Димитър Камбуров
„Градинарят и смъртта” излезе през лятото на 2024-та, година след триумфа на Г. Господинов на Международния „Букър“ с „Времеубежище”. В книгата става дума за наградата, за романа и посвещението му: „На майка ми и баща ми, които продължават да плевят вечните ягодови полета на детството”. Така 2023-та за писателя става „Най-щастливата и най-тъжната година едновременно”.
На 19 май беше обявен тазгодишният Международен „Букър“, за който се бореше и „Остайница” на Рене Карабаш в превод на Изидора Анжел. Георги повлече крак, Дара го последва и Рене съучаства за все по-откроената видимост на българското. Този позакъснял отзив идва в отговор на растящото ѝ международно признание при недостатъчно обговаряне у дома. Общото впечатление е, че книгата масово се харесва и обича, различни хора се припознават в нея и плачат. Така тя се превърна в безспорна някак тихомълком: сякаш и критиката – с бегли изключения – реши да се присъедини към ритуалното ѝ тихо бдение.
Писал съм за романите на Господинов, за някои неведнъж, но не и рецензии. Замислени като класика, орисана да пребъдва в дългото време на изкуството, те заслужават бавно четене отблизо. Но с „Градинарят и смъртта” и до прочит дълго не можех да стигна: копията ми се губеха едно след друго, тъй че накрая Георги ми подари една с хубаво посвещение: „За градините ни!”. Губенето ще да е било изтласкване, тъй като преди осем години и аз загубих баща си. Георги цитира приятел: „Това е дълга тъга”. Бих казал същото. Но всъщност е друго. Това е едно нестихващо присъствие на отсъствието, жива яма нежели жива рана. Много хора са казвали подобни неща за живота с отишлия си след си-отиването. Тъй или иначе, задълго нямах сили за тази книга, страхувах се от нея, страхувах се, че ще завърне властно тъкмо заотивалия си мой баща. Накрая се заставих да прочета книгата, като я обявих за обсъждане в мой курс в Университета. Прочетох на студентите си чернова на текста по-долу, а те ме попитаха дали ще го публикувам. Първо трябва да го напиша, отговорих им. Ето го.
„Градинарят и смъртта” е малка книга.
Авторът ѝ е бил наясно, че пише малка книга. Искал е да напише именно такава: малка по обем, обхват, размах, послание; интимно малка като свят. Книга длан. Книга юмрук, ако е вярно, че сърцето на човека е колкото юмрука му.
Г. Господинов е предприел експеримент: искал е да провери дали умишлено малка книга, написана от него, ще съумее да стане нещо голямо, да се възприеме като голяма литература, откровение, епифания; като съвършен къс изкуство с отстранена шлака на суетата и баласт изкусност. Искал е да види какво ще излезе, ако сведе писането си до минимализма на личния разказ за едно кратко, но мъчително умиране и за първите четири месеца на преработване на смъртта. Сякаш не му е пукало дали ще се получи, отърсен от писателски страх и суета. Оставил е на случая да реши дали един пределно изчистен от литературност разказ за смърт има шанс за голяма литература. На случая, както и на опита и на таланта. А също и на запазената марка…
Георги Господинов си е поставил няколко цели под формата на самоограничения: да бъде верен на фактите в насъщната им суровост; да ги предаде неукрасено и безизкусно; да не олитературява и да не си измисля, докато пише. Да не свръхпродуцира, докато чисти и редактира. Да бъде верен първо на баща си и после на себе си лице в лице с бащата. Да бъде истински без претенции за открития и откровения. Да остави на честността, опита, таланта и запазената марка на непогрешимия си стил да произведат ефекта на чудото, на епифанията, ако даде Бог, явявайки се.
Защо според мен не му е пукало чак толкова за резултата? „Цяла година след това нищо не успях да напиша, казва един приятел. Мен пък само писането ме спасява”, четем на 202-ра страница към края. Началото пък ни среща с детски кошмар, в който майката, бащата и братът са на дъното на селския кладенец; сънуващият е навън, спасен, но сам. И изоставен. Справянето с повтарящия се кошмар минава през записването му. Но то прави кошмара и незабравим. Днес записването предоставя справяне с кошмара на бащината смърт чрез постановяването ѝ като присъствие, като битие. Езикът като дом на (не)битието. Записът като терапия; като самолечение. Ловене на човешкия таласъм в слово, напъхването му в библия, в добра книга. Тази книга е самосправяне с непоправимото. Лекуване с бабините церове на паметта и себеизразяването. Колаж и бриколаж от парчетиите на колабирането и колапса.
