Елена Такиева
Деветнайсетте запетайки върху размазаната снимка (…)
са човешки същества.
Юлия Федорчук е съвременна полска писателка, поетеса, преводачка и преподавателка. Тя принадлежи към поколението автори, които се отдалечават от историко-политическите травми на прехода и насочват вниманието към връзката между човека, природата, технологиите, тялото и кризата на модерния хуманизъм. Федорчук е важен глас в полската екохуманитаристика и с опита си да мисли литературата като постантропоцентрична – тоест отвъд идеята, че човекът е абсолютният център на света.
В научните и художествените си трудове писателката развива теми, свързани с постхуманизма, екофеминизма и екокритиката. Сред основните мотиви в творчеството ѝ са взаимозависимостта между всички живи същества, екологичната катастрофа и климатичната тревожност, миграцията и загубата на идентичност, самотата в дигиталния капитализъм, тленността, духовната дезориентация на съвременния човек и т.н.
Най-новият роман на Юлия Федорчук „Домът на Орион“ излиза на полски език през 2023 г. и разработва голям набор от характерните за екокритиката теми. През май 2026 г. заживява и на български език благодарение на труда и вниманието на издателство ICU и превода на Крум Крумов.
Повод за написването на романа става пътуването на писателката в Беловежката пуща – биорезерват на полско-беларуската граница – войната в Украйна и последвалата мигрантска вълна. В Беловежката гора се пресичат пътищата на различни съдби – полски, руски, украински, арабски и др. – всички търсещи пътя към изгубения дом.
В „Домът на Орион“ Федорчук не представя дома като стабилно място на сигурност и принадлежност, а като крехко и непрекъснато изплъзващо се усещане. Героите са белязани не само от външна, но и от вътрешна дезориентация, миграция (метафорична и буквална) и самота. За главната героиня, Елиза, търсенето на „дом“ е опит да възстанови връзката със себе си, със собственото си тяло и сетива, с другите и със света отвъд шума на забързаното съвремие. Постепенно романът показва, че домът не може да бъде намерен в географско място или на картата, а възниква като временна мрежа от памет, близост и взаимосвързаност. Така заглавието „Домът на Орион“ насочва към идеята за дома като съзвездие – крехка конфигурация от връзки, която постоянно се пренарежда.
От друга страна, по линия на мигрантската вълна търсенето на дом е представено по-буквално – търсене на убежище в свят на страх и насилие. Пущата се превръща в пространство, в което човешките съдби остават почти невидими – изгубени между политическите граници, природата и безразличието на глобалния свят. Страданието на мигрантите се вписва в една по-широка визия, според която насилието над хората и разрушаването на природата са част от една и съща система на експлоатация. Така фигурата на мигранта се превръща в метафора на съвременния човек, изгубил усещането за сигурен дом в свят на кризи.
Сюжетът в романа не тече линейно, а е силно фрагментарен и полифоничен, изграден от мрежа от преживявания, спомени и наблюдения и представя света като система от преплетени зависимости. Читателят постепенно свързва точките и подрежда пъзела на обърканото съществуване на героите, за да получи цялостната картина на модерния свят.
В центъра на романа е Елиза – журналистка и писателка, която е застигната от кризите на модерния човек – изтощението, загубата на контрол в живота, безкрайната експлоатация на собствените сили, и опитва да открие отново себе си, като се отделя от шума на града в природата. Този пасторален жест я отвежда в Беловежката пуща. Първоначално вглъбена в собствените си търсения и опити да подреди хаоса на съществуването си, тя става свидетел на друга човешка драма. Гората не предлага търсената утеха, а среща героинята с миграционната криза, политическото насилие и собствената ѝ уязвимост. Природата не може да бъде убежище, защото самата тя е белязана от човешкото присъствие.
Човешкото страдание остава невидимо в увеличения мащаб на географската карта. Човешките фигури са само пиксели, размазани участъци. Личният апокалипсис не може да бъде отбелязан на картата на света; той си остава само и единствено локален. Елиза прекарва часове наред в Google Maps, обикаля виртуално света, без реално да бъде в него. Журналистката търси следи от това човешко страдание по картите, по сателитните снимки на мините за добив на кобалт, литий, тантал, алуминий – материали, необходими за изработката на смартфони. Смартфонът като символ на глобалната свързаност се оказва произведен чрез разрушаване на земя и експлоатация на труда; но и средство за ориентация и спасение за изгубения в пустошта бежанец.
