Живко Грозданоски (1986, Кичево)
Автореференциалност
Когато човек почва да мисли за личния си начин на мислене, това е знак за някаква криза. Подобно на това, най-трудни за превод са онези части от текста, които съдържат някакъв превод. Също така много малки са шансовете да се разберем с някого, ако сериозната тема на разговор е взаиморазбирането. Поради тези, но и поради други примери ми се струва, че автореференциалността много често въобще не е хубава работа.
Глад
Онова, което винаги е било, във всеки момент и до самия край ще бъде истинско и лично мое, е единствено моят глад. Моят глад, във всичките му видове.
Дъх
Момичето застана пред нас, намести флейтата на устните и почна да свири композиция от автор класик. Тя свиреше, аз занесено гледах в нея, но нито нейната мелодия, нито нейната красота, нито погледът ѝ не ми направиха толкова силно впечатление, както кратките паузи, когато си поемаше дъх, за да продължи да свири. Всичко беше наред: крачката, с която излезе, поклонът, полата, стойката… все пак всичките тези неща сякаш не бяха нищо повече от придружаващи елементи на онова безценно ядро, което трябваше да се предаде на публиката: онези кратки части от секундата, намиращи се между два грозда ноти, когато тя – струва ти се, че за миг – измъкнала се изпод водата, се поизправяше и изпущаше онзи бърз, отсечен звук – най-природното, най-оголеното, най-искреното, най-истинското нещо от цялата нейна изява.
Каруца
Отдалече гледаме как по пътя минава кон, впрегнат в каруца. В нея има стар, почти разпаднал се бюфет и една млада жена. Край колата крачат мургав мъж и дете. Според начина, по който конят замята главата напред и според звука от копитата му може да се заключи, че е стар и неподкован и затова едвам влачи колата, макар пътят да не е нанагорнище. Човекът се подпира на колата и това оставя впечатление, че я бута. Всичко на всичко, отдавна не съм виждал толкова всекидневна и красива любов към жена и животно.
Кръщаване
Не знаем в кое време живеем. Кой знае как ще го кръстят изживяното от нас време след нашата смърт.
Къща
При нас вкъщи ножовете винаги са били изхабени. Вратите и до ден днешен не се затварят както трябва. И нито едно от кучетата, които гледаме в двора, не успяхме да научим да лае по непознати. Това е. Някои къщи са просто такивa.
Писмо
Година и половина и писах това любовно писмо. Сега, когато съм сигурен, че ней-сетне съм го завършил, ми се струва най-логично това, че не помислям да ѝ го изпратя.
Подход
Преди малко отидох при баща ми и го попитах може ли да провери дали нямам случайно песъчинка в окото. Каква ли не правим ние хората понякога, за да се приближим един до друг.
Прелом
Намирам се полулегнал на кревата, с кръстосани крака и боси стъпала. Чакам да се случи нещо. При едно кратко, непреднамерено движение малкият пръст на лявото стъпало се опира до малкия пръст на дясното. Опитвам се да си го представя като преломен момент в историята на човечеството.
Прецизност
Тъкмо в този момент, от всичките светове, аз съм в този, от всичките земи на този свят, аз съм тъкмо в тази, от всичките възможни стаи в този град, съм тъкмо в тази, и в никоя друга, а от всичките хора на масата, само аз съм аз. Никой друг и на нито едно друго место. Каква безупречна прецизност.
Пътуване
Когато пътуват, но се връщат на мястото, от където са, хората често казват, че част от тях е останал завинаги там, на онова място. Когато аз се връщам отнякъде, или от някого, се чувствам сякаш съм върнал в себе си някоя своя отдавна там оставена част и съм станал малко по-цялостен. Тогава понякога искам да знам къде още ме има, и колко, в края на краищата, ще бъда нецялостен.
Раждане
В последно време често се хващам как крача, лежа или седя със стиснати зъби. Сякаш напъвам да се родя.
Себичност
Ако мен ме прави щастлив, осъществяването на желанието тя да бъде щастлива, а нея това мое желание не я прави щастлива, това значи, че не трябва упорито да настоявам, защото това не би било любов, а най-обикновена себичност.
Слушане
Късна вечер излизам от дома, сядам под ябълката и слушам. Слушам птици, кучета и жаби.
