Галин Тиханов
Тази статия, посветена на Данута Улицка, чийто изключителен научен принос както към разбирането на Бахтин и руския формализъм, така и в изучаването на полската и източноевропейска литературна теория остава незаобиколим[1], започва със заглавие, което звучи достоверно, но само донякъде. Бахтин изглежда наистина не е използвал думата ,,космополитизъм“ в своите трудове, макар мимоходом да е употребявал родеещото се, но все пак твърде различно понятие ,,универсализъм“ – например в енциклопедичната статия за сатирата от 1940 г. (която така и не излиза), както и в допълненията и преработките от 1944 г. за бъдещата монография върху Рабле и от 1961-1963 за второто издание на книгата за Достоевски. Така че когато Бахтин е отворил ,,Краткия философки речник“ в провинциалния Саранск, вероятно това е бил първият му по-сериозен опит за философско осмисляне на това понятие, при все че той едва ли е хранел илюзии, че предложената в речника интерпретация не е идеологически оцветена и поради това дълбоко компрометирана. Бахтин е подбирал речниковите статии, които да подложи на задълбочен прочит, като ги е отбелязвал с характерните си отвесни чертички в полето отстрани – ако съдим по тях, в над 600-те страници, които речникът е наброявал, само шест статии са привлекли вниманието му (,,Космполитизм“, ,,Гельвеций[2]“, ,,Опыт“, ,,Плеханов“, ,,Понятие“, ,,Суждение“); а според описанието на саранската му библиотека[3], на страницата със статията за Огарьов е оставил своеобразен разделител (изсъхнало цвете, което вече не е там). Така работата на Бахтин с речниковата статия за космополитизма е била белязана от известно съзнание за новост и чувство за откритие, които обаче не са били плод на чиста случайност. Интересът на Бахтин към тази статия е бил по-скоро предпоставен от комбинация от фактори: императивите на институционалната среда, неумолимите политически сили и най-вече травмата, останала след като той изпитва на свой гръб унизителната кампания на борбата с космополитизма, достигнала своя апогей през пролетта на 1949 г.
,,Краткият философски речник“ се радва на значителна популярност, като в продължение на три десетилетия служи за основна отправна точка по всички въпроси, свързани с философията. В съветското идеологическо пространство жанрът на кратките справочници се канонизира година по-рано с публикацията на ,,История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Кратък курс“ (1938). Речникът е под редакцията на Марк Розентал и Павел Юдин – двама водещи съветски философи, тясно свързани през 30-те години със списанието Литературный критик. Първото издание е от 1939 г., като третото се появява през 1951 г., значително преработено и разширено. Именно в него Бахтин прави своите справки – по всяка вероятност в началото на 50-те, но със сигурност не преди края на октомври 1951 г.[4]
,,Краткият философски речник“ дефинира космополитизма като обратното на национализма – подобно определение звучи доста грубо, но трябва да признаем, че един диалектически ход успява да сдвои противоположностите – статията разглежда и двете понятия като прояви на буржоазната идеология, като две страни на медала. В статията не се споменават нито Диоген, нито Кант – или изобщо който и да е друг философ; целият дискурс е ситуиран в настоящето и се намира под знака на Студената война, която току-що е започнала. По тази причина космополитизмът се заклеймява като ,,реакционна теория“, а Съединените щати биват стигматизирани, защото го употребяват като димна завеса, зад която крият своята жажда за налагане на политическо влияние (в този контекст се споменава и планът „Маршал“). Единственото изречение, което Бахтин е обособил чрез чертичка в полето отстрани, е изненадващо вяло: ,,Ако националният шовинизъм, който се подклажда в САЩ, има за цел идеологическата подготовка на американците за воденето на завоевателна война, то целта на космополитизма е да атрофира чувството на тревога у другите народи за съдбата на техните страни, да подрие патриотизма им и да ги превърне в послушно оръдие на империалистите“[5].
