Продължава от предишния брой
Милена Кирова
На този фон някак странно изпъква един от „възрастните“ дебюти на 2024 г. – „Тезеят в своя лабиринт“ от Красимир Димовски. От една страна, той е роман за порастването на българския „Тезей“ – от неграмотен селски младеж до отракан европеец, облечен в костюм – в годините на нашия Преход. Историческата действителност, която рисува сюжетът, е непогрешимо маркирана с контрабандистка мафия и трафик на млади жени. Причудливата комбинация на мутренски фигури с митологична образност не е нова даже в кратката традиция на нашия XXI век; тази посока зададе още Кристин Димитрова с романа „Сабазий“ от 2007 г. Диалектно-жаргонният сказов идиолект, който събуди немалко възхищение, си е направо традиция, дори след 1989 г., когато се радвахме на пиесата „Бая си на бълхите“ от Боян Папазов (1999), после на „Трънски разкази“ и „Балканска сюита“ от Петър Делчев, а днес отеква с поредния трънски говор в сериала „Мамник“ по едноименния роман на Васил Попов.
В контекста на всички тези особености фокус върху женската психика би изглеждал странно, но само ако не си спомним референцията към познатия мит, който е невъзможен без участието на Ариадна. Ариадна-Ариана-Пагане на Димовски е женска фигура, но не и жена, ако предположим, че жената е жив човек. (Ефектът е любопитно подобен на онзи, който поражда мъжката фигура Любо.) Българската Ариа(д)на е стара колкото света, или поне колкото онзи свят, в който се е зародило мистично-религиозното преживяване на човешките същества. В неолитната древност щеше да бъде Бялата богиня; в Древна Гърция – Ариадна от Крит, съчетана с неустоимата изкусителност на някоя Фрина; модерна Европа я опознава като „тъмния континент“, или поне като Саломе, нарисувана в златно и черно от Густав Климт. Това очевидно не може да бъде конкретна, макар и литературна жена, а митично-онирична проекция на потребността от вяра в божествения характер на природните („женски“) сили, които насочват човешкото поведение от дълбината на колективното несъзнавано.
Мисля си, откога в здравата чувствителност на българската литература се е родила потребността от такава „жена“? Със сигурност имаме и родна традиция в образността на фолклорните самодиви, но вълната на афинитета към мистичната и фатална жена се развива в ранния модернизъм от началото на ХХ век, под прякото влияние на модните течения във философията, психологията и литературата на довоенна Европа. Пролетарският реализъм стъпква здраво буржоазната мистика, а това прави още по-любопитно възраждането на интереса към неуловимата, фантастична женственост в нашата белетристика откъм средата на 70-те години до Прехода, между „Бариерата“ на Павел Вежинов (1976) и „Мартина“ от Виктор Пасков (1991).
Разбира се, не само женското преживяване е обект на изображение в българския роман, и дебютите на 2024 потвърждават аналогична тенденция към портретиране и проблематизиране на мъжкото място в днешния свят. Нерядко двете посоки текат едновременно, така както се случва в реалността; друг път мъжкият опит заема фокуса или направо изчерпва сюжета на някой роман.
Пример за първия случай са три романа, и трите написани от жени: „Днес не ми се излиза“ от Неда Узунколева, „Остави ме на Мира“ от Мерия Мирчева и познатият вече „И леглото ми е зеленина“. Факт е, че всички романи сюжетират психологическия проблематизъм на мъжкото битие и довеждат финала до един или друг екстремен вариант на неговото (не)случване.
В. Радкова, както вече стана въпрос, надмогва изкушенията на приключенския разказ с внушението за някаква вродена вина, изначална обреченост на своя главен герой, кодирана в травмата на неговото зачеване. Вече към края на книгата тя неочаквано раздвоява сюжета, смествайки в реалистичния пласт халюцинативната алтернатива на втори възможен живот, възникнал от простото обстоятелство, че младият Кляндов не е успял да се качи на кораб от Америка до Европа в разгара на Първата световна война. Така той остава в Чикаго, оженва се за любимата Хейзъл, става национална звезда на бейзболната сцена, купува прекрасна къща и … умира мистериозно, но пък буквално на градското сметище. И макар че втората версия стои някак неубедително и пришито, композицията два живота – една съдба настоява върху трагическата вина на мъжа пътешественик, на модерния Одисей, който се завръща, но вече с половин сърце в своята родна Итака.
