С писателя разговаря Антоанета Робова
Ерик-Еманюел Шмит е писател, който експериментира с различни жанрове, а творбите му плавно пътуват от изкуство в изкуство. Сюжетите на романите, пиесите, разказите, филмите на френско-белгийския автор прекосяват с лекота географските граници, свързват култури и звучат на около петдесет езика по цял свят. Сред разностранните му интереси се откроява класическата музика, чийто благотворен отпечатък върху живота и светогледа му е осезаем както в творбата „Моят живот с Моцарт“, така и в други книги, изразяващи преклонението към композиторите като „учители по щастие“ и вдъхновители: Моцарт, Шопен, Бетовен, Бизе. Музикалността на прозата на писателя-меломан се отразява не само на темите и похватите. Емоционалният заряд, многопластовата композиция и етичните измерения допринасят за преодоляване на езикови и културни прегради, надмогване на безкритично възприети предубеждения и стереотипни представи.
Освен с музикалност и интермедиалност, творчеството на Ерик-Еманюел Шмит се отличава с философска рефлексия, енциклопедичност и хуманизъм. Възпитаник на престижното Екол Нормал на ул. „Улм“ в Париж, той защитава докторска дисертация по философия, но се отказва от академичната кариера, за да се посвети на писателското си призвание. Аналитичният, нерядко критичен подход към общочовешки въпроси и наболели теми от съвремието е в хармония с писателската ангажираност и литературността на творбите му. Увлекателни и трогателни, класически и актуални, произведенията на Ерик-Еманюел Шмит са удостоени с престижни награди и се радват на читателски интерес. Член на академия „Гонкур“ от 2016 г., писателят всяка година участва в селекцията на най-добрите френскоезични романи на годината. Води и майсторски класове по творческо писане, на които обучава и поощрява пишещите хора да открият своята творческа посока.
Книгите на Ерик-Еманюел Шмит са част от световната литература, но и от библиотеките на българските читатели, които познават почерка му благодарение на неуморния труд на преводачите. Сред преводачите на белетристиката му можем да посочим имената на З. Китинска, Д. Марчева, П. Рибарова, Р. Стефанова, К. Кавалджиев, П. Герджиков, Г. Меламед, А. Робова. Пиесите му са познати на българския зрител чрез приноса на утвърдената театрална преводачка С. Здравкова. Тази година писателят дойде за четвърти път в България, съумявайки да съчетае театър, музика, литература и медийни участия. Той бе сред първите зрители на постановката „Ария на съперницата“[1] – театралната версия на романа му „Съперницата“ (превод А. Робова), по време на краткия си престой в София в края на април авторът участва в литературна среща, проведена във Френския институт в България с водеща издателката Саня Табакова. Бе представен новоизлезлият 5-и том – „Двете царства“ (превод З. Китинска) от поредицата „Пътуване през времето“, издавана от „Леге Артис“. Нашият разговор се състоя малко преди той да се отправи към книжарница за кратка среща с читатели.
Антоанета Робова: В „Моят живот с Моцарт“ разкривате спасителната сила на музиката. Дали литературата според Вас може и трябва да лекува, предпазва, поправя?
Ерик-Еманюел Шмит: Разбира се, литературата въвежда ред в безпорядъка. Жак Дерида – преподавателят ми по философия в Екол Нормал през 90-те години на миналия век – казваше, че всеки наратив е теологичен. С начало, среда и край. Възможно е да е илюзия, това е друг въпрос, но всеки наратив полага събитията в контекст, изгражда връзки между тях, създава впечатление, че има последователност, има и прекъсвания, но това е част от пътя. И мисля, че това е изключително важно. Литературата освен това притежава силата да създава територия на човешкото, защото свойствено за литературната творба е да премахва дистанцията между мен и другия. Когато чета руски роман, ставам руснак, когато чета китайски роман, ставам китаец, превръщам се в жена, в старец, в човек с хиндуистка или мюсюлманска вяра. Литературата позволява това заличаване на дистанцията между хората, защото поражда неочаквани емпатии и ново братство. В крайна сметка литературата е мястото, в което човечеството като цялост, като духовна реалия, съществува.