Можем само да гадаем защо точно това изречение е привлякло вниманието на Бахтин. Дали заради тази обезпокояващо изплъзваща се дума тревога (която в случая съм превел на английски с concern, но за носителя на руски език тя навява и много други асоциации: „безпокойство“, „грижа“ и т.н.) – едно почти хайдегерианско означаемо, отключващо поредица от по-дълбинни екзистенциални конотации, което се противопоставя така осезаемо на идеологически дисциплинираната лексика на останалата част от текста и имплантира елемент на несигурност в иначе нетърпящия възражения тон на статията? Или пък внушението на статията, че космополитизмът следва да се интерпретира в диалектическа спрегнатост с шовинизма, е напомнило на Бахтин за ранната критика на космополитизма, отправена от Николай Трубецкой във важния му труд ,,Европа и човечеството“ (1920), в който Трубецкой – емигрант, ужасéн от перспективата за живот при новия комунистически режим в Русия, намерил убежище най-напред в София, после трайно във Виена – атакува космополитизма като доктрина, прокарваща агресивната, макар и прикрита романо-германска амбиция за културно господство?[6] Тази критическа линия, която вижда в космополитизма оръжие на западната (в случая вече англосаксонска, а не романо-германска) хегемония, бива с готовност подета от съветската идеологическа машина след края на Втората световна война; на нея се основава и кампанията за борба срещу космополитизма от 1948-1949 г., която вече е забравила възторжената пледоария в полза на космополитизма, която Маркс и Енгелс правят в ,,Комунистическия манифест“.
Какъвто и да е бил първоначалният тласък, Бахтин се е надявал да намери във въпросната статия някаква форма на по-овладяна рефлексия след неотдавнашните турбулентни събития, които застигат много от великолепните учени в Ленинград, Москва и другаде (в голяма степен включително и него самия – осезаемо, макар и не толкова директно). Може би по този начин Бахтин е търсил също така удобни словесни клишета, които да направят по-лесно лишеното му от въодушевление участие в обществения дискурс след вече (все още бавно) изтляващата антикосмополитна кампания. Важно е да отбележим, че Бахтин посяга към ,,Краткия философски речник“, когато най-мракобесната фаза на кампанията (януари-март 1949) е приключила. Речниковата статия, която той прочита, заключава, че ,,безродните космополити“ – устойчива порицателна формула, която Партията прокарва за пръв път в уводна статия в Правда от 28.01.1949[7] – вече са ,,разобличени“. Но статията също така подчертава, че нестихващата борба срещу космополитизма е неотменна задача за всички, които воюват на идеологическия фронт. Всъщност кампанията и съответната фразеология продължават да отекват в публичното пространство – макар и с редуцирана интензивност – чак до смъртта на Сталин през 1953.
Този възел от мотиви и подбуди – така труден, почти невъзможен за разплитане – налага интерпретационни усилия, които да надграждат над достъпните ни свидетелства. На 1 март 1949 се провежда съвместно заседание на катедрите по всеобща литература, руска литература и основи на марксизма-ленинизма в Саранския държавен педагогически институт. На дневен ред е стояло обсъждането на вече споменатата уводна статия в броя на Правда от 28.01.1949, както и на подобна публикация в броя на Культура и жизнь от 30.01.1949. Катедрата по всеобща литература се представлява от Бахтин (който през февруари 1947 е назначен за неин ръководител)[8], от Аркадий Савицки, по това време декан на Факултета по език и литература и член на същата катедра, и от Валентина Естифеева, старши преподавател в катедрата.[9] Според стенограмата само Савицки и Бахтин са се изказали по време на заседанието (техните изявления са протоколирани).
