Разговор със Саяка Мурата
Константин Киров: Здравейте, много се радваме, че сте тук! В България сте по покана на фестивала „Литературни срещи“ и по повод на постановката на „Жената конбини“ в Народния театър. Има много желаещи да се срещнат с Вас и да видят Вашия роман адаптиран за сцена – всички дати са запълнени. Вълнувате ли се да видите постановката?
С нетърпение чакам да видя сценичната адаптация по „Жената конбини“. Всъщност в сайта на Народния театър видях няколко снимки, които бяха доста неочаквани за мен и още повече ме заинтригуваха. В Япония много обичам да гледам камерни постановки, затова сърдечно се вълнувам да видя как е бил представен моят роман.
Станислав Младенов: Когато започвате работа по нова книга, изхождате ли от желанието тази творба да бъде достъпна и разбираема за целия свят?
Не, когато пиша, се старая да не мисля за нищо. За мен е важно да не се съпротивлявам на историята. В добри отношения съм с редица мои преводачи и се осланям изцяло на тях, без да мисля за това как ще представят историята на друг език – вместо това изцяло се концентрирам в света на японския език.
СМ: Имате ли контакт с българските си преводачи? Как се различава той от връзката с преводачите на някакъв голям език като английския или френския например?
Все още не съм се срещала с българската си преводачка (Маргарита Укегава), но ми казаха, че ще мога да се запозная с нея на фестивала, за което много се вълнувам. Освен с преводачката ми на английски, съм близка и с тези на датски и норвежки език. С някои от тях се срещам на такива фестивали и там те ми разказват за страната си – безценно прекарано време за мен.
СМ: Какъв си представяте Вашия потенциален читател в България? Къде виждате непреводимите разлики между читателите по света и японските такива?
Преди да дойда в дадена страна, честно казано, нямам представа какъв е езикът, на който се говори, и какво е неговото звучене. Това е една от причините да обичам да посещавам подобни фестивали. Предполагам, ми предстои да разбера повече за езика тук, но от опита ми досега в страни като Литва, чиято култура е напълно различна от японската и където няма „конбини“ – където и да отида, читателите разказват как изпитват споделено усещане за дълбинна свързаност в корените на душата си – не толкова, че са прочели нещо необичайно, колкото впечатление за споделена свързаност на дълбоките празноти в сърцата им. Това винаги ме е поразявало при кратките разговори, които водя с тях, когато раздавам автографи.
Разбира се, смятам, че има и неща, които не могат да бъдат изцяло предадени в превод. Но гласът, или може би музиката, в дъното на един роман, отеква в пещерата на несъзнаваното, която и аз самата не познавам, в нещо като подземие. Вярвам, че дори и да са различни езикът и културата, този звук може да бъде доловен.
КК: Вие сте автор на световноизвестни книги. Какво за Вас прави едно произведение наднационално, световно?
Честно казано, за мен това е нещо, на което не обръщам много внимание. Просто винаги пиша съсредоточено романите си, сякаш се намирам в много тясна лаборатория. Когато отида в далечна страна, имам усещането, че различни хора на това отдалечено място са намерили моите романи, попаднали там като изгубена вещ. Романите ми позволяват да поговоря с тях. Изпитвам огромна радост в тези моменти, но тя е по-скоро лична. Нямам умението да преценя дали мащабът е малък, или голям – просто си представям как в това тясно пространство историята ми се извисява към небето. Сякаш провеждам малък експеримент, без да вземам предвид хората – оставам вярна единствено на историята. А какво ще се случи след това с романа, вече не зависи от мен, а от други – за което съм им благодарна, затова и не го премислям.
Гергана Тончева: При превода на „Жената конбини“ на английски още през 2018 г. в заглавието е взето решението да се ползва „woman“, когато всъщност не би имало проблем да се ползва „human“, както е и в оригинала – през 2021 г., когато заглавието излиза и в превод на български, отново е използвана думата „жена“, а не „човек“. Какво мислите за този преводачески казус?