Но книгата отива отвъд самосправянето. Тя е отчаяна, но мощна магия по удържане на отиващия и отишлия си. Чрез увековечаването му в текст, разбира се, но и по един още по-магичен начин: чрез заставянето му да живее.
Това е известен казус – дали литературата дарява само онова преносно безсмъртие на почитащата памет, или е способна да удържа и удължава живота на нужния жив до безкрай. Дали в „Хаджи Димитър” Ботев присъединява баладата си към песента на певците, възпяващи неумиращия паднал, или творбата му застава редом до орлицата, вълка, сокола и самодивите, които поддържат живота и не дават на юнака да умре дори против волята му. Господинов не героизира баща си, освен през чистата безоснователност на синовната обич или през детинския спомен на възхита пред непомерната му височина и висота. Ала амбицията му е да направи нещо конгениално на Ботевото протяжно неумиране на героя, но още по-трудно – да накара негероичния си и неизключителен баща да продължи да живее чрез книгата му, чрез дългия живот на изкуството. Вместо увековечаване в литературен паметник, бащата е направен да живее с онази характерна и непогрешима пестелива премереност. Превращението на паметта и преживяването в осезаем и плътен живот е първата цел и постижение на романа.
Но магическата практика по продължането на живота странно и продуктивно се допълва от решението на една привидно противоположна задача – как да се живее с безвъзвратната неотвратимост на смъртта на своите? Романът, разбира се, не идва на празно място. Темата за старостта, умирането и смъртта става все по-централна в един глобално застаряващ свят, във време, в което ръстът на раждаемостта се удвоява от ръста на отлагания с десетилетия свършек за милиони хора. Нещо повече, покрай протяжната жизнеспособна старост и ръста на медицината започваме да губим съзнание за смъртта като естествена и закономерна неизбежност, започваме да се бунтуваме срещу естествената ѝ целесъобразност, срещу смисъла и справедливостта ѝ. Колкото и смърт да бушува по света, смъртта на своите все повече се превръща в аномалия, в грешка и отклонение от едно нормативно дълголетие. Оттам и раснещата трудност да се справяме с пришествието на смъртта. „Градинарят и смъртта” проиграва подръчните му техники за превръщането на близката смърт – и болката от нахълтването ѝ – в нещо, с което трябва да се живее: хубавите и другите спомени; анекдотите и историите със и на живия; сънищата, в които се връща; живата градина като негов дневник, завещание и послание; реминисценции към бащата и сина в „Одисеята”, към православната иконография, към поетически образци за смъртта, към познати, загубили близки; към оставените следи и присъствия – градинарския тефтер, недорешените кръстословици, останалите дрехи, обезболяващи, думи; погребението и големия помен; разговорите, биографията и, да, писането за него. Господинов представя калейдоскопа от случайни събития, жестове и постъпки, които като метални стружки очертават силовите линии, магнитното поле на смъртта, клетката, в която предстои да се живее. Книгата изписва тази всеподчиняваща власт и беглите ѝ утехи, този господар и убегливия му роб. Така, преназовавайки и преговаряйки мъртвия, книгата работи по задържането му тук, по отлагането му, но и по оставянето му да си върви.