Протоколът от заседанието, воден от Бахтин, не е никак приятно четиво. В становището си Савицки отправя съвсем предвидими упреци срещу Юзовски, Гурвич и Борщаговски, обвинявайки ги в липса на патриотизъм (упреците са предвидими в този смисъл, че изброените имена са на театрални критици, които вече са били открито нападнати в споменатите броеве на Правда и Культура и жизнь). Не толкова предвидими са обаче възраженията на Савицки срещу ,,компаративизма“ в първия том на ,,История на френската литература“, публикуван в Ленинград през 1946 г.[10] (,,История на френската литература“ не се споменава нито в Правда, нито в излезлия два дни по-късно брой на Культура и жизнь). ,,Историята на френската литература“ споделя съдбата на други мащабни проекти върху историята на западните литератури, разработвани по това време в Съветския съюз. Поради пропитата от поголовно подозрение среда, яростните атаки срещу ,,компаративизма“ и непреклонната позиция да се отрича каквото и да е (макар и напълно основателно и очевидно доказуемо) влияние на западната литература върху руската, вторият том на „История на френската литература“ се появява едва през 1956 г., а четвъртият (последен) том вижда бял свят през 1963 г. Първият том на друг представителен проект от това време – ,,История на английската литература“ – се публикува на две части през 1943 и 1945 г., а вторият, също разделен на две, излиза през 1953 и 1955 г. Но най-бруталната от тези атаки се стоварва върху първия том на ,,История на американската литература“, работата по който започва още през 1941 г., но публикуването му се осъществява през май 1947 г., в зенита на вихрещата се тогава „антиколенопреклонна“ кампания, която скоро се прелива в кампанията за борба срещу космополитизма. Въпросният том е послужил като претекст за остро публично осъждане на московския Институт за световна литература (ИМЛИ), под чийто патронаж се е водела научната работа по изданието. ИМЛИ бива заклеймен като ,,откъснат от живота“ и обвинен в липса на интерес и внимание към руската литература (или че предлага нейни нездрави интерпретации като например в проучването на Леонид Гросман, посветено на Разколников и световната литература), разхищавайки време и ресурси за изследването на чуждестранни литератури[11]. Вторият том на ,,История на американската литература“ така и не излиза от печат и проектът бива преустановен.[12] Дори обстоятелството, че тези литературни истории са замислени, поне отчасти, като жест на уважение към съюзниците на Съветския съюз във войната, загубва своето значение в навечерието и по време на кампанията срещу космополитизма.
Навярно на Бахтин не му е било никак лесно да слуша клеветническите коментари на Савицки за ,,История на френската литература“[13], но липсват сведения в протокола, воден от самия Бахтин, той да е направил опит да защити книгата или нейните редактори и автори. Някои от тях, най-вече Александър Смирнов, един от тримата съредактори (автор на въведението и на не малка част от главите за френската литература на Ранното средновековие, както и на въведението към ренесансовия период), и Алексей Дживелегов (авторът на две глави, една от които за Рабле) стават лични познати на Бахтин покрай защитата на дисертацията му през ноември 1946 г. (Смирнов и Бахтин се познават още много преди това, от началото на 20-те; водят кореспонденция през първата половина на 40-те, в която обсъждат варианти дисертацията на Бахтин за Рабле да бъде публикувана като книга[14].) Всъщност и Смирнов, и Дживелегов (наред с Исаак Нусинов, който по време на антикосмополитната кампания е публично опозорен и след това арестуван заради книгата си ,,Пушкин и световната литература“ от 1941 г., като през 1950 г. умира в ареста) са били официалните външни рецензенти на дисертацията за Рабле, като се изказват възторжено за нея и препоръчват по изключение на Бахтин директно да бъде присъдена по-високата титла ,,доктор на филологическите науки“ (която частично отговаря на западната хабилитация) вместо обичайната ,,кандидат на филологическите науки“ (която отговаря на западнaта степен PhD). И тримата (т.е. Смирнов, Дживелегов и Нусинов) са присъствали на публичната защита на Бахтин. Михаил Алексеев (който също е автор на глава в първия том на „История на френската литература“) бива призован по-късно да напише допълнителна рецензия за дисертацията. Рецензията датира от 1 март 1948 и в нея Алексеев недвусмислено и категорично подкрепя препоръката на Бахтин да бъде присъдена титлата ,,доктор на науките“ (а не просто „кандидат“)[15]. Заедно с Алексеев за рецензия е помолен и Стефан Мокулски, който е един от тримата съредактори на ,,История на френската литература“ (както и автор на осем глави и уводната глава за Класицизма). Своя отзив той представя в устна форма по време на заседанието на комисията на 24 февруари 1949, само седмица преди Бахтин да направи своето изказване по време на заседанието в Саранск, осъждащо космополитизма. Отзивът на Мокулски е малко по-хладен, но все пак положителен.[16]
