Калина Николова
Неслучайно Васил Гендов, пионерът на българското кино, озаглавява своя мемоарен и манифестен текст „Трънливият път на българския филм 1910–1940“. Интересно е да се проследи именно как започва този път в българската действителност – на интуитивно търсене, доказване и художествено усъвършенстване на новопоявилия се медиум, който скоро ще бъде провъзгласен за седмото изкуство – киното.
През 2024 г. Институтът за изследване на изкуствата (БАН) издава антологията „Властта на киното. Антология на българската филмова мисъл между двете световни войни“. В нея съставителят д-р Росен Спасов заедно с научния редактор проф. д.н. Александър Донев включват 120 студии и статии, представителна част от публикациите за кино в специализираната периодика от 1920-1940 г. Сред авторите са редактори на филмови списания като Александър Кребс и Антон Маринович, видни кинокритици – Фани Попова-Мутафова, Кирил Кръстев и Чавдар Мутафов, режисьорът и пионер на българския филм Васил Гендов, както и други значими интелектуалци и творци на епохата. Текстовете в антологията будят едновременно любопитство и тревога. Любопитство, защото позволяват да надникнем в културния и обществен живот на епохата, в която свободното разменяне на полемични реплики, а понякога и лични нападки в печата съпътства създаването на българското кино. Тревога, защото проблемите и предизвикателствата, очертани от авторите преди век, звучат болезнено познато и продължават да отекват в днешната кино действителност. Предлагаме на вашето внимание фрагменти от тях.
Българското филмово производство (анкета)
Константин Сагаев, сп. „Наше кино“, бр. 38, 13.03.1925, с. 3
Дали е възможно в България филмово производство и каква насока трябва да има то?
Поставено на базата на едно висше творчество, синтез на всички изкуства, можем да вярваме, че ако не на конкурентни, то на задоволителни постижения може да разчита един български почин. Аз твърдо вярвам в бъдещето на киното, защото ако още от сега, след едва 3 десетилетия от появата му, е успяло да се наложи като една странична необходимост, то след много по-кратко време, може би съчетано през радиото, то ще стане една потреба за културно-образователна система във всяка държава. (…) Аз мисля, че за българското филмопроизводство не може да има ограничение. Всичко достойно по красота може да се покаже на екрана. Нашето изкуство се развива всестранно. Грешно би било, ако съсредоточаваме вниманието си само към бита (който впрочем не е много оригинален), защото бихме го обрекли на хипертрофия или най-малко на втръсване. Нашият културен живот сам по себе си може и да се налага вече в модерното българско художествено творчество. Конкретно: насоката трябва да изхожда от истината и правдата. Стига вече изкълчена реклама и шашарми. Повече искреност поне спрямо изкуството.
За българското киноизкуство
Васил Гендов
сп. „Кинозвезда“, бр. 12, 15.03.1925, с. 7-8
(по повод на някои мнения на писатели за българското кино-изкуство)
Критици, писатели, артисти пишат за киното. Пишат, пишат и мъдруват. Творецът не мъдрува, истинският творец не тръби, а твори. Ние българите сме народ, който не признава еволюцията като фактор. Ний желаем изведнъж да блеснем в световния пазар, като конкуренти на европейската култура и творчество. Всички плачат охкат и мъдруват. „Няма условия“, „Няма пари“, няма…няма и няма. В тази България нищо няма! Аз казвам пък, има…има.
Да, господа, щеше да има, ако нямаше лошите езици на тези, които плачат. Опитайте се да създадете нещо и веднага ще се нахвърлят върху ви, като към най-вулгарния престъпник, докато разрушат това, което се създава и след това с черни кърпи ще заплачат за липсата на инициатива у нас.
Но ще ми отговарят господата с авторитета на най-меродавните величини: „Това изкуство ли е?“ Отговарям. Да, изкуство е, макар и да е лош опит. А, може би е най-голямото изкуство, което и големите фабрики на Европа не познават. Изкуството да твориш, да създаваш без средства и още – с псувни зад гърба. Или що? Вий искате изведнъж постановките на „Нибелунгите“, „Хамлет“, „Камо градеши“. Вие търсите у нас Любич, Абел Ганс и др. Няма ги и ще трябва да се задоволяваме с това, което имаме, да, макар и малко, защото е наше. Хората в полето на културата правят с години опити, докато получат резултат, а вие искате да ни падне наведнъж наготово. Не мъдрувайте, а работете, ако и това не можете, насърчавайте поне, защото тези опити са истинският път, сигурната основа, върху която ще се гради бъдещето.
За родното: Пътят на безпътните
Без автор (най-вероятно Антон Маринович)
сп. „Кино“, бр. 30, 20.10.1928, с. 2
Може би впечатленията ни от втория български филм са закъснели. Но това е събитие, което не може да се пренебрегне. Дали обаче, когато пишем за него, да възприемем като предпоставка спасителният аргумент „при такива неблагоприятни условия и това е много“ и да ласкаем или да бъдем откровени? Ще предпочетем второто, защото иначе ще трябва да се самозалъгваме и рано или късно да се разочароваме.
След „Човекът, който забрави Бога“ г. Гендов обеща и ние очаквахме новият филм да бъде без грешки или поне без груби грешки. „Пътят на безпътните“ не оправда очакванията. Първата и най-голяма грешка беше, че след опита, който доби със създаване и изнасяне на първия си филм, г. Гендов се нае прибързано да създаде втория, а от там вече водят началото си всички дефекти, които се срещат.
