Златко Ангелов
През живота на Илан, мъжкия разказвач на нашумелия роман на Антония Апостолова „Болката идва по-късно“, последователно минават четири сексапилни жени. Първата е бездетната му леля, която събужда еротичното му начало. Съзнавайки табуто, което не й позволява да има сексуални отношения с юношата, тя го въвежда в света на голямата литература и така му помага да обогати емоционалната си култура. Леля Хели остава хроничен копнеж в подсъзнателното битие на Илан, неговият блян по непостижимото щастие на любовта. Присъствието на този блян е достатъчно, за да поддържа до живот мъжкото му самочувствие – като химера, като потенция, но и като причина за отстранеността, с която оценява жените и любовта. В интервю за Портал „Култура“ Антония обяснява студенината на характера му: „Когато разказва [своето] минало, главният герой Илан всъщност говори за него като за тежест, която не иска да носи […]. Той използва метафората за трите камъка – на миналото, на сегашното и на бъдещето, от които обикновено ни съветват да държим само този на сегашното. Илан обаче вярва, че не е нужно да носи дори и него; че съществува в състояние на преносимо ‘тук и сега’, макар всъщност да обича само нещата, които са ‘другаде’“.
Втората жена е първата му съпруга, Ирит, офталмоложка, по лекарски структурирана в поведението и мечтите си. Подредена и силна – алфа-жена според думите на Илан – тя преживява вагиналния си оргазъм тихо и без драматизъм. Като природно здрава жена Ирит иска да има (но не да имаТ) деца и след около две години на постепенно затихващо сексуално влечение към Илан го напуска.
През времето когато Ирит забременява и ражда първото си дете от мъжа, който ще й стане втори съпруг, Илан среща централната – трета поред – жена в живота си. Тази неназована от Илан жена се влюбва в него през интернет. Повярвала, че е водена от съдбата, тя го обсебва сексуално и успява да го увлече дотолкова, че да й направи дете. Любовта на тази жена е по-малко любов към мъжа Илан, а повече любов към самата любов като екстаз, необходим на хронично възпаленото й въображение. Всичко при нея е пароксизъм, припадък, внезапен пожар и страх: и сексът, и семейството, и грижата за сина им, и любовта към баща му. Болка от страха и страх от болката, това е съпругата на Илан и майка на Йоав. Нейната любов и към съпруга й, и към сина й е обсебваща до жестокост. Самоунищожителна е без да е резултат от саморефлексия. Тревожността й по правило предшества и дори измества грижата. Нежността й е умозрителна. Кълбо от нерви и притеснения, тя се е вкопчила в Илан като че ли за да оправдае хормоналните стихии, които имат надмощие над мозъка й. В течение на няколкостотин страници Илан сякаш пропуска да съобщи на сина си дали и как жена му го е обичала, или ако някъде се промъква обяснение, то убягва на читателя. Впечатлението е, че жената е преглъщала същинската си любов, не й е давала да се изкаже, и поради това Илан няма как да я помни. Но по-вероятно той не е бил способен да я почувства, зашеметен от всекидневните й телесни проявления.
В тези страници, които са като поток на паметта на Илан, има едно раздвоение на неговото съзнание, което се съмнявам, че дори толкова добре контролираща се авторка като Антония е осъзнала. Илан описва на сина си каква е била и как се е държала майка му и насред това описание се отклонява неуправляемо и почти изпада в несвяст от спомена за инцестното сексуално преживяване край вратата на банята на леля си Хелена. Единият му незабравим сексуален спомен е тази неутолима възбуда от шуртенето на душа върху знойното тяло на леля му, която, след като тя се е изсушила с хавлията, той се е опитал с разтреперан от желание език да изближе върху зарасналата рана на ръката й. Другият – вкусът на менструиращото влагалище на бъдещата му съпруга, от което е пил кръв и жлезен сок. Възвишеното неудовлетворение, което поддържа възбудата доживотно, подсъзнанието на Илан противопоставя на телесните течности, с които угасява пожара на ерекцията си все по-рядко и по-рядко. Помежду им нищо не е предизвикало вдъхновението на всеотдайната любов към телесната жена, споделяща битието му, която би изличила мъжкия му егоизъм.