Показателно е, че и тримата основни рецензенти, както и Алексеев и Мокулски, са пострадали (никой повече от Нусинов) по време на антикосмополитната кампания. На Смирнов се е наложило безропотно да се самоунижи пред очите на всички, когато заедно с Жирмунски признава на заседанието на Научния съвет на Института по литература към Академията на науките в Ленинград (31 март 1949) ,,прегрешението“, че двамата безкритично са пропагандирали методологията на Веселовски (Александър Веселовски и неговото наследство стават една от най-видимите мишени по време на кампаниите за борба с коленопреклонението и космополитизма заради многобройните му съпоставки между руската и западноевропейската литература, които принизявали самобитността на руската култура).[17] Смирнов и двамата му съавтори (Алексеев и Жирмунски) биват заклеймени заради тяхната интерпретация на западноевропейската литературна история през ,,компаративистката“ призма на Веселовски (вместо да я четат през Енгелс), която била давала предимство на западните литератури пред руската. Тази критика е имала за цел да лиши от стойност тяхното забележително постижение – учебника по ранносредновековни и ренесансови западноевропейски литератури, публикуван в Москва през 1947 г.[18] В този контекст Дживелегов също става обект на атаки заради своя труд от 1941 г. ,,История на западноевропейския театър: от своето зараждане до 1789“, написан в съавторство с Григорий Бояджиев. Дживелегов попада на мушката заради откритото величаене на commedia dell’arte; Бояджиев обаче понася повече нападки – това, което спасява Дживелегов от ритуализирана обществена демонизация в Държавния институт по театрално изкуство (ГИТИС, институционалния дом на Бояджиев, Мокулски и Дживелегов) е фактът, че през 1914 г. в свое писмо той моли Ленин от името на редакторския колектив на енциклопедия Гранат да напише статията за Маркс (Ленин приема, но така и не успява да я напише, заради което предлага своите извинения в писмо, адресирано до Дживелегов[19]). Колкото до Михаил Алексеев, още през 1947 г. Фадеев го нарича ,,един от папагалите на Веселовски“, обвинявайки ленинградския учен, че продължава зловредната ,,компаративистка“ линия.[20] През 1948 г. в Новый мир Мокулски понася критики заради ,,коленопреклонение“ пред Запада, а във вестник Советское искусство и списание Театр[21] – за „формализъм“ в подхода му към историята на театъра (той е специалист по история на френския и италианския театър); бива принуден да се откаже от ректорския пост на ГИТИС, като дори се прави и опит да бъде изключен от Комунистическата партия.
Бахтин вероятно е бил раздиран между чувството за дълг и благодарност към академичните си покровители и съмишленици, проявявали неотклонно доблестна подкрепа и щедрост към него, от една страна, и парализиращото съзнание за собствената си крайно несигурна позиция, от друга. Нападките на Савицки срещу ,,История на френската литература“ и нейното буржоазно ,,захласване“ по западната литература, заедно с повсеместните обвинения в ,,компаративизъм“ и заимстване на западна методология, без съмнение са напомнили на Бахтин за нерадостната съдба на собствената му дисертация, която бива заклеймена като изразител на ,,псевдонаучен фройдизъм“ в статия в Культура и жизнь през ноември 1947 г. Същата статия продължава фронталната атака срещу ИМЛИ[22], където година по-рано Бахтин жъне такъв успех при защитата на дисертацията си, когато Смирнов, Нусинов и Дживелегов се изказват възторжено за нея. Статията очевидно предопределя и неблагоприятното развитие на продължителния процес, който е трябвало да реши дали Бахтин е заслужавал по-високата титла ,,доктор на науките“ или обикновената ,,кандидат“ (в края на краищата през май 1952 му е присъдена титла ,,кандидат“, пет години и половина след публичната защита).
Бахтин безспорно се е чувствал особено уязвим по това време, тъй като дисертацията му е съдържала опасна ,,компаративистка“ част за Рабле и Гогол (която в крайна сметка Бахтин е трябвало да съкрати, за да разсее обвиненията, че принизява самобитността на Гогол), както и препратки към Веселовски, който, както видяхме, е бил смятан за бащата на ,,компаративизма“ – „перфиден“ научен метод, който мисли руската литература едва ли не като епифеномен на западната културна еволюция (както твърдят по това време противниците на сравнителното литературознание). През април 1950 г. Бахтин е трябвало да представи доклад пред Висшата атестационна комисия (ВАК), в който детайлно се описват поправките, които е нанесъл в дисертацията си; сред тях е и добавянето на ,,принципна критика“ на възгледите на Веселовски за Рабле.[23]
Всичко това води Бахтин до решението, че сигурно е по-мъдро да се въздържи от коментар, когато Савицки на заседанието от 1 март 1949 г. напада ,,История на френската литература“. Вместо това Бахтин сръчно прегръща възпроизводимия речник на кампанията срещу космополитизма. За разлика от своя колега, Бахтин не назовава конкретни имена, а се ограничава да говори в общ план за дълга на съветските драматурзи да противостоят на ,,естетизма на безродните космополити“ (Бахтин употребява формулата ,,безродни космополити“ четири пъти според протокола, воден от самия него). Той също така заявява, че нищо не може да покълне върху ,,космополитна почва“ и очертава естетическите принципи на социалистическия реализъм, към които съветската литература (и най-вече съветската драма) следва да се придържа (Бахтин формулира четири такива принципа, нито един от които особено оригинален). В заключение Бахтин благодари на Комунистическата партия за това, че ,,разобличава безродните космополити“, и поставя пред катедрата няколко задачи: ,,да засили самокритиката“, ,,да засили идеологическата си бдителност“, ,,да се отнася по-критично и внимателно към научната литература, препоръчвана на студентите, отчитайки, че някои от трудовете са заразени от компаративизъм“ и ,,да се фокусира повече по време на лекциите върху разкриването на величието и своеобразието на руската литература“[24].
