционират като изследователски инструменти, чрез които може по-добре да се разбере „първото“ произведение. Обаче важно е, че не винаги те са представени в хронологична поредица. Тоест, разбира се, обикновено ти можеш да разбереш едно произведение от XXI век през произведение, създадено през XIX или XX век, но се оказва и че произведение от началото на XX век можеш да разбереш през произведение, създадено по-късно. Впечатляваща методология.
Тук бих добавил, че голямо интерпретативно умение на Клео Протохристова е винаги да намира фокус или формула за своето тълкуване. Например формулата за Благовещението, за благовещенския мотив и сюжет във флорентинската култура от XV век. Начинът, по който го фокусира и след това го „движи“ през вековете, преминава през най-различни интерпретации и прави сериозни обобщения за културата, е впечатляващ.
Мисля си, че тази страст към съпоставителност е логична за професор, за преподавателка, която е специалист по западноевропейска литература и сравнително литературознание. Но при Клео Протохристова този модел е доведен до крайност. Тя не практикува просто сравнително литературознание, а сравнително културознание и сравнително изкуствознание едновременно. Можем да го назовем „съпоставително всезнание“. Тя ни предлага цяла връзка с работни тълкувателни ключове, а дали ние можем да ги използваме в пространството на цялата история на българската литература и култура?
Разбира се, тук голямото умение е точно прескачането през различните логически равнища на културата. Да покажеш как словото става плът през благовещенския сюжет представлява страхотно умение.
Другият залог в този подход е свързан с извеждането на българската литература и култура от сянката на провинциализма, от нейната самовлюбена самодостатъчност, от навиците й за самообяснение. Оказва се, че тя може да бъде разбрана и през свързването й със серия от световни културни кодове и мрежи.
Мисля, че всички ние вече не мислим провинциално.
Не казвам, че мислим така. Искам да кажа, че инерцията при част от литературоведските изследвания е такава. Мнозина от българската литературоведска общност имат склонност да отграничават българската литература и от други изкуства, и от чужди контексти.
Това е някак съвсем естествено, когато си тесен специалист и когато се стремиш да не излезеш извън тясната си специалност. Защото знаем, че бягствата от литературознанието имат най-различни форми и ние ги виждаме и в българското литературознание. Редица колеги просто напуснаха българската литературна история и отидоха в други пространства. Някои от тях започнаха да се завръщат. Разбира се, всяко завръщане трябва да бъде на изследовател, който идва с обогатен поглед върху най-различни други култури. Всъщност именно това прави Клео Протохристова, защото тя не е тесен специалист по българска литература. Нейната специалност по-скоро е западноевропейската литература. Това естествено дава отражение на начина, по който тя е съградила тези свои сюжети. Въпреки това тя не е забравила нито за момент, че е и български литератор, затова винаги слага и български акценти в своите студии.
Как да коментираме последните два раздела, за които вече казах, че съдържат теми, които са по-обичайни за един литературовед. Темите в раздела „Литература и културни конвенции“ биха могли да бъдат разширени в много други посоки. Тук е интересно, че преобладава проблемът за времето. Как си обясняваш това?
Не само времето. От времето се отива към часовника.
Да, има и други изразители на времето – календарът например…
Времето е действително централен топос на интерпретациите. Тук е интересна интерпретацията на Декартовите постановки за това, че самият човек може да бъде мислен като часовник. Този поглед към декартовото мислене за часовника като машина и за човека като машина, която е одухотворена, респектира. За мен в този мегакултурен сюжет звучи прекрасно забележката за начина, по който при Лорънс Стърн е въведена тази тема. В пародийния свят на Стърн часовникът се превръща в знак за външно насилие спрямо интимния свят на индивида. Нашият покоен учител Никола Георгиев смяташе Стърн за емблема на пародийността. Това е традиция, която идва още от Виктор Шкловски и от другите големи руски формалисти. Всъщност Клео Протохристова продължава тази традиция тук точно в тази интерпретация. Много ми хареса наблюдението как при Стърн е представен един социолект. Проститутките в Лондон започват да казват: „Хайде да навием часовника“, което значи „Хайде да отидем да правим любов“ – евфемизъм на сексуалния акт.