Детето още не е тръгнало на училище, когато и двамата осъзнават, че съвместният живот им причинява повече страдание, отколкото щастие, и разтрогват брака си, когато синът им е едва шестгодишен. Преследван от вината, че не е удържал на обета да присъства до нея до степента, в която тя очаква това, а по нейна презумпция да бъде присъстващ баща и на общото им дете, Илан – подтикнат от майката – започва да пише писмо на Йоав с условието, че няма да му го изпрати преди той да стане зрял мъж. В него бащата не упоменава името на жената (тя е спомената като „майка ти“) и тя остава безименна в романа, построен като епистоларен монолог. Но този монолог не е изповед, а себеанализ. И тъй като този себеанализ е единственият достъпен до читателя разказ за онова, което съставлява сюжета на този роман, аз го приемам за единствената и пълна истина за протагониста и за неговите оценки за жените, с които е общувал. Но не мога да го нарека автофикция, защото Илан е фикция на авторката на романа.
Четвъртата жена е Лора. Той я среща на един симпозиум по компютърни технологии и – какво по-добро доказателство за неговата мъжка привлекателност? – още същата вечер след деня на запознанството им преспива с нея. Или по-точно: двамата лягат заедно в хотелското легло. На Лора Илан посвещава най-малко страници от писмото си. За читател като мен, така както е описана от него, тази жена е безлична. Той се изказва за нея с прикрито снизхождение, сякаш не може да се освободи от натрапливото усещане, че жена му би го ревнувала от нея, и я описва през нейните очи. Илан забременява Лора по неизбежност, а не от желание, но на шестия месец тя ражда мъртво дете. Този неживял син би бил полубрат на Йоав. Илан описва ритуалите на погребението му, на които се отдава Лора, без съжаление, че не е станал за втори път баща. Той пропуска да изрази състрадание към майката, която превръща събитието в теория за отвъдния живот.
Писмото на Илан е дълго 525 страници и е почти неизбежно читателите му да се увлекат дотолкова, че да го възприемат като наратив, създаден от всезнаещ автор. Ако сме внимателни обаче и четем романа като писмо, тази авторова хватка отпада. Остават фактите и човешките връзки от живота му и тяхната интерпретация така както ги помни Илан. Остава самоиздяланият паметник на един евреин, имигрирал в България по любов, на чиято избирателна памет трябва да разчитаме, за да повярваме в истините и заблудите, които той е бил в състояние да разкаже на въобразения си възмъжал син.
Паметта е инструментът на този роман.
И като осъзнаем това, остава неясно как един атеист, избрал за своя професия точните науки пред изкуството, включва в писмото си библейски мотиви и аналогии. Нищо в неговите спомени не намеква ни най-малко, че той би могъл да е прототип на библейския Аврам. Него са го интересували жените, не бащинството. И ако приемем, че авторката на романа не е могла да преодолее натрапливата идея, колкото и да е благородна и поетична, че животът ни се движи от божествени сили, послесловът на романа, несътворен от Илан – #14 на с. 524, – е оправдан само като олицетворение на нейната собствена интуиция, че животът, описан в това писмо, можеше да се е стекъл по друг начин: „… хората ги събират в брак по изгода, за да оцеляват, но за себе си Бог изисква цялата романтична любов.“ Прочетен като красива поема, този финал е вълнуващо доказателство за страхотната дарба на Антония да владее ритъма на своята проза. Предшестващият го финал на писмото на Илан е пропит от сантимента на раздялата. Неизбежен човешки сантимент, който обаче изненадва, защото е в дисхармония със себичната личност, която Илан през всичките 520 страници ни е внушил, че е. Само библейският прототип на Илан би го издигнал до непостижимата за човека Любов, „[г]олямата, истинската“. В нея няма раздяла, нито смърт – Аврам е победил над Бога, за да държи сина си Исак цяла нощ и на сутринта Сара да ги намери невредими. Финалът на писмото ме остави равнодушен. Финалът на романа ме разтърси.
