Камелия Панайотова
Пиша този текст от Италия, от една друга история за едно друго пристигане. Значи е вярно – неизбежно е човек никога да не присъства изцяло там, където е. Седя на върха на Пиани д’Ерна, и досущ Витоша, сякаш ми казва: малка си още, нищо още не ти се е случило.
Аз всъщност дойдох в София още преди да дойда в София. Седях си вкъщи на село, лято, привечер, чоплех си една раничка на коляното, и така, и така – стигна се до това да издавам стихосбирка. После се стигна и да е издадена, и после вече дойдох да я представя.
Дойдох в София голяма. В края на есента на някоя си година. И понеже всички пътища водят до Рим, ако тръгваш от Провадия, е неизбежно да минеш през София. Бях в началото на двайсетте си години, сега съм в края – може да се каже, че един живот ми е минал тук. Там де, нали сега ме няма.
Слизам от влака на Централна гара, обувките ми са неудобни, купила съм ги специално за София, ходилата ме заболяват веднага, щом сляза, наоколо се мяркат хора, всичките не ги познавам, всичките ме плашат. Мисля си: добре че не нося нищо ценно, какво ще ми вземат, големите хора знаят да не пътуват с ценен багаж. Запознах се с малко поети по-късно, всички ми казваха едно и също: ау, колко си малка.
Преди да дойда окончателно, дойдох още веднъж. Пак заради поезия. Пак слизам от влака, пак се оказвам малка. Преди да си тръгна този път, се разходих с моя приятел Ники по центъра, и той каза: Каме, много ти отива София! Усетих как се издигам, раста. На другия ден, пак малка, но и с махмурлук, потеглям на север. Влизам в тоалетната на влака да изпуша тайно една цигара, поглеждам се в огледалото – малко подпухнала, цигарата виси от устата ми още незапалена, пак ме болят краката – и все пак потвърждавам си: много ми отива София. После се сещам как глезените ми са в пришки и като казах на Ники, той отвърна: Каме, щях да те нося, само да ти хареса тук!
После Ренета ми каза: Идвай, тук е животът, прав е Ники, много ти отива. И един есенен ден станах и заявих: Отивам.
Хванах Ренета да ходи на огледи на апартаменти вместо мен, звъни ми по видео чата и ми показва, аз оценявам. Следващите дни изминавах разстоянието до квартирата на Ренета – по Гугъл Мапс. Да имам поне един пристан. После се качих на влака и дойдох.
И ето, най-сетне пораствах, когато на Коледа всички си отиваха, а аз оставах сама и излизах с колата, и киснех на светофара. Пораствах, когато ми ставаше тъжно, хвърлях едно яке и отивах до Борисовата и си представях, че пак съм на село. Пораствах, когато ми казваха: не отивай сама в „Люлин“, но аз отидох и нищо лошо не ми се случи. Когато разбирах, че хората имат памет за града и казват: да се срещнем на „Дондуков“ и „Левски“, и на мен нищо не ми говореше това; че освен знание, имат и спомени – казват ми: книгите на „Славейков“, а аз само кимам, защото и това нищо не ми говори.
Странно е как човек помни първите неща в живота си по мястото. Физическият маркер на миналото; доказателството, че нещо се е случило. Както баба ми казваше: ей там за пръв път проходи, а на онзи камък за пръв път си разби главата. И аз ясно си спомням: на две пресечки от нас за пръв път поправях нещо с винтоверт и чук. На „Кристал“ плаках в шест сутринта, защото са ме зарязали. На „Ботев“ ме глобиха за неправилно паркиране. На ЦУМ ми се струва, че за пръв път обичах. В парка „Заимов“ ядях кюфтета, докато ревах, пак заради онова зарязване. В парка пред Народния се опитах да пия бира, но повърнах. На терасата вкъщи за първи път пих джин с кола – евтиното напиване от любов.
За първи път тук отглеждам растение и миналия месец видях, че листата са започнали да поникват. Добре се справям, щом нещо оживява до мен. Но и за пръв път тук усетих пробождането да си далече, когато нещо безвъзвратно си отива. Тук бях, когато за първи път умря баба ми. Също и кучето ми Бък, което имах, откакто бях на единайсет. Закъснях за смъртта – не, смъртта ме изпревари.
Понеже дойдох голяма, нямам обичайните студентски спомени тук, нито ранните любови, нито късните напивания. Нищо не ме свързва с града, но София е голяма, а големите пространства предполагат да ги обзаведеш със спомени. Ето например има една малка уличка до нас, напролет дърветата по нея се раззеленяват и клоните им се преплитат, създават своеобразен тунел. Същия тунел има по пътя от Провадия към село. Понякога криввам след работа по тази уличка и сякаш се прибирам у дома. Друг път поемам по булеварда и си мисля, няма да се прибирам днес, на чуждо място съм. Оказва се, че София е точно домът, който не съм имала: не я понасям понякога, но искам да се върна там.
Малко след като дойдох, племенникът ми, тогава на пет, ми каза: Аз ти се сърдя, защото се премести в София и ме остави. По-късно майка му записа едно видео, в което той казва: Честит рожден ден, Ками, обичам те. Исках да хукна към него, но не мога – имам работа, ангажименти, уговорки. Със сигурност не съм дошла без да платя цена. Дойдох в София и не мога да си тръгна, защото съм обещала на едно момиче, също на пет, да оцветяваме камъни в парка.
Аз всъщност излъгах кога дойдох за първи път. Дойдох за първи път много отдавна, като ученичка. Спечелих един конкурс за есе, баща ми ме качи на влака и дойдохме да си получа наградата – розова раница и медал. Помня, че го изчаквах навън да си допуши цигарата преди да влезем в Националния дворец на децата, оглеждах се и си мислех, не, не бих живяла в София, всичко е толкова непознато, кого мога да обичам тук?
Онези, които срещнах и обикнах тук, които станаха мое семейство и заглушиха чуждото у мен – за вас е този текст. Аз всъщност при вас съм дошла, заради вас съм тръгнала. При вас се връщам.
Има ме в няколко чужди истории, някои хора ме обичат. Градът ме обича, отива ми. Не му се види краят.
