Владимир Тороманов
„Нямало ме едно време“ е книга, която е необичайна за съвременния литературно-поетичен пейзаж у нас. Защо?
Текстовете в тялото ѝ не са определени жанрово. Въпреки това повечето от тях според мен са чиста поезия. Немалка част от побраното между кориците, като заглавие и като смислови позовавания, е свързано с класически приказки на Братя Грим, Ханс Кристиян Андерсен, Шарл Перо. Има и текстове, които навеждат на преки алюзии към родната приказна традиция. И тук се крие тайната в „Нямало ме едно време“. Йоана е съхранила детското влечение към приказното с пъстра гама фантазност, вълшебни превращения и перипетии. Още заглавието представлява апостроф на класическото ex abrupto в приказния жанр. Заедно с това тя поставя в приказен контекст личните си преживявания, мечти, тревоги и пориви към случване на хубави неща всеки ден.
В известната от учебниците по литература традиция в българската поезия доминира директната изповедност. В книгата на Йоана споделянето е завоалирано приказно метафорично. Тъкмо зад тази приказност на заглавията и на словесната тъкан са закодирани чувства, емоционални преживявания, богатата гама интимни нюанси. Читателят може да открие дълбоки пластове колебания, крехкост на душата, терзания във всекидневието – предимно в надбитов план. А там, където прозира битов елемент, той е изведен на екзистенциално равнище, напр. в „Другите реки на Златното момиче“, „Принц[есата] и граховите зърна“, „Имало ме едно време“, „Огледалото на Снежната кралица“.
Книгата е съставена и подредена концептуално. Убеден съм, че авторката Йоана Михайлова има и други текстове, които е било възможно да се включат в изданието. Но тя, с очевидна вътрешна дисциплина, е събрала и организирала само словесност, която влиза в концепцията. Именно по този начин текстовете работят на две равнища. Първото е свързано със „загадките“ във всеки един от тях. Поставям загадките в кавички и ето защо: за разлика от масовото личностно разголване на редица наши съвременни автори в литературни издания, литературни публикации и особено за разлика от мощната повсеместна вълна на всекидневни споделяния и похвалване в социалните мрежи, авторката на книгата предпочита да говори за вълненията и за тревогите си завоалирано, иносказателно. Тя втъкава в повечето от текстовете си установени от световната културна класика образи, сюжети, смисли. Например Свирачът от Хамелн, Пинокио, Синята брада, Пъстрокожка и др.
В книгата са включени нейни илюстрации, които отговарят на многослойността на творбите ѝ. За да проникне успешно в закодираните съобщения на съответното заглавие, илюстрациите изискват от реципиента остро око, вглеждане в детайлите… Тези илюстрации могат да съществуват и самостоятелно, тъй като задвижват у читателя осмисляне на прочетеното и убеденост в модерното светоусещане, личностните раздвоявания и разколебаността, неувереността ни за по-оптимистични сценарии както за личното ни съществуване, така и за бъдещето на човешката цивилизация.
Графичният дизайн на илюстрациите заслужава разглеждане и тълкуване с професионална компетентност, която аз не притежавам. Но от скромните ми наблюдения на съвременния издателски хоризонт в България (както и от натрупания ми в десетилетията опит на съприкосновение с илюстрирането в международни издания) смятам, че те са уникални. За нас те разширяват художествените пространства на изданието. Корицата на книгата – отражението на жабката като човек – допринася за осветяване с различен прожектор значението на побраните в книгата заглавия. Тълкувам „огледалното“ изображение като родовата свързаност на човека с Вселената, с природата, с божествената тайна на зачатието и орисията ни нашите висши чувства и преживявания да са вкоренени в биологичната ни същност, в бездните на подсъзнанието, в играта на хромозомите и структурата на ДНК.
Въпреки липсата на определение като стихосбирка, за мен, както казах в началото, съдържанието на книгата е в поетичното русло. Дори там, където графичността следва белетристична нарация, казаното е абсолютно с поетичен дух – „Принц(есата) и граховите зърна“.
Привързаността на авторката към световната класика с позоваване на персонажи от класически произведения, напр. Даниел Дефо, Джонатан Суифт, Луис Карол, ни внушават етични и естетични жалони. Те се наблюдават в заглавия като „Забрави за Робинзон“, „Гъливер“ и др. В миниатюрата „Гъливер“ е вплетена многопластовост, изградена върху епизод от всекидневието, като в конкретността се вкарва енигмата за пропорциите – героинята на творбата се изправя пред дилемата за съзразяването:
Унизително е да си малък.
Уморително е да си голям.
В „Пътуване“ откривам личната фрустрация, стъпила върху емблематичните кодове Росинант и Санчо от известното класическо произведение на Мигел де Сервантес. Споделяне на любовно чувство пък звучи във „Фарът на Робинзон Крузо“. Точно тази «пъпна» свързаност на текстовете с класически произведения и приказки ме напътства да предупредя, че книгата може да е по-трудна за проникване за читатели, които нямат културни натрупвания, свързани с европейската класика. Частично някои текстове по синтез и по дух са близки до традицията на японското хайку, но без да са в известната тристихова традиция. Убеден съм, че тази книга може да намери голям брой почитатели при един хубав превод на японски език.
Книгата „Нямало ме едно време“ съдържа текстове, които са богати на смисли по такъв начин, че при всяко ново прочитане читателят може да открие нови пластове, да осъществи нови втурвания в сложния свят на нейната героиня. Особено силно женската същност е изразена в миниатюрата „Розов джин“. Тук авторката поетично жонглира с измерителни мерни единици и с цветове, за да изрази богатата гама от чувства, мечти и надежди.
В същия лирично-изповеден план възприемам и стихотворението „Имало ме едно време“ с вместяването на банално всекидневните рецепции:
Днес светът е кротък
Има вкус на баничка с лук.
И преходът в екзистенциалната чувствителност:
Днес е хубаво. Не плаках.
Ще го бъде значи този свят.
И мене ще ме има.
В този контекст книгата представлява пълна опозиция на естрадно-плакатната поезия, която доминира в някои широко огласявани от масмедиите продукции. Или, с други думи, е в руслото на античалгата, опозиция е на съвременния български „поетичен“ римуван примитив. В десетилетието, когато четенето става все по-екзотично за най-младото поколение занимание, сътворенето от Йоана Михайлова е тих апел: човек да се старае да усвоява натрупванията на световната културна традиция, за да може да ситуира адекватно собствената си ценностна система.
Йоана Михайлова, „Нямало ме едно време“, худ. Й. Михайлова, ред. К. Михайлов, изд. „Фондация Емили“, С., 2025
Владимир Тороманов е литературен критик, изследовател и популяризатор на литературата за деца и юноши в България и в чужбина, редактор в редица периодични литературни и нелитературни издания, някои от които международни. Работил е в Дома на литературата и изкуствата за деца и юноши в София, във вестниците „Литературен форум“, „Българска армия“ и като експерт в Министерството на образованието и науката. Автор е на литературнокритическата книга „Сигнал към бъдещето. Поглед към съвременната българска литература за деца и юноши“ (1989), на публикувани у нас и в чужбина статии и отзиви за литературната продукция у нас, редактор е на белетристични книги.