Умелост
Докато се опитвам да потопя лицето си в косата ти, за да ти нашепна нещо си по отношение на филма на екрана, аз всъщност се опитвам да ти нашепна нещо си по отношение на филма на екрана, единствено за да потопя лицето си в твоята коса. Все пак това го правех толкова умело, че никой, дори и ти, не успя да забележи този ключов нюанс в причинно-следствената връзка.
Топлина
Майка ми спа на моя креват тази нощ. Аз седях и пишех в другата стая и още бях буден, когато на сутринта стана. Сега аз ще спя в моя креват, постелята е топла. Подсеща ме за дните преди да се родя.
Тунел
Пукнатината на тротоара и аз, с моето стъпало, притиснато върху нея, изглаждаме тунел, който съществува почти секунда, преди да го унищожа, тунел, през който най-вероятно нищо няма да мине, само защото тъкмо в този момент някъде бързам. Струва ми че във всеки момент съграждаме и разграждаме безброй неща, но най-често не го и осъзнаваме.
Химикали
Ето вече втори ден не престава да вали. Излизам със чадър и се упътвам по уличката към автобусната спирка. Въздухът мирише на смокини и на иглолистни дървета. Чувствам се като девствена фотографска хартия: дъждът е светлина, а дърветата са филтри.
Няколко седмици по-късно, също така, помислих за това, че писането са тъкмо онези химикали, които правят видими впечатленията.
Звездан Георгиевски (1961, Ясенице)
Аз и госпожа Георгиевска
И двамата знаехме, че това е погрешно, но желанието и копнежът са по-силни от рационалното мислене. Два път в седмицата ходим на едно и също място, в едно и също кафене и в едно и също време. Аз сядам на масата в ъгъла, а тя някъде в средата на кафенето. И се гледаме по онзи начин в очи. Във вторник и петък. Всяка седмица. Аз демек си говоря с приятелите, тя пък се смее с приятелки. И това се случва от години наред. И после си тръгваме от кафенето. Всеки по различно време и в своята посока, да не изглежда съмнително.
Аз и госпожа Георгиевска не сме си продумвали и дума, но знам че тя не е равнодушна към мен. Това не може да се скрие. И знам, че знае, че това е погрешно, но е по-силно от нея. И от мен.
Аз и госпожа Георгиевска, всеки вторник и петък, на едно и също място, по едно и също време скришом разменям погледи. А после се прибираме, всеки в различно време и си приказваме как е минал денят ни.
Звезди
Този ден го запомни, 23 август, сряда. Тогава мравките за пръв път се появиха в неговия дом. И оттогава престана да излиза през деня. Излизаше само нощем. И то когато небето бе изпълнено със звезди. Виждаха го как ходи по скопските тротоари и разговаря със звездите. Мислеха, че е луд.
И той си помисли, че е луд. Тогава, когато чу мравките да говорят на неговия език.
Първоначално не бяха повече от десетина мравки. После се появиха стотици, хиляди, милиони… И окупираха цялото жилище. Ядяха на трапезната му маса. Спяха в кревата му. Ходеха по нужда в тоалетната му. Обличаха неговите дрехи.
– Ние сме звезди – му каза първата мравка, която видя в дома си.
– И решихме да изпълним желанието ти да свалиш звездите от небето, решихме да дойдем при теб вкъщи – продължи мравката.
– Не е нужно да ни вярваш. Излез навън вечер и виж как намалява броят им. По-малко звезди на небето, повече мравки в твоя дом.
Когато го намерих мъртъв в дома му, изяден от мравки, на небето нямаше вече звезди.
Един живот
С жена ми се подготвяме да ходим на почивка в някоя минерална баня в България. На такива години сме. Да си успокоим нервите.
– Готова съм – казва жена ми, стоейки над куфара, пълен наполовина.
– Ще ида да проверя колата – казвам аз – трябва да сменя лампата на левия фар.
– Добре – казва жена ми.
Майсторът ми сипва чаша ракия и ми разказва за голямата наградна игра на туристическата агенция, която има офис до него. Отивам там и плащам уикенд в Гърция. И получавам голямата награда – околосветско пътешествие.
Да. Бях на уикенд в Гърция. И, да, отидох на околосветско пътешествие. Но заседнах в Боливия. Залюбих се с Кончита. Тя имаше дълга черна коса и черни очи като нощ. И макар нейното семейство да не се съгласяваше, заживяхме заедно. Отворихме и ресторант в едно село насред джунглата. Вървеше ни. Помагаха и деветте ни деца. Но не можехме да се венчаем без одобрението на семейството. Те въобще не исках да дадат своята единствена дъщеря за ортодоксален християнин, който, казано между другото, не знае и дума испански.