Мъж с необикновена съдба заема централно място и в сюжета на романа „Днес не ми се излиза“. Родената през 1994 г. Неда Узунколева твърди, че текстът в основни линии е бил написан десет години по-рано и чак преди да бъде издаден е бил доработен с помощта на редактора Або; това може би обяснява някои от неговите особености. Раздробен на фрагменти от разказа за всеки отделен герой (както върви модата днес), романът следва едновременно пет истории на хора от нашия свят и всяка история е болезнено драматична, но много различна от другите четири. Трима от героите са жени: психоложка, пациентка и актриса, чиято душевност е раздвоена между слабоумието и гениалността. Истинският фокус на разказа обаче, както и самата причина той да бъде написан, е героят Виктор Базилевски, гениален режисьор, при това българин; образът е вдъхновен от знанията за Ингмар Бергман, Бернардо Бертолучи и най-вече за рано починалия Райнер Вернер Фасбиндер, към когото самата авторка е била пристрастена в своите младежки години.
Българинът Базилевски живее като героя от „Ах, този джаз“; той е „гениален гадняр“, чийто живот завършва в лудница, но това пък му дава възможност да направи своя „най-гениален“ филм „Шизофреници“ в ситуация, която напомня „Полет над кукувиче гнездо“. Както се вижда, романът е създаден в пресечната точка на спомените за популярни филми, пиеси и режисьори и е насочен към широката публика. Въпреки това той е написан добре, с перото на разказвач, и си заслужава да чакаме (дано не е още десет години) за втори роман.
Още един млад дебют – „Оставете ме на Мира“ – се вълнува от темата за психическите проблеми в живота на съвременния български мъж. И в този случай проблемите кулминират в летален финал; дебютантите, както изглежда, имат афинитет към крайни решения на своя сюжет. Това е второто лично издание в моята група, щедро рекламирано в социалните мрежи като Facebook и Tik-Tok.
Младият варненец Никола страда от силни паник атаки, сънна парализа и тежка депресия със самоубийствени пориви; животът му изглежда безсмислен. В поредния си опит за лечение попада на неотдавна дипломираната, още неопитна, но затова пък изпълнена с ентусиазъм и добри намерения Мира. Последствията са предвидими. Никола, който в действителност има нужда от психиатър, тъй като страда от наследствено биполярно разстройство на личността, се влюбва в своята терапевтка, а тя допуска емоционална привързаност, каквато не е позволена в нейната работа. Терапията трябва да бъде прекратена, но това само влошава състоянието на пациента.
Романът се опитва да бъде актуален и полезен на своето време; изведените в сюжета проблеми са все още нови за българската литература и достатъчно налични в съвременния живот: трябва ли да имат деца хората с тежки и наследими психични разстройства; къде е границата между съпричастност и грешка в поведението на тези, които лекуват човешката психика? От полза на младата авторка ще бъде да се избави от своето многословие, да изрази по-ясни социални послания и да повярва повече в познавателната компетентност на своята макар и широка публика, като премахне например елементарните бележки под линия.
Отново към психиката на съвременния мъж е ориентиран романът „Отвъд спирка „Съвършена“ на Георги Б. Геров. Когато връчва на автора втора награда за проза, журито на „Портал Култура“ започва така: „за разказваческото му умение да облече в думи вечните теми за самотата и любовта“. И наистина, това е роман, който възкресява романтическата традиция на сантименталното пътешествие, разказ за емоционалното възпитание на един млад човек. Героят на Геров, Филип, е млад (но не толкова, постепенно навлиза в 30-те си години) човек, който не знае какво иска и още повече – как би могъл да постигне нещо. Единственото му желание е „да разбере смисъла на живота чрез разсъждаване и мислене“[1] (изкушена съм да припомня героя на ранния символизъм, който се лута из тълпата, увлечен в „свръхземните въпроси, които никой век не разреши“). Затова и Бистра Величкова го нарича „разсеян скитник из живота“, някъде срещнах и фразата „емоционален фланьор“; размислите му в действителност са безплодни. Единствените емоции, които владеят съзнанието му, произтичат от любовните връзки с поредица от момичета, оприличени на „морски фарове“, които ти помагат да се ориентираш, но при които не желаеш да акостираш.