Възможно ли е Бахтин просто да е имитирал жаргона на кампанията срещу космополитизма от подбуди за самосъхранение? Някои негови биографични черти подкрепят тази хипотеза – способността му да плува по течението, поне привидно, е изобилно засвидетелствана: готовността му да се занимава сериозно със статията на Сталин от 1950 г. ,,Марксизмът и въпросите на езикознанието“[25]; участието му в предписаното от Партията изучаване на китайската литература[26]; бележките му по полетата на две книги от Енгелс, които още се пазят в личната му библиотека в Саранск.[27] Но ако това наистина е така, как е помирил тези прагматични тактики на оцеляване (колкото и обосновани да са били те в контекста на възпрепятстваното му кариерно развитие и накърнената му интелектуална независимост по време на антикосмополитната кампания), както и вероятно по-безкористните притеснения, които е имал за съдбата на катедрата, чийто нормален ход на работа е щял да бъде застрашен, ако Бахтин се е бил обявил в защита на ,,Историята на френската литература“, с онези пронизителни стрели на съвестта, измъчващи учения, запазил мълчание, докато трудът на неговите академични събратя – до един неотстъпни защитници и покровители на неговото собствено научно дело – е бил стигматизиран и унижаван пред очите му? А може би изобщо не е ставало въпрос за помиряване. Какво ако идейният поврат на Бахтин през 30-те г. на миналия век – оттласкването от ранната му вяра в индивидуалната свобода и отговорност в полза на една нелиберална картина на света, която именно в монографията за Рабле вече загърбва диалога като ценност, прославяйки действия, подклаждани единствено от енергията на масите, където индивидуалната автономност е станала несъществена или дори невъзможна, – какво ако този поврат всъщност означава, че към края на 40-те космополитизмът (отношение и постижение винаги на индивида, никога на колектива) вече не е бил част от светогледа и ценностите, които Бахтин е изповядвал и настоявал да съхрани?
Потискащата тежест на тези въпроси е сравнима единствено със също толкова обезкуражаващото осъзнаване, че окончателни отговори не могат да бъдат открити – дори и с помощта на философски речник.
Превод от английски: ДИМИТЪР КРАСИМИРОВ
[1] Вж. най-вече монографията на Улицка Literaturoznawcze dyskursy możliwe: studia z dziejów nowoczesnej teorii literatury w Europie Środkowo-Wschodniej (2007); двутомната ѝ антология Ja – Inny: Wokół Bachtina (2009), която включва анотирани и коментирани от нея текстове на Бахтин и на представители на Бахтиновия кръг (т. 1), както и преводи на полски на статии за Бахтин (т. 2); нейния собствен превод от 1986 г. на книгата на Бахтин Эстетика словесного творчества; нейната прекрасна многотомна изследователска антология на полската литературна теория (Wiek teorii, 2020).
[2] Клод Адриан Хелвеций. – Б. пр.
[3] За повече подробности, както и за точните страници на статиите, привлекли вниманието на Бахтин, вж. Ирина Клюева и Людмила Лисунова, М. М. Бахтин – мыслитель, педагог, человек, Саранск, 2010, с. 78–79.
[4] Краткий философский словарь, ред. М. Розенталь и П. Юдин, Москва: Государственное издательство политической литературы, 1951, 615 c. (последната неномерирана страница указва, че книгата е дадена за печат на 24 септември 1951 г.). Имах възможността да направя справки с екземпляра на речника, в който Бахтин е нанесъл своите подчертавания, по време на изследователско посещение в Центр М. М. Бахтина в Саранск през септември 2016 г. Особено благодарен съм на Олег Осовски, Светлана Дубровска, Наталия Воронина и Владимир Лаптун за гостоприемството и оказаната помощ.