Разбрах, че нейните братя кроят заговор да ме убият. Беше ми тежко, но трябваше да бягам. И бягах така, години и години. Някъде работех на плантации, някъде крадях, понякога се возех с влак, понякога с кораб, а понякога и на автостоп.
И стигнах у дома. Брадясал, остарял и без зъби.
– Ти ли си? – чувам един старчески изнемощял женски глас.
– Да – казвам и отивам в стаята откъдето идва гласът.
Там, в стаята, която е същата, както я оставих, стои една сбръчкана, изнемощяла бабичка над куфар, наполовина пълен.
– Готова съм – казва жена ми.
Ще ходим на почивка на някоя минерална баня в България. Такива са годините ни. Да си успокоим нервите.
Иван Точко (1914–1973, Скопие)
Пукнат е полилеят
Пукнатината беше от вътрешната страна и толкова малка, че можеше да се забележи само ако се гледа от тавана, където беше закрепен полилеят. Гостите нищо не знаеха за нея. Когато идваха, полилеят си беше на мястото, а отдолу нищо не можеше да се види. Но това, което не можеше и не беше никому нужно да го види и знае – в нея, в съзнанието ѝ се запечата като единствения отличителен белег, като единственото нещо, което можеше и трябваше да се види и знае за полилея. И щом някой вдигаше глава към тавана, тя веднага предупреждаваше: Пукнат е полилеят!
Неуморно, кротко, като по задължение, угасяше всякакво възхищение в очите и лицата на гостите. Пукнат е полилеят! Понякога дори и преди гостите на погледнат нагоре, бързаше да им каже: Пукнат е полилеят!
Една вечер
Една вечер той пак се прибра късно вкъщи, жена му не запали нощната лампа. Не го попита къде се е забавил. Само се обърна към стената и и се зави по-добре с юргана. Той застана при вратата. Почака малко. Жената сякаш не усещаше, че си е дошъл, мирно си лежеше в кревата. Той почна да се съблича. Жената все така си лежеше мълчалива… Той погледна няколко пъти към леглото. Имаше готов отговор за всяко нейно питане. Но тя нищо – все така си лежи. Диша равномерно. А той знае: не спи тя, само се прави. Откакто се съблече, искаше да попита къде му е пижамата, уж не може да я намери. Но само бутна стола. Пак нищо. Жената не отрони и дума. Той почака още малко. После пристъп и нервно запали голямата крушка. И когато тя не издаде глас от себе си, той си помисли – а все едно ѝ е, не се интересува вече от мен… “
Усети празнина в душата. Не знаеше какво да прави. Полека се отпусна на ръба на кревата.
Лястовица
В удобен фотьойл, дясно от затворения прозорец, седеше човек задълбочил се в Братя Карамазови. Вън се гонеха облаци. Когато завърши страницата, човекът вдигна глава. И макар да бе ранна есен, небето беше ниско, денят смален. Той стана да дръпне пердетата, да влиза повече светлина в стаята. Същия час, но онази част от стената, която се подаваше малко напред под самия прозорец отвън, забеляза някаква хартия. Целият се разтресе. „Е, няма спокойствие от децата!“, огорчено помисли. Не без причина. По цял ден чистеше от прозорците и балкона откъснати части от кукли, парчета от бисквити, картонени кутии, снимки на артисти, футболисти, жирафи, буболечки и още триста такива чудеса, които хвърляха децата от по-горните етажи. Но сега ще им даде да разберат… Стегна юмруци. Само да бутне листа хартията.
Нервно разгърна пердето и почна да отваря прозореца. Но изведнъж застина. Погледна по-внимателно хартията. Беше лист от тетрадка на ученик от второ, най-много трето отделение, изписан с дебели големи букви, остро засечени в ъглите. Долният край, макар и подвит, беше подобен на клюн, за да може, като се хвърли листът, да се задържи по-дълго във въздуха…
„Лястовица“ – развълнува се човекът. Някаква чудна топлинка се разля в душата му. Той се засмя и притвори очи. Дълго остана загледан в листа под прозореца.
Превод от македонски: НИКОЛАЙ БОЙКОВ