Антоанета Робова: Тази поетика на емпатията е характерна за творчеството Ви. Как бихте я дефинирали, в какво се изразява Шмитовата писателска емпатия?
Ерик-Еманюел Шмит: Първо, това е емпатия, която просто е част от моето ДНК. Черта на характера. Никак не съм наблюдателен, но съм емпатичен. В смисъл, че след разговор с някого не съм в състояние да ви кажа какъв цвят са очите му, но ще мога да кажа цвета на погледа му – ще съм доловил излъчването на съществото му, включително и пукнатините, защото това го усещам. Обичам и да се поставям умишлено на мястото на другия и да гледам света през очите на другия. Това е прекрасно за писането, защото какво всъщност е една театрална пиеса? Тя е мултиемпатия, разказва се от гледната точка на различни персонажи. Без филтър. Докато романистът може да сложи филтър чрез своя разказвач. А в театъра няма филтър, има множество емпатии. Драматургът е мултиемпатично същество. Също така емпатията, която е мое природно качество, стана и едно „аз“, което развивах, впоследствие и техника на писане, и философска воля. Държа да покажа, че емпатията е възможна, че дистанцията между другия и мен е нищожна или минимална. И че всъщност нашите идентичности са контингентни – можело е и да не съществуват, те са исторически и всеки има много слоеве на личността. В един от моите романи[2] написах, че хората са пеперуди, които се взимат за цветя, т.е. мислят, че имат корени, които здраво ги прикрепят към почвата, но всъщност са пеперуди, кацнали там, където ги е довял вятърът на историята.
Антоанета Робова: Хубава метафора! Вие впрочем се определяте като „човек на диалога“ в интервю на известния радиоводещ Жан-Люк Ес. В творчеството Ви има множество диалози: театрален диалог, срещи с читателите, диалогичност между векове и между автори… Кои диалози Ви се струват най-съществените?
Ерик-Еманюел Шмит: Бих посочил два важни за мен диалога: диалога като аргументиран дебат, при който два индивида се разполагат на общия терен на разума и диалога между две индивидуалности, който е просто среща на две различия. Диалогът среща не се състои на нивото на аргументацията, при него две различни същества се изговарят и срещат в своите истини. Всеки разголва себе си по отношение на другия и това ми се струва също толкова важно, колкото диалога, доминиран от разума. Всъщност бих казал, че от една страна имаме Платон, а от друга – Дидро. Защото при Платоновия диалог индивидуалността се снема и човек се разполага на територията на разума. А при диалога по Дидро две сингулярности се срещат.
Антоанета Робова: Дидро е един от Вашите учители в известен смисъл, един от творците, които са Ви вдъхновили. Сега допринасяте за литературната приемственост, защото освен читатели, имате и ученици. Мадам Пилинска ни подсказва тайната на Шопен в една от най-личните Ви книги. Каква е тайната на Ерик-Еманюел Шмит, тази тайна, която искате да разкриете на своите ученици по време на майсторските класове по творческо писане?
Ерик-Еманюел Шмит: Казвам им съвсем същото, което казвах и на студентите си по философия през четирите години, в които преподавах. Преподавах само четири години, защото постигнах успех веднага, когато започнах да публикувам. Винаги казвах на студентите си: „Не казвайте това, което казвам аз. Не мислете това, което мисля аз. Но правете това, което правя аз: мислете самостоятелно!“. И на своите ученици писатели казвам: „Не ми подражавайте! Не е само един правилният начин да направите нещо, правилен е този начин, който сами ще намерите за себе си. Открийте себе си! Открийте писателя, който сте!“. Всъщност ги съветвам да диагностицират качествата и слабостите си. Често хората не осъзнават качествата си. Спонтанно правят някои неща и не придават стойност на това, в което успяват от раз. А именно там е тяхната сила и им казвам, че за това имат дарба. Разпознайте качествата и слабостите си! Култивирайте качествата! Непременно го направете. Сещам се за една мисъл на Кокто: „Култивирай това, в което те упрекват, това си ти“. Човек трябва да развива тези качества, които определят собствената му личност. Но когато установи слабостите си, трябва да се потруди, за да превъзмогне трудностите и да опита да се пребори с недостатъците си. Затова работата в майсторски клас по писане е важна. Никой не е всестранно надарен. Някои имат талант за диалози, други – да разказват, трети – за описание или за интелектуалното изграждане. Обаче рядко за всичко.