[5] Краткий философский словарь, с. 207; в превода си на английски съм се опитал да запазя тромавостта на официозно звучащия оригинал* (,,Если национал-шовинизм, разжигаемый в США, имеет своей целью идеологически подготовить американцев к ведению захватнической войны, то цель космополитизма – атрофировать у народов других стран чувство тревоги за судьбу их родины, подорвать их патриотизм и сделать их послушным орудием империалистов“). – Б. а.
* Преводът на английски на Г. Тиханов: ,,If the goal of the national chauvinism whipped up in the USA is to prepare Americans ideologically for the conduct of war of conquest, the goal of cosmopolitanism is to enfeeble other peoples’ sense of concern for the destiny of their countries, undermine their patriotism and turn them into an obedient instrument of the imperialists“. – Б. пр.
[6] Повече по въпроса: G. Tihanov, “De-Synonymising (World) Theory and Poetics”, Philosophy and Literature, 2024, Vol. 48, No. 1, pp. 31-47, особено с. 36; както и: G. Tihanov, “Cultural Emancipation and the Novelistic: Trubetzkoy, Savitsky, Bakhtin”, Bucknell Review, 2000, Vol. 43, No. 2, pp. 47-67.
[7] Вж. „Об одной антипатриотической группе театральных критиков“, Правда, 28.01.1949, в: Сталин и космополитизм: Документы Агитпропа ЦК КПСС, 1945–1953, ред. Д. Г. Наджафов и З. С. Белоусова, Москва: МФД; Материк, 2005, с. 232–240. Изглежда, че Сталин е употребил тази формула за пръв път през 1941 г., но в единствено число (срв. бележките в Сталин и космополитизм, с. 241).
[8] Вж. С. С. Конкин и Л. С. Конкина, Михаил Бахтин. Страницы жизни и творчества, Саранск: Мордовское книжное издательство, 1993, с. 262.
[9] Савицки е бил германист и се е занимавал с историята на немската драма в периода на романтизма. Защитава дисертацията си в Ленинградския държавен университет, като по-късно публикува и монография върху Брехт; за повече информация вж. Владимир Лаптун, „М. М. Бахтин и А. А. Савицкий: годы совместной работы в Мордовском пединституте в 1945–1950 гг.“, Центр и периферия, Саранск, 2020, № 4, с. 86–93.
[10] Макар за година на издаване на заглавната страница да е посочена 1946 г., томът се появява в началото на ноември 1945 г., както е оповестено в Ленинградская правда от 4 ноември 1945 г.
[11] Вж. К. Потапов, „Институт, оторванный от жизни“, Правда, 28.07.1947, с. 3.
[12] Повече за нападките срещу ,,История на американската литература“ в контекста на кампанията срещу космополитизма, вж. Сергей Панов и Ольга Панова, „История американской литературы в Советской академии наук. Статья вторая“, Литература двух Америк, 2017, № 2, с. 252-372.
[13] Записките на Бахтин със становището на Савицки могат да бъдат намерени в ,,Протокол № 9 объединенного заседания кафедр всеобщей литературы, русской литературы и основ марксизма-ленинизма от 1 марта 1949 г.“, ЦГА РМ (Саранск), ф. р-546, оп. 1, д. 257, л. 19-26 (там л. 24-25 за нападките срещу ,,История на френската литература“). Становището на Савицки не е публикувано (благодарен съм на Владимир Лаптун за фотокопията на протокола). Записките (много по-къси) на Бахтин на собственото му становище са в същия документ, л. 26-30 (тази част от протокола е публикувана със съкращения във В. И. Лаптун, „Научная и педагогическая деятельность М. М. Бахтина в Мордовском пединституте (1945–1952 гг.)“, Невельский сборник, 2001, вып. 6, с. 50-62, най-вече стр. 58).
[14] Вж. Ирина Попова, „Раблев 1940-е годы: несостоявшиеся издания в СССР и во Франции“, Бахтинский сборник, 2004, вып. 5, с. 581–588.