Споменахме, че книгата се вписва в актуален световен тренд на книги и филми за неволята на старостта и смъртта. Първите, за които се сещам, са документалният филм „Дик Джонсън е мъртъв” на Кирстен Джонсън и романите „Старият крал и неговото изгание” на Арно Гайгер и класиката „Татко” на Уилиам Уортън. Темата не е новост и в българската литература: Станислава Станоева и Еми Барух са ѝ посветили силни страници в скорошни книги. Все пак като да няма българска книга или филм изцяло посветени на смъртта на близък. Това прави „Градинарят и смъртта” литературно събитие, което прекрачва отвъд литературата. Г. Господинов коментира към края, че елегичният му мемоар все още си търси жанра, също като смъртта; също като живота. Ала обичайното за Господинов търсене на жанра, потисната фикционалност, контранаративност и нелинеарност пози път тематизират и своята нелитературност. И точно както реализмът е обречен на нереалистичност, така и нефикционалността пролиферира фикция, както отчита впрочем още първият епиграф. Именно като посмява да се отърси от почти всичко литературно, книгата се домогва до автентичния си литературен статус.
От самото начало романът отказва съспенс около узнаването и перипетиите около умирането. Смъртта е във властта си отпреди умирането, от заглавието, от първите прости и гениални изречения: „Баща ми беше градинар. Сега е градина”. Изречения, които представят в миниатюр маршрута на книгата: от живия градинар с градината му, през умирането и смъртта, през превръщането на живото в тор (нежели в пепел и пръст), а оттам и в градина. Този красив преход на градинаря от метонимия в метафора, която пази метомичността под метаморфозата на човека в друга форма на живот, е сърцевината на книгата. Бащата като Виргилий превежда сина през кръговрата от живота през чистилището на умирането и ада на смъртта до условния рай на другия живот, на Vita Nuova. Откъдето и надеждата с красиво-болезнената ѝ утеха. Заглавие като „Градината и смъртта” може би би прилягало повече на изстраданата философия на романа, но прекомерната му литературност го е изключила.
„Градинарят и смъртта” е търсено строго и тържествено заглавие, отвъд убежищата и физиките. Г. Господинов сякаш окончателно е загърбил постмодерните игри и пише отново своя естествен роман: роман за естеството на смъртта; и за естеството на живота. Съспенсът е отказан. Всяка надежда е изоставена още тука, където е казано: ще става дума за живота като умиране и за живота със смърта. Това не е разказ за живот редом до умиращ. Почти половината от книгата е за умиращ, който преосмисля живеенето ни не просто като „имащо да умира”, а като перманентно умиране. Безпощадното преживяване на чуждото умиране като свое обаче не е преиграно – различни са ролите на бащата и сина най-вече заради несъизмеримостта на болките им.
Има един традиционен разказ за смъртта на близък, който несъзнателно героизира изстрадващия умирането на другия жив. И здрав. Господинов не е паднал в този капан. Любовта на литературата към болката за другия, т.е. болката като метафора, тук е оставена за след физическата болка. И няма напъни за съизмерване. За първи път в кариерата на Господинов болката надвива тъгата. Дългата тъга на приятеля отстъпва пред дългата болка на повествователя; тя пък – пред дългата болка на бащата.
В първата половина на романа Г. Господинов умишлено е шунтирал изкушенията на самосъжалението, много от сладката утеха на припомнянето, осмислящо едно изпразнено от себе си настояще, от мелодрамата и сантимента – запазена марка за романите и разказите на писателя, превърнали го в писателската величина, която е днес. Простодушните признания като „Исках да остана за малко сам и да рева като дете” имат за цел по-скоро да провокират с директната си безискусност, с правия тон без вибрато, който пронизва книгата или поне първата ѝ част. Граничната ситуация явно е заставили автора задълго да заскоби аспекти от писането си, ако и да остава все така разпознаваем и себе си.
Книгата се състои от две части. Върху 86 страници първата обхваща месеца между пристигането на бащата в София за изследвания, леталната диагноза, умирането и смъртта в дома на сина. Втората се простира върху 118 страници: от смъртта преди Коледа до завършека на романа на Гергьовден на 2024-та. Четири месеца и половина: 39 глави преди и 52 глави и епилог след края.
