Константин Киров
Имало едно време едно момче и неговият прадядо…
И заживели дълго и щастливо!
Но не! Може би подобна рамкова композиция би имала приказка, описваща приключенията на силно, здраво момче и неговия любим старец, но в „Пратеникът” на Йоко Тавада всичко това е обърнато наопаки. Сюжетът представя една дистопия, в която възрастните не могат да умрат, а децата са постоянно болни.
Япония в този имагинерен, но може би не напълно невъзможен свят, се е обърнала към миналото си – към изолацията от чуждите държави по времето на шогуната Токугава (17. до средата на 19. в.). Повратният момент за тази рязка промяна от нормалното не е споменат в рамките на първата история, но читателят може да се досети, че става дума за екологична радиоактивна катастрофа (вдъхновена от инцидента във Фукушима през 2011 г.) – няма телефони, няма електроника, няма автомобили; вестниците се връщат на мода, чуждиците и чуждите имена са забранени, а плодовете – оскъдни.
Не смятам, че съществува човек, който би искал да живее в подобен свят, където бъдеще няма, където децата са неспособни да живеят без ежедневни грижи от прародителите си. И въпреки това Йоширо (дядото писател) и Мумей (момчето; от яп. „безименен”) го правят. Няма значение как и какво се е случило, те продължават да живеят.
Йоширо се грижи за малкия си правнук – води го по лекари, облича го, приготвя храната му така, че да не нарани небцето му. С напредването на историята стават ясни все повече детайли за семейството на стареца и причините да бъде оставен да се грижи за правнука си сам.
Мумей, от друга страна, е описан като птица – с твърде голяма глава за своя тънък, дълъг врат. Подобно на малко ранено птиче той не може да „лети”, но някой ден може би ще стане пратеник – това са пращаните в чужбина даровити деца по таен неправителствен проект. Ако Мумей бъде изпратен на тази опасна мисия и здравните му показатели бъдат изследвани, това би помогнало на неговото поколение да оздравее.
Затова и повестта, както и книгата носят това заглавие. Пратеникът обаче е и носител на светлина – капчица надежда в този тъмен дистопичен свят. Той е „свещител” (несъществуваща дума) – носител/пазител на светлината, подобно на свещ. Японското заглавие „Кентоши” също не може да се намери в нито един речник – заигравка е с японските пратеници към Тански Китай от 8. в. и будистките свещи за почит на мъртвите.
Повестта „Пратеникът” е първата творба, поместена в този сборник и е с обем от 130 страници, който обаче е недостатъчен – оставя чувство за незавършеност у читателя. Същинският сюжет с пратениците липсва – не прозира никъде сред страниците. На негово място има частици от пъзел, разказващи за главните персонажи, за техни познати и за устройството на този дистопичен свят, но читателят не може да навлезе в света само чрез тези описания. Частите от пъзела малко по малко се нареждат, но в края на повестта те не образуват цялостна картина, а някои от тях дори липсват.
Сборникът съдържа други три разказа и една пиеса, развиващи се в същия или в подобен алтернативен свят: „Необятният Идатен”, „Островът на безсмъртието”, „Отвъдният бряг” и „Вавилон за животните”.
Разказът след „Пратеникът” е озаглавен „Необятният Идатен” и проследява сюрреалистичната среща на две жени (Ичико Хигашида и Тен), качили се на автобус заради земетресение в бягство към по-безопасно място. Тавада провежда един интересен словесен експеримент сред тези страници – постоянна игра на думи, която трудно би могла да се предаде на български, но Мартина Неделчева успява да се справи с тази нелесна задача. Един пример за хитроумно трансформиране на игра с канджи в игра на думи е: „На небето се появиха две луни. Ичико Хигашида ги посочи и попита какво означават, а Тен се засмя и отговори: „Две луни… Май просто е надвебеляла”.
Вторият разказ „Островът на безсмъртието” е най-любопитният от трите най-вече защото донякъде може да даде отговори на въпросите от повестта в началото. Написан е в 1 л. ед.ч. от името на японка, която от много време живее в Германия (като самата авторка) и която разказва за заклеймяването на своята родина. „Отвъдният бряг” пък представя историята на един политик, който заради свои политически некоректни коментари в миналото го е страх да емигрира от японските острови към континента. А в края на книгата пиесата „Вавилон на животните” описва разговори между спасили се животни след потоп.
Езикът на Йоко Тавада е силно метафоричен: „реката, нагъната като сребриста панделка”. Често препраща към произведения като „Приказката за дървосекача” и прави иронични коментари за японската реалност (застаряващото население на Япония например).
Всичко това Мартина Неделчева успява умело да преведе на български. Наложило се е да използва много алтернативни творчески интерпретации на написаното поради неприложимостта на японските писмени системи в българския език. Например скоропоговорката „Попари попара с пипериче”, измислена от преводача, е интересна хрумка.
В други случаи обаче преводът има своите пропуски: „Мумей спираше на място всеки път, когато минаваше покрай календара, заковаваше поглед в думите „Науманов слон“ и мигаше на парцали”. Бях силно изненадан от този последен разговорен израз и се запитах как ли е бил изразен в оригинала. Оказа се, че на японски „мигането на парцали” е всъщност изскачането на слона/думите от календара. Така и не разбрах защо е била нужна промяна на израза, като това лесно може да се предаде на български.
Друг пример е: „Едно време се носеше поговорката „дупе знае две и двеста” – отново се запитах как ли би се превела тази култова фраза на японски. След справка с оригинала разбрах, че всъщност става дума за японска поговорка, значеща „жената командва мъжа си” в значението „дупето ми командва мен”, което не се вижда в българския превод.
Някои от използваните наречия също не стоят добре като: „обикновено разговорливият пекар безстрастно се обърна”, „да копаем невероятно дълбоко под земята” („необичайно” би била по-добър заместител). Друг странен израз, който преводачът е избрал да използва, е „още отпускам мускули трудно”, което би трябвало да носи значението „трудно ми е да си почивам”. Набива се на очи и честото използване на съюза „ала”, който стои неестествено в повечето случаи, въпреки че идеята най-вероятно е била движение към по-старинно звучащ български език. Друго странно преводаческо решение е използването на думата „развали” в „Ако Токио се развали, цялата страна ще затъне с него” – на японски това е представено с повторение на думата „муда” от двете страни на изречението. В този случай „развали” може да се замени със „затъне”.
Йоко Тавада последните десетилетия живее в Германия и това проличава в нехарактерния за японската литература външен поглед както към страната, така и към езика и писмеността. По този начин се раждат словесните експерименти, които прави Йоко Тавада и с които най-много изпъква. За съжаление, в българския език подобна гъвкавост при игри на думи/символи е трудно възпроизводима и затова тежестта пада върху сюжета, който лесно се забравя. Дори и при втори прочит не мисля, че бих могъл да намеря нещо, което да ми направи силно впечатление. Книгата е трудно да се препоръча на широка аудитория – може би би се харесала на феновете на екологичните дистопии, които биха искали щипка японски привкус.
Йоко Тавада, „Пратеникът“, прев. от японски Мартина Неделчева, изд. „Изток-Запад“, С., 2025