Не знам доколко реалистичен е този портрет на младия български мъж; не бих могла да свидетелствам дали той изобщо е характерен за нашето време. (По скромните ми наблюдения върху студенти, учещи българска филология в Софийския университет, той всъщност не е.) Но приликата с типа на младата сантиментална мъжественост в късноромантическата традиция на ХІХ век е много силна; може би тя оказа влияние върху мнението на някои школувани литератори. Освен това Г. Геров пише добре, неслучайно през 2023 г. е получил наградата „Йордан Радичков“ за сборника разкази „Игра без финал“.
Една епоха след символизма ни пренася портретирането на мъжката психика от Юрий Рахнев в неговото „Странично осветление“. Наративът напомня едновременно за Джеймс Джойс и Марсел Пруст. Подобно на „Одисей“, той е фокусиран върху тесен отрязък от живота на своя герой, дори прави крачка напред, побирайки „реалното“ време на действието в кратката продължителност на няколко сигнала от едно телефонно повикване. А телефонният звън, от своя страна, изиграва ролята на прословутите мадлени у Пруст. Той отключва лавинообразен поток от мисли и спомени в съзнанието на един софийски фоторепортер, привично застанал на ъгъла на улиците „Раковска“ и „Вазов“.
Веднъж събуден, мигът се разпада в безброй кадри и емоционални състояния. Той може да бъде преживян в множество посоки едновременно. И всяка посока е истинска, само трябва да гледаш (себе си, другите хора, живота) отстрани. Така се налага идеята, че личността не е никога цяла, не е една, а сбор от възможности, от пътища, по които не е поела. Тази книга щеше да направи силно впечатление, ако беше излязла към края на 90-те години. Тогава тя щеше да бъде флагман на все още актуалната (и) в България постмодерна идеология на човешкото битие. Днес вече изглежда претенциозно, притисната от реалистичната множественост на проблемите, които не спират да ни връхлитат от началото на това трето десетилетие.
Завършвайки темата за мъжката психика, би трябвало да призная, че тя стои по-неубедително или поне по-нереалистично развита от темата за женската психика в групата на дебютните романи от 2024. Интересно ще бъде да видим дали същият феномен е характерен за останалите романи, и ако да, тогава защо.
След второто десетилетие на века свикнахме да очакваме (и по-често да харесваме) романи, които сюжетират някакъв аспект или период на българската история. Вълната стана видима в публичното пространство още с „Бежанци“ на Весела Ляхова през 2013 г. Предпочитанията на писателите клонят, както е било винаги от „Иванко“ насам, към онези моменти на криза, които позволяват да се драматизират човешките преживявания върху фона на някакъв исторически документиран разлом в колективното битие. Отначало романите се придържаха към изпитания модел на талевско-димовската традиция, в която фикционални герои разиграват големите събития в родово-битовите обстоятелства на един литературен сюжет. Постепенно обаче започна да се намесва реалността на документалната фактология, фикционалните герои се смесиха с истински хора, а литературните събития се оказаха подкрепени с документи от различни (включително лични, семейни) архиви.
През третото десетилетие на века обаче наблюдаваме една нова и любопитна тенденция: романите вплитат популярни фигури от политиката и културата на нашето минало в напълно фикционален сюжет и ги превръщат в изразители на идеи, които са актуални за нашето общество. Дебютите на 2024 включват един чудесен пример на вече оформящата се нова тенденция: „Бреговете на Бохемия“ от Румен Денев. Тази книга заслужава да бъде представена отделно и с повече внимание от това, което й отдели оперативната критика. Романът не е дълъг, точно двеста страници, но пък е пренаситен с употребата на реалии от българската история в един кратък, но буквално превратен и силно драматичен момент: от есента на 1933 г., когато започва подготовката, до май 1934 г., когато се случва държавният преврат, организиран от Военния съюз и кръга „Звено“. Жанрът е любопитна смесица от исторически роман, политически трилър и шпионски роман с пародиен оттенък. Главният герой, младият поручик Мержинов, е троен шпионин: той работи едновременно за българската Държавна сигурност, за френското разузнаване и лично за цар Борис; в началото на романа е приобщен и към дейността на съзаклятниците от Военния съюз с активното съучастие на ВМРО. Тъкмо те му възлагат задачата да напише пиеса, която да бъде поставена в Народния театър веднага след като превратът успее. Дори военните осъзнават колко е важно изкуството, за да се легитимират политическите идеи на новата власт.