Първата част може да се озаглави „Градинарят”. Тя е за бащата, който отглежда умирането си. Тя е за изпитанието на приближаването към края, за жестоката ежеминутна грижа за близък, който си отива. И го боли. Дотам, че смъртта току просветва като избавление пред живота в болка, олекотяващ всяка метафизическа болезненост. Всякакви метафизически болежки. Това сурово проследяване на „смаляването на живота” – от първото напишкване на прага през памперсите и опиоидите, през трите изкачвания до четвъртия етаж и само двете слизания, до последното издишване без вдишване… Тук сме във властта на едно сурово писане при пестеливи и смутени сантименти изпод дулото на едно директно нулево писмо, сведено до действия и жестове, съобразяване и наблюдение. Всичко е в сегашното време на автодиагностицирането, докато бащата преживява терминалната диагноза. Нетърпимата болка, сподавяна заради грижа за близките, се усеща още по-свирепо. И разказът прибягва до спорадични спешно-смешни истории. После идват реминисценции към други болни и предишни умиращи, към Сюзън Зонтаг и книгата ѝ „Болестта като метафора”, към „Годината на магическото мислене” на Джоун Дидиън, сдържани разкази за посещения в болници, за нощни бдения, за обезболяващи и болки, за изпитанието на си-отиването. Това е най-правото, безизкусно, безутешно и безпощадно писане на Г. Господинов. И най-икономичното, събраното, претегленото. Тази част ни среща с писателя и непогрешимия му стил, с познатите му похвати и обрати, с минипоантите в края на кратките глави или вътре в тях. И все пак тук писането е постигнало пределно разсъбличане от пристани и заслони, екстремна оголеност, терминално свеждане на bios до zoē. Това е нов глас, нова писмовна идентичност. Трудна, неподправена и силна. Голяма.
Втората част би могла да се озаглави по-скоро „Градината”, не „Смъртта”. Тя е по-ведра. И господиновска. Към края повествователят споделя, че дългата тъга е предчувствано бъдеще из-от актуалното дъно на кладенеца с дългата болка. Ала писането като да реабилитира утехите на пастелната есенно-следобедна тъга с приглушената ѝ светлина и меки сенки, непогрешимата просветлено-просветена печал, която струи от писането на Г. Господинов, чиито премерени наблюдения, асоциации и съпоставки неизменно се превръщат в откровения поанти. Читателят отново е у дома, на топло. Тук са спомените за бащата, баснословните му истории, историите за него. Няма мъдруване и претенции за мъдрост и помъдряване покрай загубата и смъртта. Вместо това сме обгърнати от топло писане: репризни биографични щрихи за ранните години на бащата, малко за живота по време на соца, за тукашния патриархат, за потисканите чувства, за нормативното им прикриване и преглъщане, способни да деформират и изличат самите чувства, да ограбят и опустошат живота откъм близост и споделяне. Бащата не е идеализиран или героизиран. За него е писано с любов и привързаност, но – висок и едър – той е оставен малък и самосъвпадащ. Един пределно обикновен мъж, добър разказвач на истории и зевзек, който става прекрасен градинар, за да се спаси от самотата на града и модерността. И толкова.
И тук идва моментът да посоча какво в книгата не се е получило.
Тази книга е написана в четирите месеца непосредствено след смъртта. И над нея неизменно тегне онова, което ще нарека траурно ритуално недопосмяване. В първата част има суровост и автентична болка, вещност и безизлазност с приглушен нюанс на героичност – на бащата, съхранил достойнство, преглъщайки болката; на сина, посветен и посърнал, но активен и ефективен; на съчувстващата дъщеря; на съпричастната съпруга. Малко странно в периферията е изместена майката, която междувременно се оказва болна от левкемия. Но все пак тази част е нова и силна. И голяма.