[15] Пълният текст на рецензията е отпечатан в Николай Паньков, „Рабле есть Рабле… Материалы ВАКовского дела М. М. Бахтина“, Диалог. Карнавал. Хронотоп, 1999, № 2, с. 50–137, в частност с.57-61; текстовете на другите трима рецензенти (Смирнов, Нусинов и Дживелегов) могат да бъдат открити в публикацията на Николай Паньков „Стенограмма заседания Ученого совета Института мировой литературы им. А. М. Горького. Защита М. М. Бахтиным диссертации ‘Рабле в истории реализма’“, Диалог. Карнавал. Хронотоп, 1993, № 2–3, с. 55–102.
[16] Вж. Николай Паньков, Вопросы биографии и научного творчества М. М. Бахтина, Москва: Издательство Московского университета, 2010, с. 265.; там и допълнителни сведения за кариерата на Мокулски (с. 270).
[17] Вж. П. А. Дружинин, Идеология и филология, Ленинград, 1940. Документальное исследование, Москва: Новое литературное обозрение, 2012, т. 2, с. 84; също там (с. 104) може да бъде намерено и самокритичното „признание“ версията на Смирнов, публикувано през април1949 г. в служебния бюлетин на Ленинградския университет.
[18] Срв. Дружинин, Идеология и филология, с. 145 и 408.
[19] Вж. Джон Киракосян, А. К. Дживелегов и его историко-публицистическое наследие, Ереван: Национальная академия наук Республики Армения. Институт истории, 2007, с. 10.
[20] А. А. Фадеев, „Советская литература после постановления ЦК ВКП(б) от 14 августа 1946 года о журналах „Звезда“ и „Ленинград“, Культура и жизнь, 1947, № 18, с. 3.
[21] За повече подробности вж. бележка под линия № 18 в Николай Паньков, ,,Рабле есть Рабле…“, с. 102.
[22] В. Николаев, „Преодолеть отставание в разработке актуальных проблем литературоведения“, Культура и жизнь, 20 ноември 1947, с. 3. (Първият и единствен том на ,,История на американската литература“ и Абел Старцев, един от централните автори, участвали в съставянето на тома, биват остро критикувани в статията; Леонид Гросман също бива порицан заради статиите си за Толстой и Пруст, както и повторно след статията на Потапов в Правда, за работата си върху Разколников и световната литература.)
[23] Вж. Николай Паньков, ,,Рабле есть Рабле…“, с. 75.
[24] ,,Протокол № 9 объединенного заседания кафедр всеобщей литературы, русской литературы и основ марксизма-ленинизма от 1 марта 1949 г.“, ЦГА РМ (Саранск), ф. р-546, оп. 1, д. 257, л. 30. На руски: ,,1) усилить самокритику; 2) усилить идеологическую бдительность; 3) критичнее и внимательнее относиться ко всей рекомендуемой студентам литературе, учитывая зараженность некоторой части ее компаративизмом; 4) больше уделять внимания в лекциях раскрытию величия и своеобразия русской литературы“. – Б. а.
[25] Вж. Katerina Clark and Michael Holquist, Mikhail Bakhtin, Cambridge, MA and London: Harvard UP, 1984, p. 328; Николай Васильев, Бахтин и феномен „Круга Бахтина“, Москва: Либроком, 2013, с. 18; Алексей Коровашко, Михаил Бахтин, Москва: Молодая гвардия, 2017, с. 407.
[26] Вж. тезисите на Бахтин за спецификата на китайската литература и историята ѝ, писани в началото на 50-те, за да улеснят работата на студентския кръжок по китайска литература с ръководител Валентина Естифеева (М. М. Бахтин, „Особенности китайской литературы и ее история“, в: М. М. Бахтин: эстетическое наследие и современность, ред. А. Ф. Еремеев и др., Саранск: Издательство Мордовского университета, 1992, т. 1, с. 5–12).
[27] Вж. Ф. Энгельс, Людвиг Фейербах и конец классической немецкой философии (с приложением: К. Маркс, «Тезисы о Фейербахе»), Москва: Госполитиздат, 1951 (изглежда само сс. 3-8 са предизвикали вниманието на Бахтин); Ф. Энгельс, Происхождение семьи, частной собственности и государства, Москва: Госполитиздат, 1950 (съдържаща много повече следи от внимателно четене; за прочита на Бахтин на тази книга, вж. Craig Brandist, “The Bakhtin Circle and the East (or What Bakhtinian Ideas Tell Us about ‘Decolonising the Curriculum’)”, Литературоведческий журнал, 2021, т. 54, № 4, с. 212–229, най-вече с. 216).