Така започва „постмодерният“ пласт на сюжета: игра на дискурси в контекста на историческите събития. Дискурсите играчи оформят втората линия на сюжета, допълваща фабулната интрига. Най-важна сред тях е пиесата, която пише Мержинов. В нея възкръсват исторически фигури отпреди Освобождението: Левски, Стамболов, френският консул в Солун Жул Мулен… В тази версия Левски не е осъден на смърт, а на заточение, и след като се прибира в България, създава нова революционна мрежа за премахване на монархията (каквато е била и целта на военните заговорници). В края на пиесата българският кумир отново е арестуван и този път успешно обесен от родното си правителство. Вторият дискурс е философията на Янко Янев, който изнася дълга реч в духа на окъснялото ницшеанство; третият е приписан на балетиста Стефан Миладинов, който създава трактат за историята на човечеството като безкрайна Военна епоха с главен герой вечния Homo milit. Четвъртият е журналистиката на самия Мержинов, който (освен всичко друго) работи и в звенарския вестник „Изгрев“.
Сред персонажа може да бъдат срещнати известни представители на междувоенния културен живот: Елин Пелин, Йордан Йовков, Теодор Траянов, художника Константин Щъркелов; от политическа страна вземат участие цар Борис, принц Кирил, Кимон Георгиев… Действието се развива в „истинска“ София от 30-те години на ХХ в.: с кафенето на писателите, бирария „Червен рак“, гостилница „Добруджа“, познатите улици и квартали. Р. Денев разказва остроумно и увлекателно, но тъй като е автор на три книги с есета, не устоява на изкушението да разшири повече, отколкото може да понесе един шпионски роман, философските размишления на Миладинов и Янко Янев.
Извън „Бреговете на Бохемия“ българската история е част от сюжета на две други, вече обговорени книги: „И леглото ни е зеленина“ и „Американски триптих“. Действието и там протича върху фона на документално познати реалии от първата половина на ХХ век, макар че сюжетът си остава привързан към фикционални герои (ако не смятаме за „истина“ родовофикционалната връзка) и вместен в сигурната традиция на семейната сага.
Има обаче и втора двойка романи, които вървят в посока, обратна на историческата вълна; ще ги нарека контраисторически в този контекст, тъй като радикално заменят достоверността на историческите събития с фантастични обстоятелства на сюжета.
Мартин Касабов дебютира в романовото пространство с „Момчето, което завърза Луната за Земята“. Това е приказно-ониричен разказ, който се стреми към алегорични внушения в две разместени и размесени течения на сюжета. Героите са обобщени фигури на човешкото битие. В първата история присъстват Болното момче, Майката и Бащата; във втората, която ще се окаже приказка, писана от Майката край леглото на своя син, пътешестват момче (навярно същото) и момиче. Двамата бягат от своите домове, прекосяват пустинята, виждат странни, приказни градове, докато Бог пише песни в небето с обичайното си безразличие към човешкия свят. В целия текст няма ясни граници между съня, болестта, приказката и притчата за Бога, който измисля в песни света. Наративът представлява кълбо от сложно преплетени, на практика до неразбираемост, нишки; посоките се разпадат, формите се разливат. Залогът на приказно-ониричния наратив очевидно не е в това читателят да разбере, да осмисли (още по-малко да се разпознае в) разказа, а в самата атмосфера на преживяването, която трябва да го държи в продължение на почти двеста страници.
