Калин Янакиев е професор, доктор на философските науки, преподавател в Катедрата по културология на Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на седемнадесет философски, богословски и исторически трудове. Главен редактор на списание „Християнство и култура“ и колумнист в „Портал Култура“. Член е на различни български и международни академични общности. Макар неговото основно поле на академичен интерес да е средновековната европейска култура, той с голяма интензивност пише и по актуални социални и политически въпроси. От 2015 г. е иподякон-чтец на БПЦ.
Говорим за най-новата му книга „За ангелите и хората. Двадесет фантастични истории“ (изд. „Жанет 45“, 2026) на 27 април 2026 г.
След десетилетия, посветени на философията, богословието и публицистиката, Вие се обръщате към художествената проза. Новата Ви книга „За ангелите и хората“ не се вписва лесно в жанрови рамки – тя е едновременно разказ, притча и духовно размишление. Защо точно сега избрахте художественото писане?
Както пиша в уводните думи на книгата, вдъхновението за тези истории бе действително нещо, което започна да ме сполита неочаквано и за самия мен. Да ме сполита не само от определени реални срещи, разгърнали се във фантастичните истории, но и от какво ли не. Например „Селото на покойниците“ аз наистина „видях“ преди време на път от морето за София от прозорците на автобуса и то буквално всмука съзнанието ми в себе си, само̀ сякаш ми прошепна: „А ако там е онова отвъд, в което днес живеят заедно и покойните ти родители, и онези, които до онзи ден бяха по улиците ти в София, а сега са там и живеят един с друг спокойно“.
Други истории се раждаха от слушането на любима музика, трети от спомени за преживяно, седмици и месеци след преживяването им. Например спомен за един облак, който буквално ме потопи в себе си по една пътека в планината и който после се появи в края на „Ангелът в долината на безпаметните“. Не мога значи да кажа защо точно сега избрах, както казвате, художественото писане.
Може би и защото в последните години академичното богословие някак ми натежа. Исках да съм жив и персонален в християнството си. И даже исках да накарам и четящите разказите ми да бъдат живи в него. А пък и, дадох си сметка напоследък, в основата си християнството се е родило също като разкази. В евангелията именно ни се разказва за изкачилия се на дървото нисичък митар Закхей, за падналата в нозете на Иисус и изтрила нозете му с косата си жена, за спасената от готвещите се да я убият с камъни прелюбодейка. И да, именно от тези разкази ние се посвещаваме в религията си.
На мен пък ми се прииска също да започна да я преживявам, а и да приканвам читателите ми да я преживяват в ежедневието си, а не само от книгите. Фигуративно казано – да я чуват по улиците, сутрин в кафенето, под дървото в градината, а не просто и само да я слушат от академичната катедра, на която вече и без това съм пенсионер.
С това писане сякаш изминавате пътя от „знаещия“ до „изобразяващия“ мислител. Усещате ли го като освобождение или като риск?
Да, усещам го като освобождаване, като освобождаване и по отношение на потенциалните си читатели. В тази книга аз колкото им предавам мисълта си, толкова я и споделям с тях. В дълбочина може би и споря с омръзналите ми религиозни буквоеди и нови фарисеи. В много от фантастичните разкази усещам, че се опитвам да им кажа: „А я си представете, че…“. И като си представите например „Шантавата Мери“ от последния разказ, се замислете, а не се ли е явил Христос и тогава на „блудницата“ Мария Магдалина, а не на ония от Синедриона, които и днес имат свои лица сред нас.
В книгата се появяват различни ангели – на нищите духом, на наследяващите земята, от „селото на покойниците“… Почти всяка история започва от почти банална ситуация или от конкретна среща – момче, което хули Бога, „лаещо“ момиче, болното дете… В кой момент решавате, че тази среща „иска“ да бъде разказана и именно тази случка „заслужава“ да се отвори към чудото?
Понякога, както казах, го решавах внезапно, понякога след утаяването на спомена за реалните срещи и за преживяванията.
В споменатия разказ „Ангелът в долината на безпаметните“ сюжетът му буквално ме сполетя, когато зад досадния и добре познат ми психически болен младеж Митьо Философа (името му в разказа, разбира се, е измислено), съзрях изведнъж изтерзаното лице на майка му, която винаги го придружава и за чието ежедневие никога дотогава не се бях замислял. Изведнъж ми се прииска цялата мъка на тази жена с болния ѝ син да се изтрие напълно от паметта ѝ. И след това си спомних, че така е и обещано на страдалците в Апокалипсиса на св. Йоан.
