С писателката Юлия Федорчук разговарят Анастасия Дилова
и Елена Такиева
По инициатива на фондация „Олга Токарчук“ и поредицата от преводачески работилници и срещи с автори Liter[r]a българските читатели и студентите в Софийския университет имаха възможност да се срещнат с Юлия Федорчук (1975) – поетеса, писателка, преводачка и литературна изследователка, един от ярките гласове на съвременната полска литература. Българското издание на романа й „Домът на Орион“ – в превод на Крум Крумов и с логото на изд. ICU – беше представено в книжарница „Umberto & Co.“ в София. Романът разгръща темата за връзката между съвременния човек и заобикалящия го свят с рядка чувствителност към психологическите дълбочини на човешката душа и невидимите пластове на ежедневното.
Aнастасия Дилова: Кога започна да се оформя идеята за „Домът на Орион“ и как се преплете с Вашата лична връзка с природата? Усещането за близост с природата винаги ли се е таило у Вас, или се формира постепенно?
Юлия Федорчук: Идеята за книгата се зароди у мен, когато посетих Беловежката пуща през есента на 2021 г. Тогава беше и тъкмо началото на миграционната криза на границата с Беларус. И комбинацията от това да съм в гората и да съм в центъра на кризата, е именно причината за съществуването на този роман. За себе си опознах Беловежката пуща, Беловежката гора, като вече пораснал човек, защото мисля, че съм имала нужда да науча повече за екологията и за това как функционира околната среда, как работят екосистемите, преди да успея да оценя важността на гората. Така че макар и семейството ми да е свързано с тази част на Полша, аз открих Беловежката пуща за себе си чак когато пораснах. Мисля, че моят начин за преживяване на света винаги е бил доста чувствен. Така че бих казала, че това е и движещата сила на писането ми – пиша основно през тялото си и през усещанията си.
Eлена Такиева: Днес все повече говорим за климатична тревожност, екологична вина и усещане за бъдеще в криза. Смятате ли, че литературата може да предложи нов език за тези страхове?
Ю. Ф.: Да, така мисля. Не съм сигурна обаче дали вярвам, че литературата може да предложи решения. Може би не. Също и защото смятам, че литературата е най-силна, когато не преследва някаква определена цел. Просто мисля, че когато зад писането стои някакъв проект – например, когато имаш някакво послание, което считаш за правилно и искаш да предадеш – това убива самото писане. Така че вярвам, че силата на литературата е свързана с това, че тя следва да бъде свободна. Но в същото време мисля, че имаме все пак нужда да направим нещо с всичките сложни емоции, които носим в себе си. Струва ми се, че това е литературата за мен – мястото, където отивам с тревогите си, където отивам с нещата, които чувствам. Например според мен една от функциите или една от възможностите, които литературата предлага, е място, на което можем да поплачем. И знам, че това не звучи особено оптимистично, но ми се вижда важно и много ценно. Понякога това да можем да поплачем заедно с други хора, може да бъде изключително лековито. Така че все по-често мисля за литературата като за място, на което можем да скърбим. И „Домът на Орион”, тази странна книга, започва именно с героиня, която преминава през много тежък процес на скърбене, свързан с различни неща. Може би не трябва да казвам това, но аз не съм особено оптимистично настроена към бъдещето. Мисля, че що се отнася до дивото, до природата, до това как природните хабитати се смаляват, ние непрестанно преживяваме тази толкова фундаментална загуба. Така че литературата е един от начините да говорим за това.
A.Д.: Следите ли тенденцията на екокритиката в съвременната литература и какво място заема тя според Вас в полската литература?
Ю. Ф.: Не съм сигурна дали я следя, защото екокритиката представлява едно много широко поле в момента. Наистина е обширно. Моето отношение към полската екокритика е може би малко по-специално, защото мисля, че съм една от първите, които я внесоха в Полша. Така че имам някаква заслуга за тази посока, в която се отправиха полската поезия и полското критическо мислене. Разбира се, не съм само аз, но в полето на англицистиката и американистиката (понеже това е академичната ми дейност) аз бях сред от първите, които започнаха да пишат за това. Но вече не я следя, защото е много богат дискурс и е невъзможно да се научи всичко.
Какво място заема? Ами, проблемът с дискурсите е, че с времето се превръщат в жаргони. И това ми се вижда проблематично. Така че в момента съм на етап, в който леко изменям езика си, защото ми се струва, че езикът, който използвахме в началото – преди петнайсет години, когато бях страшно развълнувана по отношение на екокритическото мислене – вече не е особено продуктивен. Освен това като поетеса смятам, че думите и термините са средствата, с които боравим, и те са достатъчно добри, ако постигат резултати, ако разкриват нови перспективи. А когато се превърнат в задължителен набор от инструменти, чрез които трябва да се разбира светът, тогава губя интерес. Не казвам, че това се случва в екокритиката като цяло, но просто аз лично се намирам в момент, в който смятам, че имаме нужда от нов тип език.
E.Т.: В романа си поставяте въпроса дали модерният човек е способен да преоткрие първичната си връзка с природата. Според Вас загубили ли сме способността си да възприемаме природата като дом, а не като ресурс?
Ю. Ф.: Да, всъщност това е много сложен въпрос, защото не съм сигурна дали хората някога бихме могли да се почувстваме напълно у дома си в така наречената природа. Може би да бъдеш човек означава до известна степен да стоиш извън нея. Защото имаме език, защото разполагаме с инструменти, защото имаме тази много силна склонност да стоим отстрани. Това е човешки импулс. Затова не съм сигурна. А също така мисля, че трябва да бъдем много предпазливи към този стремеж да се връщаме назад, сякаш миналото е било по-добро и отговорите се крият в него. Не вярвам, че отговорите са в миналото.