Антоанета Робова: Трябва да отбележим обаче, че Вашето творчество обхваща произведения в почти всички литературни жанрове и много изкуства. Като че ли не сте писали поезия, поне не в чистата ѝ форма, но прозата Ви често е поетична. Как успявате да творите толкова разнообразно?
Ерик-Еманюел Шмит: Всъщност не съм го искал, наложи ми се. Имам предвид, че през 90-те години започнах да пиша всички пиеси, които ми се въртяха из главата. Същевременно имаше някои теми, по които също мислех и които изискваха роман, а не театрална пиеса. И се питах: „Дали пък на върха на перото ми, на върха на писалката ми няма романист?“. Затова и винаги казвам, че моите романи са моите тирани. Просто се подчинявам на творческите идеи, които ми повеляват да съм драматург, да съм романист, да пиша разкази, есета. Всеки път се подчинявам. И всеки път с усещането, че поемам риск, че се впускам в неизвестното. Да, на моята възраст вече ми казват: „Ах! Ама Вие сте писали във всички жанрове!“. Ами не съм го искал. Не съм искал да кажа, че видите ли… аз пиша във всички жанрове. Всеки път се подчинявах на творческите императиви.
Антоанета Робова: Да поговорим за читателя. В творбите Ви има много персонажи читатели. Одет, разбира се, но и други интересни образи. Научавате ли нещо от читателите?
Ерик-Еманюел Шмит: Читателите ме учат да имам доверие в читателя си. Но и поначало спонтанно вярвам в читателя. Ако разгледам ретроспективно живота си на писател, си давам сметка, че станах известен, поне във Франция, с втората си пиеса „Посетителят“ – диалог между Зигмунд Фройд и Господ. А писател, който си казва, че ще започне така творческия си път, е луд. Аз бях този луд и понеже не го осъзнавах, го направих и ми провървя. Като се замисля, един от най-големите ми успехи по целия свят, в милиони тираж, е „Оскар и розовата дама“… А в интерес на истината, когато пишех книгата, си мислех, че имам нужда да я напиша, но няма как тя да има успех, защото засяга тема, която е двойно табу: болестта на дете и смъртта на дете. След като я изпратих на издателя си, от издателската къща изведнъж започнаха да ме търсят, всеки поотделно, и да ми казват: „Прочетох книгата. Толкова е хубава“. Успехът започна още в самото издателство: със счетоводителите, хората от търговския отдел, всички.
Антоанета Робова: Дори в България „Оскар и розовата дама“ е текст, пиеса, филм, който трогва много хора. Тъй като времето, определено за нашия разговор изтича, бих желала да Ви задам последния въпрос от въпросника на Пруст. Имате ли девиз?
Ерик-Еманюел Шмит: Да, всъщност имам девиз, но не смея да го споделя. Навярно ще влезе в противоречие с казаното, но разкрива донякъде какъв съм. Девизът ми е: „Първо действам, после разсъждавам“. Тъй като всъщност поривът при мен е по-силен от размисъла. Има един прилив на жизнена енергия, който идва първо.
Антоанета Робова: Много благодаря за възможността за този разговор!
Ерик-Еманюел Шмит: За мен беше удоволствие.
Превод от френски: АНТОАНЕТА РОБОВА
[1] Моноспектакъла на Биляна Петринска (с режисьор Стоян Радев и превод на драматизацията от Снежина Здравкова) можете да гледате в Народния театър „Иван Вазов“.
[2] Тази метафора откриваме в романа на Е.-Е. Шмит „Одисей from Багдад“ (превод Зорница Китинска, Леге Артис, 2010). Пълният цитат е: „Но хората са пеперуди, които се вземат за цветя, и щом се настанят някъде, забравят, че нямат корени, започват да смятат крилете си за венчелистчета и си измислят друго родословно дърво, освен това на скитащата гъсеница, а след това на летящото насекомо“ (с. 172).