Голямата разлика между предмодернизма и модернизма е всъщност отношението към времето, а опредметяването на времето в часовници, махала, календари и пр. създава едни от важните образи в културната история.
Да добавим и че са прекрасни наблюденията на Клео Протохристова върху Йордан Радичков. Разбира се, преминава се през Достоевски и наблюдението, че дяволът няма часовник в прочутата сцена на срещата на Иван Карамазов с дявола. Цялата тази интерпретативна линия е изключително умна, направо мъдра. И оттук се преминава към Борхесовите текстове, към начина, по който великият аржентински писател играе с времето, мистификациите с времето и пр. Оттук се скача и към календара при Радичков, който настоява, че януари е най-българският месец. Начинът, по който е осмислено цялото това Радичково настояване, също е силен момент. Оттук се върви и към тезата за Слънцето срещу часовника и към мотива за спрялото Слънце. Това е вечен български мотив, за който и аз много съм писал. Впечатлява наблюдението за неговото продължение в „Горещо пладне“ на Радичков. Генеалогията, която е съградена към „Подир сенките на облаците“ е апотеоз. Тази генеалогия, развита от Аристофан до Google Drive, завършва точно с „безподобното съвършенство“ на „Подир сенките на облаците“, съвършенството на самото заглавие.
Както знаем, Клео Протохристова разбира от заглавия… Но бих добавил умението й да открива особени „слаби места“ в творбите. Например при такива автори като Достоевски забелязва неговата „грешка“ с часовника. При Достоевски дяволът не носи часовник, но напротив, точно дяволът няма как да си го представим без часовник.
Да добавим и студията за царските руски опери. Начинът, по който са представени, е въплъщение на имперската идеология в последна сметка. Те са съпоставени с начина, по който функционират големи оперни образци, които носят обратна идеология – да кажем идеологията на „пролетта на народите“, както е при „Набуко“ от Верди. „Набуко“ със знаменития хор на евреите е нещо съвсем различно. Когато тази опера е била представена, тя е била възприета като бунт срещу диктата, който осъществява Австро-Унгария върху Италия, т.е. антиимперски.
Все пак Клео Протохристова твърди, че от един момент нататък руската опера започва да се домогва до особен тип автономия спрямо политиката и идеологическите ѝ употреби, което, разбира се, е дискусионна теза. Но тя твърди това. Бихме могли да кажем, че дори вътрешната антицарска съпротива от страна на композитори и постановчици много често е „другото“ на същата идеология. Защото в крайна сметка те зачеркват напълно имперската традиция.
Дори „Война и мир“ на Прокофиев е в тази парадигма. Тя е велика опера, но в нея също се долавя имперският акцент. Руската опера си е par excellence официозна, независимо от това дали се люшка „по-наляво“ или „по-надясно“.
Трябва да уточним, че Клео Протохристова се позовава на примери с опери, които се отнасят пародийно към фигурата на царя или императора, ограничавайки се във времето до края на XIX век. Затова по-късните царски опери от ХХ век можем да ги преценим като съветско завръщане към новия тип империализъм, развит в епохата на Сталин…
Приемам това уточнение.
Накрая, ако трябва да обобщим, какво е значението на „Вдъхновения и дни“ за съвременната литературна история, критика и теория?
Надявам се, че тази книга ще бъде четена внимателно от колкото е възможно повече колеги. Тя може да бъде импулс те да насищат с нови идеи своите текстове. Хубаво би било книгата на Клео Протохристова да облъчи мнозина от колегиалната литературоведска общност с желание да разширят териториите на литературната история със сравнителни проучвания.
Вярно е, че „Вдъхновения и дни“ е изградена от методология, която би могла да свърши много работа на съвременните литературоведски изследвания и да ги изведе от еднообразните капани на вече калцирани и непродуктивни подходи.
[1] Вж. Протохристова, Клео. Огледалото – литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории. Летера. Пловдив. 2004.
[2] Вж. Протохристова, Клео. Литературният двайсети век. Синхронни срезове и диахронни проекции. УИ „Паисий Хилендарски“. Пловдив, 2020.