Напротив, ангелът под звездното небе ми проговори, фигуративно казано, след години разходки по онази пътека в подбалканското градче и след като си припомних миналата година пак неочаквано едно мое юношеско стихотворение, което съм цитирал в разказа.
След всички тези срещи – реални и фантастични – промени ли се начинът, по който гледате на случайността?
Да, откакто се увлякох в писането на тези фантастични истории, станах доста по-внимателен към случайните срещи и даже към усещанията си.
Започнах не просто да ги преживявам, а да рефлектирам върху тях. Например не просто да виждам тичането на дечицата по алеите, преминаването на облаците по небето, радостта от тихия следобед, но и да не позволявам това преживяване на подарения ми свят да отлети мимо, без да му отдам дължимото. И тогава си измислих гласа на онова огромно дърво зад мен, което ми заповядва да виждам, да разбирам какво ще рече, например евангелското: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“.
Ако ангелите в книгата Ви са глас, чий глас всъщност чуваме – Божи, човешки или Вашия собствен?
Не, не е тъкмо моят глас, но за да не бъда мистичен, бих казал, че е гласът на съвестта, който би трябвало да чува и всеки, ако се реши да се спре в мимолетно случващото му се, да излезе от себе си и да влезе в другия. Именно този глас на съвестта по фантастичен начин съм приписвал на ангелите в книгата си. Когато например дежурно осъждаш, да речем, хулещото Бога момче пред храма, да се спреш и да чуеш (вярвам, че можеш, а дали не си и длъжен), какво би могло да го е накарало да го прави. А след това, щом казваш, че си християнин, че даже и богослов, да си спомниш какво казва Христос от Кръста на хулещите го, да отпрепарираш думите Му, защото те не са и не бива да бъдат само нещо книжно, при това патинирано и подлежащо само на дежурна декламация. Гласът на съвестта, казвам, когато с досада прибереш във вътрешния джоб на палтото си намацаната картичка, за която си дал дежурно стотинки на самотната майка, че дори си помислил, че тя вероятно те лъже. „Ами ако?“ И ето връхлита те фантастичната история с ангелите, които ти обясняват защо тази картичка е по-скъпа дори от платно на Рафаело. Гласът на съвестта, който много бих искал да може да чуе някога след този живот самият Владимир Владимирович Путин, произнесъл фразата: „Защо ни е светът, ако в него няма да е победила Русия“. Да, аз огласявам гласовете на моите ангели, но в тях звучи един по-дълбок глас, този, който звучи в съвестта ни и който рядко чуваме.
Ако трябва да кажете честно: тази книга по-близо ли е до вярата Ви или до съмнението Ви?
Съвсем убедено тази книга е дори най-близо до вярата ми. Не до размишленията върху нея, а до вярата, която става все по-светла и дори кротка с напредването на възрастта ми.
В тази книга сякаш мисълта „се е разказала“. Това временна форма ли е, или усещате, че философията Ви търси нов език и след нея – по-трудно ли Ви е да пишете философия?
Не знам дали тези фантастични разкази са, както казвате, временна форма. Май обаче е вярно, че философията ми търси нов език. Ще кажа, че винаги съм се старал философските ми книги да бъдат написани живо, не сухо, а и много често в тях съм рефлектирал и върху художествени произведения. Как от рефлексия върху художествени произведения се одързостих да премина към художествени произведения като рефлексия, не знам. Както не знам дали оттук насетне ще ми е по-трудно да пиша чисто академична философия. Искрено казано, малко се боя, че може и да е така. Но какво пък, не съм в първа младост и е некоректно да разпростирам творческите си планове в дълги перспективи.
Възможно ли е да се каже, че тези истории не измислят света, а го правят видим?
Надявам се да го правят именно видим, но в един по-фундаментален смисъл на тази дума. Защото ние поначало виждаме света по различен начин. Нека си дадем сметка, че по един неповторим начин сме видели морето, когато за първи път сме съзрели неговата шир в далечното си детство и по друг обаче, когато го видим днес на поредния си ежегоден курорт. На това собствено виждане е посветен и фантастичният ми разказ „Ангелът от къщата на допотопните хора“. А освен това и като християнин съм убеден, че когато се постараем да виждаме света и през гласа на говорещата съвест, ние го виждаме по-истински. Именно го виждаме, а не просто го отразяваме.
В този смисъл да, надявам се, че макар и фантастични, тези разкази правят света, в който сме, по-видим.
Мисълта губи ли нещо, когато стане история?
Напротив, май става по-непосредствено съобщима.
Гневът има ли място в литературата?