В същото време наистина вярвам, че в настоящия етап на екстрактивизъм и на когнитивен капитализъм, който по същество използва умовете и вниманието ни като ресурси, възвръщането на собствените ни усещания, на сетивата ни, изборът да се борим за автономията на най-интимните си преживявания, е политически избор. Някога имаше един феминистки лозунг, който гласеше, че личното е политическо, така че бих казала, че сетивното е политическо. Защото борбата за автономия на качеството на преживяването, за автономия на ума, ми се струва стойностна.
Затова съм много скептична и резервирана към идеята за завръщане към природата, но мисълта да се опитаме да си върнем собственото тяло и сетива, също и във връзка с нечовешкия свят – това според мен е потенциално доста радикална мисъл и стъпка.
A.Д.: В романа има особено напрежение между движение и принадлежност – между желанието да избягаш и нуждата да намериш дом. Какво означава „дом“ за Вас днес: място, памет, човек или нещо друго?
Ю. Ф.: Еха, това също е важен въпрос. Начинът ми на живот е изключително номадски, а и аз самата произхождам от семейство на номади, които или са избрали да бъдат номади, или са били принудени да станат такива. В семейната ми история има много разкази за миграции, така че в себе си нося този номадски дух. Преди няколко години някой ми каза, че в текстовете ми се усеща напрежение между дома и живота на път. Никога не съм забелязвала това, но мисля, че е съвсем вярно и че точно така стоят нещата.
И така, какво е моят дом? Да, до известна степен писането определено е място, към което се връщам като към своеобразен дом. Освен това имам и своите хора, и не само тях, а също и кучето ми и дърветата ми. Така че имам нещо като семейство или клан. На полски винаги казвам „стадо“. Така че, да, това е моят дом.
E.Т.: В романа си сте уловили онези лични катастрофи, които остават незабелязани за „голямата” история. Какво Ви привлече към идеята за интимния апокалипсис – края на един вътрешен свят, който не променя картата на света, но променя всичко за човека, който го преживява?
Ю. Ф.: Ах, като личен, интимен апокалипсис! Това е брилянтна идея! Много интересно! Искам да кажа, че предлагате интересна интерпретация на книгата, за която не се бях замисляла досега. Затова просто ще я приема като нова гледна точка.
A.Д.: Всички попадаме в капана на забързаното и натоварено ежедневие, подобно на героинята Елиза, която не се чувства пълноценна, ако не изпълнява проект след проект. Налага ли Ви се да се измъквате от подобни състояния и как се справяте със симптоматичното за съвременния човек състояние на бърнаут?
Ю. Ф.: Не се справям. Това е истината. Не. Наистина не се справям. Много е трудно. Опитвам се да намеря може би тези микромоменти, нещо като микропочивки, така да се каже, сред цялата суматоха – като се опитвам да почивам във вихъра на бурята. Наистина нямам отговор.
Дори четенето или опитът да забавя темпото, докато работя, да изключа телефона и например да чета задълбочено – това ми помага да се възстановя. Нещо, което в миналото беше просто четене, а сега внезапно е „задълбочено четене“, защото е в контраст с това да четеш, докато вършиш още пет други неща едновременно.
E.Т.: „Домът на Орион” заживя и на български език. Какво означава за Вас срещата с българските читатели?
Ю. Ф.: Все още се опитвам да разбера какво означава това. Защото, разбира се, не знам, но се опитвам да разбера какво означава. Днес се срещнах с много хора, разговарях с вас, слушах Крум [Крумов], преводача, да разказва за процеса на превода, и намирам за много трогателно това, което каза за идентифицирането с Елиза и как е трябвало да преживее историята в собственото с тяло, за да може да я преведе. Така че, да, не знам. Всичко се разкрива в момента. Имам предвид, че не владея български език, но му имам пълно доверие [на Крум]. И само да го слушам как говори за това, е много вълнуващо, още повече защото е мъж. Мисля, че е прекрасно, че е успял да се идентифицира с един толкова женски персонаж.
A.Д.: В унисон с мисията на фондация „Олга Токарчук“ за популяризиране на полската литература, на финала бихме искали да Ви подканим да препоръчате на българските читатели ценни за Вас книги от съвременни полски автори.
Ю. Ф.: Сред авторите, чиито творби ми харесаха напоследък, са Малгожата Жаров (Małgorzata Żarów) заради нейното буйно и трансгресивно въображение в „Омайване на змии в горещи вечери” (Zaklinanie węży w gorące wieczory); Емилия Конверска (Emilia Konwerska) заради сюрреализма в разказите ѝ „Неща, правени специално” (Rzeczy robione specjalnie); Радослав Коберски (Radosław Kobierski) заради нежността и дълбокия реализъм в разказите му „Във вулкана” (Na Wulkanie); Михал Кшонжек (Michał Książek), поет, репортер и писател, който се занимава с природата, и по-специално последната му книга за дивата природа във Варшава – „Атлас на дупките и пукнатините” (Atlas dziur i szczelin). Имахме и един невероятно красив дебют – „Краят“ (Koniec) от Марта Херманович (Marta Hermanowicz) – който разглежда устойчивата травма от войната. Може да си помислите, че за военната травма е писано от всяка възможна гледна точка в Полша, но Херманович открива напълно нов подход в своя многопластов и комплексен роман – както метафизичен, така и трансгресивен.