Втората част е за „Градината” като живот след смъртта, за изстраданото продължаване отсам, за траенето при все изнемогата и пристъпите на изгубеност, изоставеност, несправяне. И тук започват липсите. Периодът след смъртта явно е бил прекалено кратък, за да може да се излезе от тона на заупокойна тържественост. Тук има откъслечни опити за репризен мемоар за бащата. Ала втората част все откънтява като разгърната епитафия. Книгата така и не достига до разказ за живота на бащата и сина заедно или от разстояние. Няма нищо за неминуемия бавен процес на отчуждаване и охладняване между баща и син, за взаимното им изчезване от жизнения хоризонт на другия, за забравата и изоставянето при все ритуалите на грижа, за дистанцирането поради несъизмеримост между две близки и обичащи се, но дълбоко различни като светове и ценности човешки същества. Един голям роман за смъртта би следвало да си припомни за малките смърти преди това, за пристъпите на отдалечаване, загуба и разпад, за които човек си спомня с пареща или приглушена болка покрай и след смъртта на другия. Но Господинов не е посмял да напише романа за бащата и сина. Написал е роман за двама души, за които ни е подсказано, че отколе са били на разстояние. Ала романът така и не е посмял да разкаже за чуждостта и за несводимостта между тях, за болезнената бездна помежду им. Наистина, при все отказа от тематизация, фигурата на несъизмеримостта между баща и син подмолно звучи като исо или обертон, но това е прекалено лирически прочит за един роман. Господинов така и не е разказал за това как и кога бащите започват да дразнят, да се страхуват от синовете, да се срамуват от себе си, тихомълком дисквалифицирани или снизходително пренебрегвани. Един истински роман за смъртта следва да бъде роман и за дългото умиране на близостта. Той следва да върне премълчаното и недоизказаното между тях, да възкреси автентиката на отношенията между баща и син. Господинов е намекнал за градината помежду им чрез акцента върху ранната биография на бащата, върху младостта и зевзеклъците, върху малките съпротиви срещу властта и провалените бизнес инициативи през прехода. Силни са страниците за патриархалния нормативен хлад. Алегорични внушения можем да заподозрем и покрай самозатварянето на бащата в градината. Но за книга, която иска да бъде истинска, е странно разказът за бащата и сина да остане дотам недоразказан. Елегичният мемоар не се е дополучил поради липсващата темпорална дистанция: емоцията не е позволила трезвият спомен и на размисълът за отминалото да добият плът.
Вторият проблем за книга, която иска да бъде истинска, е нейната просто неправдоподобна автореференциалност. Тя отново и отново се връща към предишните книги на автора, който се самоцитира и самовъзпроизвежда при все съзнанието, че се повтаря. Във „Времеубежище” ендемичното самопозоваване беше донякъде мотивирано сюжетно, не без помощта на алтер егото Гаустин. Тук автоцитирането е дотам поголовно, че книгата се превръща в пределен и субверсивен пример за автотекстуалност. Това е проза, която внушава, че вече няма друго за казване, освен вече казваното. Нарцистичното самолюбуване тук е по-малкият проблем. По-големият е тягостното усещане, че авторът се е себезазидал, че е самовграден в литературния си градеж. Впрочем безуспешните му опити да самовъзпре себепозоваването допълнително оголват автообсесията.
Третият проблем, произтичащ от предишния, е, че книгата разчита изключително на автофикционалната утеха на втората част. След силната и нова първа част, на читателите на книгата е предоставен заслужения приют на втората, в която Господинов е в силата на познатото. Камю беше казал нещо в смисъл, че големите писатели пишат отново и отново една и съща книга, защото са се намерили, а слабите се променят, защото продължават да се търсят. Но за книга, която търси жанра си и сравнява жанровата си неопределеност с тази на смъртта и на живота, такова себеутихване в себе си започва да напомня на пределно намерен жанр – жанра Господинов.
И накрая, финалният проблем на книгата е, че в последна сметка тя няма нещо ново за казване. Смъртта не е отворила специални чакри, трети очи, неподозирани перспективи. Това сякаш е рефлектирано в разказването, но усещането за същото понякога е потискащо. Има разтърсващи попадения и просълзяващи находки, има хубави страници, а поантите, на които книгата изобилства, я превръщат в дълга елегична поема в проза. Но книгата в последна сметка не ни казва повече от онова, което Угрешич подиграва в „Музеят на безусловната капитулация” чрез образа на есето за шестица като разпознато в прозата на Дюрас: дъждът от другата страна на прозореца, където жълто есенно листо капва връз покафенялата вече шума, за да извика неумолимия зъбобол на тлението, загубата, разпада и мимолетността на живота. Книгата се опитва да се издигне над болката и загубата, но си остава в тяхната клопка. Не ѝ достига елегичност. Не ѝ достига разравяне на баниците от мълчания, за които беше писал Господинов. Не ѝ достига размисъл и рефлексия.
И все пак първата част си остава голяма.
Малка голяма книга.
