Мария Златинова
Откакто съществува, литературата дава гласност на всеобхватни проблеми. Като започнем от равноправието между хората, преминем през установяването на политически системи и стигнем до любовта, писмената творба винаги е отразявала различни гледни точки. Въпреки това има теми, които трудно биха се изчерпали само с едно мнение, памфлет или книга, съществуват творби, показващи различни подходи в широкия спектър от проблематики, които биха могли да бъдат засегнати в едно произведение на изкуството. Тук идва на помощ съвременната литература и в частност тази, която се стреми да изгради един своеобразен мост между страстите и нравите на класиците и тези на модерния човек, живеещ в един все по-бързо развиващ се свят. Литература, стремяща се да проведе диалог с вече доказалите се класики.
Именно такава е идеята зад дебютния роман на американската писателка Кейт Елизабет Ръсел – „Моя мрачна Ванеса” (My dark Vanessa), която споделя детската си любов към прозата на Владимир Набоков и по-специално – книгата „Лолита”. Примесвайки идеи от сюжета на класиката с всеобхватни размисли върху често избягвани въпроси, Ръсел прави един магнетичен и завладяващ съвременен прочит не на самата „Лолита”, а по-скоро на проблематиката зад нея, на нещата, които са останали недоизказани, сменяйки гледната точка и давайки думата на жената. Жената, чието душевно състояние бива жестоко пренебрегнато от Набоков.
*
„Моя мрачна Ванеса” е едно изключително произведение на съвременната литература, разказващо историята на Ванеса – 15-годишно момиче, което има лошия късмет да се влюби в преподавателя си по литература Джейкъб Стрейн, който от своя страна я манипулира и обяснява връзката им именно чрез книгата „Лолита”. Както можем да забележим, двете произведения са със сравнително сходен сюжет. Разликата обаче е, че в романа си Кейт Елизабет Ръсел дава думата не на мъжа, както прави Набоков, а на жената, на момичето, на детето и смело разказва за нейния път към приемането на факта, че самата тя е жертва, че „Лолита” не е любовна история. Този път се оказва тежък до степен, в която ние, читателите, си даваме сметка, че самопризнанието или по-скоро признанието, което правим пред себе си, е всъщност както най-трудната, така и най-важната стъпка, която бихме могли да направим в стремежа си да освободим разума си от заблудата, колкото и сладка да е тя.
От всеки ред в произведението личи колко силно повлияна от стила и творчеството на Набоков е самата Ръсел. Дори заглавието на романа представлява директна препратка към друго негово произведение – „Блед огън” (Pale Fire). Въпреки това целта на „Моя мрачна Ванеса” е сякаш по-скоро да критикува начина на представяне на основния проблем в романа „Лолита” чрез една модернизирана представа за човешките отношения, моралната отговорност както на жертвата, така и на манипулатора. Ръсел обръща специално внимание върху психическото състояние на момичето, превърнало се в жена и осъзнаването на ситуацията в реалните ѝ мащаби. Нещо, което липсва при Владимир Набоков, който от своя страна се съсредоточава върху емоциите на главния си герой, изключвайки изцяло логическия и психологическия контекст на тематиката. Именно поради тази причина името Лолита се е превърнало в нарицателно за преждевременно пораснало момиче, което се облича и държи по един неподхождащ на възрастта му начин. Сякаш много малко хора, четейки „Лолита”, някога са се замисляли върху въпроса за душевното състояние на детето в тази напълно немислима позиция.
*
Съвсем наскоро в централната емисия на новините излезе случай, досущ подобен на сюжета както на „Лолита”, така и на „Моя мрачна Ванеса”. Случай, който без съмнение потресе мнозина. Случай, в който 13-годишно момиче сподели за непристойните си отношения с 30-годишен учител по физическо възпитание. Въпросната ситуация беше толкова смущаваща, че накара множество родители да се замислят за безопасността на децата си. Истината обаче е, че за съжаление, подобни инциденти не са рядкост. Напротив, такива ситуации се наблюдават от години, това не е нито първият, нито последният път. Както казах, често се наблюдават, но сякаш никой досега не им е отдавал необходимата гласност. Затова нека задам въпроса – докога? Докога ще отвръщаме погледа си, когато видим нещо неудобно, нещо, което се възприема за табу в обществото ни? Докога ще наблюдаваме как отнемат детството на деца, без да кажем думичка? Докога ще романтизираме историята на „Лолита”? И последно – кога ще започнем ние, обществото, да наричаме нещата с истинските им имена, вместо да се крием зад думи, които ни осигуряват удобство?
*
Вдъхновена от прозата на гениалния Набоков, Кейт Елизабет Ръсел пише една доста неудобна книга. Неудобна, защото истории като тези никога не са били лесни за преглъщане. Отчасти заради табу тематиката, а отчасти може би заради самите истории. Заради тяхната плашеща достоверност.
Все пак животът и личността на Ванеса са коренно различни от тези на Долорес „Лолита” Хейз. Колкото различни, толкова и сходни. Сходни поради факта, че проследяват един своеобразен шаблон, който е колкото близък до реалността, толкова и смущаващо невероятен.
Дали, четейки „Лолита”, ние успяваме да опознаем самата Долорес, или по-скоро опознаваме представата на главния герой за едно дете? Едно изключително нещастно дете, което така и не успява да разбере същността на случилото се. Ръсел прави точно това – задава смело именно тези неудобни въпроси, които повечето от нас се стремят да избегнат. Тя дава сила, воля, дава характер на своята „мрачна Ванеса” и разказва нейната история през нейните собствени очи, не през погледа на манипулатора и насилника.
Кейт Елизабет Ръсел, „Моя мрачна Ванеса“, прев. Анелия Янева, изд. „Егмонт Анишър“, С., 2021