Избирайки за прототип имигрант от Израел от небългарско семейство, който живее в България и влиза в любовни отношения с две български жени, Антония пропуска шанса да създаде събирателен/типичен образ на българския мъж. А има ли такъв? Има ли такъв, който да въплъщава националните черти без авторката да изневери на литературната достоверност? И още повече, има ли такъв български мъж, който, измислен като събирателен образ, би удовлетворил високите психологически и културни изисквания на Антония към литературата, която твори в епоха на колебание относно социалните роли на мъжа и жената? Ето защо аз го чета и тълкувам като любовен роман. Ако предпочитате – роман за любовта. Нещо повече – роман за романтичната любов, която в днешно време не се случва в паркове с аромата на люляк, а на компютърните екрани. При това любовен роман, написан от поетеса. Но не е роман, който може да се характеризира като написан от жена; в него отсъстват задължителните за модерното женско писане елементи. Без грешка това е роман написан от авторка, която преживява света и го мисли в поетични категории. А ако има в него нещо автофикционално, то е съдбовното и по всичко личи, засекретено желание на Антония да опознае мъжката природа до степен възможна само ако авторката се идентифицира с представите си за нея. Писането в случая е метод не толкова на трансференция, колкото за експериментално потвърждение на жизнения опит. В избраната епистоларна форма тя е игнорирала риска жените, описвани през неговия поглед и с неговата мъжка чувствителност, да не получат пълноценно психологическо разкритие. И това се е получило точно така, защото сливането на авторката с мъжкия „автор“ е постигнато до възможното съвършенство. Изборът й е бил женските образи да изкристализират в съзнанието на читателя, след като преминат през мъжката оценка в несигурната памет на Илан. Следователно като литературни образи те са препредадени от главния литературен герой, който е движещата енергия на романа, и не са равностойни по плътност и достоверност на мъжкия литературен образ.
Ако не е твърде дразнещо за несвикналото ухо, аз бих нарекъл тази книга поетичен роман – поетичен роман за любовта, дори поетичен роман за несбъднатата любов. Това се проявява на две нива: структурата и езика. Като форма писмото не изисква нито хронология, нито логични причинно-следствени връзки, нито нарастване на конфликтните ситуации до момента на катарзиса. Писмото може да е поема. И обратно, поемата може да се напише като писмо. В своето писмо Илан следва паметовите си капризи с еднаква непоследователност и на чувствата си, и на важните епизоди от миналия му живот.
За езиковата мощ и изобретателност на Антония Апостолова е казано вече толкова много, че не ми остава нищо друго, освен да заявя, че се присъединявам към възторжените оценки. И че сякаш упоени от опоетизираното слово, което се лее страница след страница, рецензентите не са намерили за необходимо да обяснят истинската му роля. Единствено Кристина Йорданова в „Литературен вестник“ е направила опит – но твърде литературнотеоретичен – да призове езика като главно тълкувателно средство, с което да разберем смислите на романа: „ …езикът не е просто инструмент, който предава смисъл, а се превръща в пълноценен персонаж, който носи телесност, чувственост, биография. … [езикът на романа е] средство за трансформация и … модел, през който да се покажат движенията и промяната в субекта. През речта на Илан се преплитат мъжественото и женственото в езика“.
За мен ролята на езика в този роман е всъщност спонтанно намерена. Тя е: езикът да бъде безпогрешен носител на всички нива на наратива, за да не изглеждат случайни или насилено използвани. От една страна, той е толкова наситен, че възпрепятства лежерното четене, дори кара читателите да оставят романа за известно време преди да продължат, сякаш имат нужда от почивка. Някои след това не го дочитат. Повечето пропускат да следят главната нишка на неспособността на Илан да обича страстно, която често е скрита под лиричните отклонения за живота на близките до сърцето му хора в Израел и миналото на семейството в Румъния. От друга страна, езикът позволява, дори предизвиква, многослойната тъкан на романа да бъде възприемана по различен начин от читателите и от читателките. Да, тази книга ще се чете по различен начин от мъжете и от жените. В това е ключът към разбирането на нейната иноваторска непреклонност.