Моята преводачка на английски – Джини Такемори, която живее в Япония, често участва с мен в събития и на всяко едно от тях ѝ задават този въпрос. Всъщност тя е предложила друго заглавие, но от издателството преценили, че тъй като самото понятие „конбини“ не е познато на масовата публика, е по-добре да не използват нещо неясно. Вероятно са избрали това заглавие, за да създадат по-лесна визуална представа, като подскажат, че става дума за жена. Джини ми сподели, че първоначално не била очарована и предложила различен вариант. Но сега на срещите с читатели винаги казва: „Ако бяхме останали с моето заглавие, може би нямаше толкова много хора да посегнат към книгата. А щом е така, значи е имало смисъл в избора на заглавие, което да привлече вниманието на толкова много читатели.“
Имам силен интерес към езиците и веднъж с преводачите ми на различни езици – италиански, руски и други, проведохме дискусия. Тогава заглавието също изникна като въпрос и например на италиански, където също има думи от мъжки и женски род, преводачът не е имал избор, освен да определи героя като жена. Всички имаха силна позиция по въпроса – заформи се сериозен дебат, който продължи доста дълго. Слушайки подобни неща, си давам сметка, че не разбирам чак дотам природата на езиците. Тъй като пиша, познавайки единствено японския, не мога да усетя спецификата на другите езици или пък това как се усещат думите в съответната страна. Затова за мен е изключително интересно да слушам тези разговори. Винаги ми е любопитно да се срещам с преводачите на живо и да научавам как са се борили при избора на всяка дума, как са искали да стане, но не им е било позволено… Макар и за тях това да са разкази за трудности и професионални мъки, за мен те са наистина интересни.
ГТ: Много по-често разказвате през женски персонажи. На какво се дължи това? Струва ли Ви се мъжката гледна точка непозната или пък безинтересна?
Писала съм няколко разказа от името на момчета, но повечето си истории пиша от женска гледна точка. Това може би е така, защото интересът ми към моето собствено тяло е неизчерпаем. Учителят, който ме научи да пиша, казваше, че в един роман задължително трябва да присъства тялото – ако се пише само за духовното, историята се превръща просто в нещо изгодно за главния персонаж или за разказвача. Той твърдеше, че тялото понякога е в разрез с мисълта или с духовното – в него постоянно се случват процеси като стареене или болка, които никак не са желани. Той твърдеше, че този момент е изключително важен – и аз може би никога няма да мога да забравя това. Загадката на спомените, които се натрупаха в реалния ми живот, в моето тяло, аз не мога да разгадая, но интересът към нея не стихва.
СМ: Много читатели виждат в Кейко и Шираха черти от аутистичния спектър. Вие обаче не засягате тази тема директно. Необходимо ли е да търсим обяснение в психични отклонения, или става дума по-скоро за отказ от „нормалността“ като маска?
Когато създавах Кейко, в бележника си първо нарисувах нейна скица. До нея с големи букви написах думата „рационална“ с идеята, че нейната природа по рождение е на рационално същество. В личния ѝ свят поставих тези нейни черти и особености не като резултат от някакво заболяване, а просто като част от нейната същност. Затова беше интересно как ще носи тази своя специфика, след като я направя човек от плът и кръв. Смятам, че има различни прочити на това. Дори и в реалния свят това да може да се дефинира ясно като болест, аз самата смятам, че това е просто нейна черта на характера, някаква нейна силна особеност. Нищо повече. Всеки притежава някакъв силен характерен белег – нейният е, че притежава нещо рационално. Така си я представих и така я конструирах – за мен това е много важно и няма нужда да говоря ясно за това.
КК: Ако можехте да заживеете в някой от световете в произведенията Ви, кой бихте избрали? Има ли такъв, където не бихте искали да стъпвате?
Миналата година в Япония бе публикуван романът ми „Свят 99“. В него има едни измислени животни, наречени „пьокорун“, които забременяват и раждат вместо жените. Странен роман е и не бих искала да ходя в неговия свят. Писах го наистина дълго време, около 3 години и ми беше много трудно. Не бих искала да се връщам в онзи свят.
ГТ: Кои автори са Ви вдъхновили във Вашия писателски път? Има ли заглавия от японската или световната литература, които горещо бихте ни препоръчали?
Обожавам японската писателка Риеко Мацуура. Нейните произведения бяха причината да мога да си върна тялото, да възвърна психиката си. Тя и досега продължава да публикува много – наскоро издаде пет книги и всички те са страхотни. „Кучешко тяло“ например прочетох през студентските си години – разказва се за човек, който не може да се приспособи към това да бъде човешко същество и си прави операция, за да стане куче. Друга любима моя история разказва за жена, чийто палец се е превърнал в пенис. Разбира се, тя пише и реалистични истории, но за мен нейните светове сякаш вдигат похлупака, сякаш разкриват истината такава, каквото е. Тя е една от писателите, които силно са ми повлияли.
Разговора водят: Гергана Тончева, Константин Киров, Станислав Младенов
Превод от японски: Константин Киров
Консултант на превода: Дарин Тенев