Вторият роман на контраисторическата тенденция ни връща към нещо почти уютно познато – дистопичния наратив. Това е вторият дебют на 2024, който заслужаваше повече внимание от страна на критиката, ако не на читателите, особено на онези от широката публика, за които би се оказал труден. „Панспермия“ на Полина Видас прилича по нещо на „Хагабула“ – той не напомня за нито един български роман, написан до този момент. Навярно това е накарало Митко Новков да си позволи употребата на хипербола: „Преди тази книга българската литература беше по-бедна, след нея е вече по-богата“ и малко по-нататък: „Това е най-добрата книга, написана на български, за 2024 г.“[2]. Плътно зад книгата стоят двама от най-ерудираните днешни писатели: Ани Илков в предговора към нея и Владимир Полеганов на задната корица. И двамата я вписват в изцяло чужди поредици на световния наратив: от „1001 нощ“ през „Дон Кихот“ до „Ръкопис, намерен в Саратога“ (А. Илков); „общата халюцинация на Борхес, Лем и Бъроуз“ (В. Полеганов)[3]. За честта на българската литература ще кажа, че те пропускат една българска „халюцинация“ отпреди сто години, наречена „На Острова на блажените“.
„Панспермия“ е изградена като антология мистификация, като сборник от рецензии, по-скоро есета, за въображаеми книги, публикувани между 1980 и 2060 г. Посочени са заглавията, авторите, тяхната принадлежност към конкретни обстоятелства и народи. Олаф фон Гелдерн се е превъплътил в Симон Логос от Бел-Подвис, малка тоталитарна държава „в дъното на Европа“, само че разклонен в женски род, макар и не в Силва Мара, а в сестра разказвач; двамата заедно пък са умножени в поредица от хетеронимни превъплъщения. Къде обаче е Острова, толкова важен в символната система на Пенчо Славейков? И той е на мястото си, защото сега цялата Земя е остров насред вселенския океан, при това остров, който бързо потъва под напора на екологичната катастрофа.
Ако се разделим с Пенчо Славейков, ще попаднем право в Александрийската библиотека на Борхес, или поне в една нейна миниреплика (всъщност писателски блог), където четиридесет и две книги, подредени в хронологична последователност, сглобяват сюжет на експоненциалния упадък, който води човечеството към неговото унищожение от безотговорност, алчност и глупост. „Рецензиите“ са остроумно написани (поне до момента, в който автор на книгите става AI) и отпращат към реални събития, процеси, личности в нашия свят с чести препратки към българската действителност. Романът може да се чете и като енциклопедия на забравеното знание, защото извежда напред поредица от гениални учени и мислители с изобретения и прозрения, надхвърлили границите на знанието в тяхното време и останали неразбрани.
Разбира се, като всеки първи роман „Панспермия“ има своите недостатъци. В последната трета например усещаме как въображението на авторката помръква, някаква умора поляга над разказа, който не успява да стигне до ярък финал. И все пак книгата е опит за пробив в българската традиция дори само затова, че съзнателно се отлепва от митологията на „родения разказвач“ и търси нови възможности за изява в интелекта и ерудицията на българския писател.
Ще завърша своите наблюдения, казвайки още веднъж, че дебютните романи на 2024 (а може би на всяка година) позволяват да видим умален модел на това, което се случва в българския роман изобщо. Не се забелязва тенденция към специфичен избор на жанр, тема и проблематика. За сметка на това дебютиращите писатели демонстрират завидна амбиция за публична видимост, колкото по-млади – с толкова по-голяма активност в социалните мрежи. Любопитен е фактът, че критиката проявява особена снизходителност в оценката на тези романи, или поне на онези сред тях, чиито автори са й познати по някакъв начин. Но пък тя напоследък по принцип страни от желанието за обективна оценка отвъд границите на личните отношения.
[1] Вж. Величкова, Б. Несъвършенството като пътуване. – kultura.bg, 08.01.2026 г.
[2] Новков, М. Чехълчета на панспермията. Култура, бр. 2 (3015), февруари 2025 г.
[3] Идеята за халюцинация има връзка с подзаглавието „Халюцинация за роман“, което звучи някак хипстърско, но не прави услуга на книгата в плана на нейния пазарен успех.