Езикът споява, но и оправдава изтъкнатата от мен различна плътност на мъжкия и женските образи. Тъкмо защото не е случаен или избран произволно, езикът на романа обединява смисъла, ритъма и мелодията на наратива в едно хармонично цяло. Жените ще намерят в историята самомнението на един мъж, когото три техни прототипи харесват и обичат без той да им се отдава изцяло – нито като любовник, нито като грижлив съпруг, а още по-малко като отговорен баща. Мъжете ще се идентифицират със самодоволството на един мъж, който излиза без болка от връзките си с жени, които са го напуснали заради неговото нежелание – или по-скоро неспособност – да ги обича и обгрижва такива каквито са, без да отбелязва техните психологически дефицити.
Дали това, че две от тях го отхвърлят като доживотен придружител, а последната го търпи, скрила се в своите езотерични занимания, е степента на феминистично послание на романа, която авторката му допуска? Би ми се искало да е така, но признавам, че най-вероятно това е моят пожелателен прочит. И нито един от малцината професионални критици, написали за романа, не прави дори намек за такъв прочит. Вярно, този роман се случва в България, но няма как да забравим обстоятелството, че протагонистът му е евреин от семейство, преселило се в Израел от Румъния, и от неговото писмо се налага изводът, че е модерен мъж, надраснал нравите на усeдналото в Хайфа семейство. Всички предишни поколения от това семейство се женят и живеят до живот с половинките си. Другото обстоятелство, подкрепящо това тълкуване, е, че Илан първо живее със самостоятелна и самодостатъчна съпруга и се съгласява лесно тя да го отстрани от живота си, понеже нейното равноправие му се струва твърде обсебващо. И в следващите си връзки той всъщност „слиза“ към все по-несамостоятелни жени, които не го предизвикват с претенции за равноправие.
Няма по-силно доказателство за това, че „Болката идва по-късно“ е любовен роман, от стихотворението на Йехуда Амихай, което го предшества като мото (нулева глава). Акцентът му е върху раздялата и времето, което действа като упойка. Параболата на романа опира със срещуположния си край в сбогуването на Илан с дома, който напуска, чрез цитати от Амихай. Събрани в един дълъг абзац, те са осъщественото намерение на Антония „читателят да няма категорично мнение какви са героите [й]“. За мен освен това те са опровержение на поетичната фигура, че „болката идва по-късно“. Напротив, за Илан болката най-сетне е дошла. Дошла е тук, в момента на почувстването, че съвместимостта на двамата остава само в паметта. И тази памет е упойката, която ще им позволи да продължат да живеят поотделно, защото ще си спомнят. В един класически наратив това би се възприело като еволюция на главния герой. Но тук не е: своята собствена чувственост Антония е приписала – чрез езика – на Илан. Неговото пространно писмо до този момент не ни е подсказало, че той е способен да изпитва болка. Той е аналитичен до последно и успява да се гледа отстрани.
Ако се абстрахираме от епистоларната форма, в която ни е описана загубата на любовта между Илан и майката на Йоав, романът на Антония е размисъл върху човешкото проклятие да си причиняваме болка сами. Както един на друг, така и на себе си. Казано на съвременен език, ние сме програмирани да се нараняваме. Всички пространни описания на събитията и чувствата, довели до края на любовта, са оправдания на Илан пред съвестта му. И му вярвам така както му вярвам на анализа, който прави на детството си, на еврейството си и на жените, с които се е събирал. Фактът, че не е издържал на горещината на женската любов и е изоставил жена си и сина си, не може да бъде нито обяснен, нито оправдан. Той се е случил. В гръцката трагедия Илан би понесъл наказанието си. В съвременния роман авторката му прощава, предоставяйки му възможност да се оневини. В съвременния роман нищо не е категорично.
Антония Апостолова, „Болката идва по-късно“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