Със сигурност има, но в нея той има място по особен начин. Аз например изпитвам огромен гняв както от упоритото продължаване на престъпната война на Русия в Украйна, така и спрямо онези, които я подкрепят. Но във фантастичните разкази, свързани с тази война в книгата, съм го изразил като умишлено, студено разобличаване. Ако тази война, както казват, била „братоубийствена“, то в нея руският брат при всички положения е Каин, т.е. убиващият брата си брат.
И в един от разказите, да, с вътрешен гняв, съм си припомнил, че на Каин Бог поставя белег на челото. И съм си представил как това поставяне на белег днес може да стане. Наглед по нелеп, но заслужен начин.
В книгата има и един разказ, който неслучайно съм определил в подзаглавието му като не съвсем фантастичен. Защото, за разлика от останалите, той разказва почти съвсем реално мое преживяване. Разказва как вероятно Бог ме е изцелил от гнева ми. Малкият Лазар или „Ангелът Лазар“, както съм го нарекъл, е съвсем реално дете със съвсем наистина небесни сини очи. Всъщност разказвайки за него, аз и по парадоксален начин си го върнах на онези, които ме бяха разгневили тогава. Сиреч, казвам им с този разказ, ето моя отговор на вашите ругатни. Вие сте онези облаци, които очите на детето ми показаха като мимолетни, като отдавна и завинаги разсеяли се. Вие, да, с капсулиран гняв, казвам аз, на ругателите си в тоя разказ, сте нищо пред очите на това детенце. А то е с мен.
Вие сте един от българските интелектуалци, които последователно заемат публични позиции. Какво означава днес да бъдеш „интелектуалец“, а не просто коментатор, и има ли граница, отвъд която мислещият човек трябва да замълчи, или тъкмо тогава е длъжен да говори?
И ще продължа да заемам такива позиции. Интелектуалецът, ако не е самохвално да ме определяте като такъв, не бива да се инсталира, впрочем винаги престорено, отвъд нещата. Така наистина повече хора с охота ще го величаят като интелектуалец, но всъщност той ще бъде лицемер, който просто е жаден за това величаене. Интелектуалецът, ако е такъв, е и отговорен пред обществото, в което живее, защото той живее в него и не бива да си въобразява, че е над него.
Как преценявате кризата на обществото – като липса на истина или като излишък от мнения?
Като изтласкване на истината, маскирано като многобройност на мненията. Оценностяването на тъй наречените различни мнения според мен се прави с определена лукава цел. А именно да се обезцени истината, която все пак винаги е една. И мненията, след като са много, най-вероятно в множеството си са и повече отличаващи се от нея. Не виждам нищо ценно в това обаче. В последния дял на книгата има фантастичен разказ „Нашествието на ангелите изобличители“, в който въображаемите ангели по различни и често скандални начини разобличават тези наши опити, истината, за която всеки има поне усет, да бъде било затрупана с други „по-важни неща“, било да бъде надвикана, било да бъде удушена от разни „висококонцептуални“ алабализми и т.н.
Възможно ли е вярата да остане жива, ако бъде превърната в идеология? Вярата може ли да устои на идеологиите?
Вярата не е идеология, особено християнската вяра. Днес обаче и отсам и отвъд океана, определени овластени персони или фашизоидни политически кръгове настойчиво се опитват да я превърнат в идеология. И най-вече с апокалиптичните си визии да милитаризират християните. А идеологически милитаризираното християнство е утробата, която ще роди антихриста. Това е мое фундаментално религиозно и философско убеждение. В книгата него го огласява фантастичният герой на име Анджело Гардиани. И онези, на които говори в разказа, ще го кажа без заобикалки, са съвсем реални, познати и в църковните, и в обществените среди у нас персонажи, които съм пощадил да означа само с инициалите им.
Кое е по-опасно – безверието или фанатизмът?
Безверието никога не е пълно безверие. Фанатизмът обаче може да е дори преизпълнен. Затова е по-опасен.
Какво Ви промени най-много – мисленето или животът?
Животът, в който не съм преставал да мисля за живота.
В разказа „Владимир Владимирович и „Ангелът на истината“ пишете: „Истината обаче съществува и съществува вечно, както две и две ще е четири и когато нищо вече няма да съществува“. Вярвате ли тогава, че истината има собствена сила и неизменност, или тя винаги се нуждае от човешки защитници, за да остане видима в света?
Да, вярвам, че истината има собствена сила. Тя трябва да се защитава, но и когато не успяваме да я защитим, тя в последна сметка побеждава. Няма как да не съм убеден в това, именно доколкото съм вярващ в Онзи, който казва за Себе Си: „Аз съм Пътят и Истината и Животът“.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