Вън от фотографията, която прави чест на г. Хр. Константинов и го поставя почти наравно с европейските му колеги, вън от играта на г-жа Гендова (която за втори път доказва несъмнения си талант, като киноартистка, който обаче трябва да използува в други жанр роли) и Милка Ерато, и най-после вън от този път сравнително стилизирания според изискванията на сценаристиката сюжет – всичко останало е назадоволително. Относно изпълнението правеше впечатление, че целият артистичен ансамбъл, с изключение на споменатите артистки, беше под влиянието на онзи, за съжаление характерен за г. Гендов, драматизъм, който често отива до шарж. Г.Гендов и при играта и при режисурата си трябва да се еманципира с мисълта, че единственото и най-могъщо средство на киноартиста, за разлика от сценичния артист, е мимиката и плавния жест.
Колко по-добре щеше да бъде, ако г. Гендов не беше бързал, а насочеше своята смайваща енергия да увеличи събраните средства и направи едно даже миниатюрно ателие за вътрешни снимки. А това не беше невъзможно особено за Гендов, пред чиято енергия, оптимизъм и непоколебима игра, всички ние, които желаем да видим българското кинотворчество, не можем освен да се поклоним, защото все пак един е Гендов, който пръв се реши да поеме едва ли не непосилната мисия да основава родната филмова индустрия.
Ще ни укорят може би, че не ценим родното. Ние поддържаме обаче, че за изкуството и за красотата, която то носи със себе си, няма народност, няма граница.
Нов български филм
Николай Фол
в. „Литературен глас“, бр. 134, 20.12.1931, с. 3
От няколко седмици се работи усилено един нов български филм. Снима го младият филмов режисьор Борис Грежов, който преди две години ни показа своя пръв филм „Под земята“[1]. В този филм са почти всички артисти от Народния театър. Тук е Кръстьо Сарафов, и Владимир Трендафилов, и Зорка Йорданова, и Иван Димов, Кисимов, Савов, Богомил Андреев, Балабанов, Коджабашев. Те бродят непрестанно от София до селата, дето стават снимките, наблъскани един върху друг в автомобилите, в студ, и вятър, и сняг – ентусиазирани и влюбени в новото си изкуство, любопитни да се видят на екрана. Това е едно мъченичество, един подвид – да събереш мислите си за художествена работа, когато около тебе гъмжат десятки мъже и жени в една низка кръчма, вмирисана на ракия, тютюн и цървули, с едва достатъчно осветление, с едни нетърпеливи артисти, чието време е откъснато, откраднато между две репетиции на Народния театър. И все пак снимките излизат сполучливи. И артисти, и режисьор, и оператор надвиват всички неудобства и снимат – снимат с такава експедитивност, с каквато не би снимал нито един западноевропейски артист или режисьор, които седят в своите кожени фотьойли по цели часове, додето се почнат снимките, обкръжени с вниманието на пъргави прислужници, гримьори, гардеробиери, в ония просторни ателиета на големите филмови предприятия. Не може у нас и да се мечтае за тия удобства. (…) Но въпреки всичко, Грежов снима нов филм. И артистите от Народния театър му помагат. И той им помага в новото за тях изкуство. И всички са пламнали от ентусиазъм и вяра, че градят културата на тая страна, че рисуват с цената на своите нерви един по-благороден образ на нашата плоска действителност.
Българският кинотеатър и филм – от платнената барака „Гранд биоскоп“ до днешните театрални сгради. Раждането на първия български филм
Стефан Гендов
в. „Народен театър“ № 126 и 127, 29. 07. 1943, с. 1-4
Както е известно, немият филм от 1932 г. изчезна от екраните и се замени с говорящия и музикален филм. И българският филм не закъсня да се нагоди към новата филмова техника. През 1933 г. на екрана на „Модерен театър“ се яви и първият говорящ български филм „Бунтът на робите“ („Васил Левски“). Филмът технически не е съвършен. Има обаче историческа ценност. Историята на българското филмово изкуство е неразривно свързано с името на артиста Васил Гендов. Това, което е Добри Войников за българския театър, това е Васил Гендов за българския филм. С напредването на филмовата техника и българският филм се помъчи да излезе от примитивните си рамки и технически да се доближи до западноевропейската филмова продукция. Това стана причина да се потърси техническото сътрдуничесто на европейските филмови ателиета. Във Виена за пръв път през 1922 г. се снима филма „Бай Ганьо“ по Алеко Константинов – продукция на В. Гендов. (…) Васил Гендов, както и всички други първи пионери в областта на духовната ни култура, не са гледали на делото си през призмата на грубия материализъм. Те са следвали своя път с непоколебима воля и с пълна вяра в бъдещето. И затова делото им ще остане като идеал за подрастващите поколения.
Литературен вестник и Кинематограф стартират нова инициатива. В колоната Из късо ще откриете български късометражен филм, препоръчан от Калина Николова и редакторите на Кинематограф. QR кода ще ви отведе към платформата Кинематограф, където може да гледате избрания късометражен филм.
Из късо: Български късометражен филм на месеца
„Шоколад“ на Орлин Милчев. Асенчо (5) живее в ромската махала с голямото си семейство и мечтае за парче шоколад. Ядосан на злата съдба и постоянно изплъзващия му се късмет, той тръгва за големия град в търсене на справедливост… и шоколад.
Шоколад
България |2024 | 14 мин.
Сценарий: Орлин Милчев
Режисьор: Орлин Милчев
Оператор: Орлин Руевски
С участието на: Борислав Паунов, Джони Илиев, Наталия Цекова
Гледайте „Шоколад“ тук:
[1] Борис Грежов дебютира с „Момина скала“ (1922), следват „Весела България“ (1928) и „След пожара над Русия“ (1929).