Елиза се опитва да превърне страданието в знание. Но романът постоянно поставя въпроса дали знанието е достатъчно. Тя вижда, търси, свързва точки, картографира, но усещането за безсилие остава. Съвременният човек живее едновременно в две несъвместими пространства – на глобалния свят на данни, карти и мрежи и на „локалния“ свят на страх, уязвимост и лична болка.
Елиза опитва да картографира не само света и човешкото страдание, но и самата себе си. Външното бродене из Беловежката пуща се превръща в бродене из вътрешния хаос – лута се в разпилени и фрагментарни спомени и се опитва да намери пътя обратно към себе си. Светлината на събитията от миналото достига до нея подобно на светлината на звездите. Времевите нишки на минало, настояще и бъдеще, границите между действителност и сънищата се преплитат и размиват в природния свят.
В спомените на Елиза ярко изпъква Лу, приятелка от детинство – въпреки споделеното детство и навлизането в света на възрастните, те поемат по различни пътища. Лу е представена от перспективата на Елиза като образ на творческия порив, свободата и неподчинението, но и на липсата. Липса, която Елиза се опитва да запълни. Споменът за Лу се превръща не просто в носталгия по детството, а в опит да бъде възстановена изгубената възможност за съществуване.
На звездното небе се разиграват митологични сюжети, които биват пренареждани и пренаписвани от двете героини. Наблюдавайки нощното небе, Лу преподрежда точките, свързва ги наново и създава собствена митология. Тя си присвоява правото да създава нови връзки и истории и с това тя всъщност отказва да приеме света като окончателно подреден. Съзвездията са представени като подчинени на човешкото въображение – фигури и образи, подредени от съзнанието.
В „Домът на Орион“ гората е едновременно реално място, но в същото време и почти митологично пространство – излиза извън логиката на модерния и рационален свят, който може да бъде картографиран, и границите се разпадат: между човека и природа, между миналото и настоящето, между политическото и частното. Беловежката пуща се явява едновременно убежище за бежанци, но и пространство на смърт. Тя функционира като жив организъм, но е и безразлична към човешкото.
Елиза е обсебена от картите и от желанието светът да бъде картографиран и обозрим, но гората отказва пълно картографиране. В нея ориентацията се губи, границите стават нестабилни, контролът отслабва. Така гората се превръща в противоположност на модерната логика на наблюдение и управление. Човек има само възможността да се свърже със собствените си сетива. Елиза осъзнава, че за да намери същността си, трябва да се вгледа в себе си.
В пространството на гората се разпада и усещането за време и то също придобива митологичен характер. Забързаното съществуване на модерния човек в информационния поток, катастрофите, постоянното движение и тревожността спират да функционират без достъпа до интернет. Елиза започва да приема времето по различен начин и си дава сметка за тленността и незначителността на подвижните твари пред вечността на гората. Тя изглежда древна и вечна, но също и застрашена – от климатичната криза и от човешката намеса. В романа присъства усещането, че катастрофата вече се е случила, но съзнанието още не е достигнало това знание. Пущата носи възприятието за време, което надхвърля човешкия живот. Човекът е показан като зависим от света на природата, той е конкретно място в мрежата на живота. Човекът вече не е център на битието, а само една уязвима частица от него.
Цялата тази катастрофичност е подчертана и от фрагментарния, асоциативен, силно образен и поетичен стил на Юлия Федорчук. Текстът се натрупва и започва да придобива форма подобно на съзвездие, чиито точки трябва да бъдат свързани, за да се оформи цялата картина на смисъла. Преводачът Крум Крумов отлично улавя този поетичен и забързан ритъм на текста, предава напрежението между нежността и тревожността и представя цялата сетивност на романа.
„Домът на Орион“ е роман за кризите на съвременния човек – изтощението, самотата и невъзможността светът да бъде преживяван като стабилен дом. Човешките съдби са представени като временни съзвездия от спомени, липси и връзки, които непрекъснато се пренареждат. Така романът се превръща в своеобразна карта на търсенето на свързаност и принадлежност в епоха на разпад на устойчивите ориентири. Карта, чиято легенда за разчитане читателят трябва да намери в себе си.
Юлия Федорчук, „Домът на Орион“, прев. от полски Крум Крумов, изд. ICU, С., 2026
Интервю с Юлия Федорчук четете на стр. 11
