Кейтлин Грийнидж
Джумпа Лахири винаги е проявявала интерес към периферните пространства – от емоционалния свят на хората, лишени от своя корен, в романа си „Името“ до дълбокия разлом в духовния живот на имигрантите в „Преводачът на болести“. Тя пише и на италиански; в книгите „С други думи“ и „Да превеждаш себе си и другите“ Лахири размишлява върху алхимичния процес на превода. „Всеки език може да предложи находчиви решения при тази трансформация“, казва тя.
Защо и за кого пишете?
Всъщност пиша за себе си – за да мога да живея. Това е екзистенциален акт, свързан с търсенето на отговори на въпросите коя съм аз, в какво вярвам и зад какво заставам. Също така се стремя да пиша за определени автори, които са проправили моя път. За Кафка или Вирджиния Улф… понякога се питам: „Дали ще могат да прочетат това изречение?“. Звучи твърде самонадеяно, но чувствам, че с текстовете си отдавам своята почит на тези, които са писали преди нас и са отворили за нас нови възможности.
Пишете и фикция, и документална проза. Какво можете да кажете в едната форма и какво не можете в другата?
Това е дихотомия, на която все повече се съпротивлявам и се опитвам да оспоря по свой начин. Знаем, че фикцията е потопена в истината, а истината – във фикцията. Те са много пропускливи, отворени една за друга. Думата „фикция“ ме смущава – появила се е късно, с раждането на представата, че зад фикцията стоят романите и разказите. Всъщност тя е нещо много повече от тях – текст, който е съчинен. Всяко писане е това, нали? Дори журналистическото писане, което казва и много неистини.
По същия начин терминът „документална проза“ ми звучи неточно. Може би „нехудожествена проза“ определя по-добре моите есета. А днес срещаме и „автофикция“ – дума, която описва общото пространство между реалност и въображение. Не бих използвала нито една от тях за онова, което може да прави писателят. Да се върнем на Вирджиния Улф – тя пише по едно и също време есета, писма, дневници, разкази, романи. Всички тези форми са важни за нея и се захранват една друга.
Да си припомним писането на Пруст – никой не използваше думата „автофикция“, когато за първи път прочетох негова книга. Знаех, че материалът в книгата е зает от живота му, разбирах, че това е майсторска проза и двете неща – реалност и литература – се преплитат в едно, без да говорим за някаква йерархия. Споменатите определения са погрешни и ограничаващи и не описват начина, по който се ражда литературата – чрез мистериозен алхимичен процес, в който са включени много съставки. Най-важната от тях е паметта. И няма начин да си обективен в акта на спомняне.
Има ли думи или звуци, от които сте обсебена напоследък?
През последните пет години участвам в превода на „Метаморфози“ на Овидий. Този шедьовър от Античността, написан на латински, е важна част от живота ми от известно време. Работим върху книгата заедно с Йелена Бараз, моя бивша колежка от Принстънския университет, която е класицист. Преводът ни беше възложен от издателство Modern Library с идеята за създаване на нова версия на творбата при съвместна работа на специалист по класическа литература и писател.
През последните години книгата на Овидий е обект на засилено внимание. Хората се питат дали текстът трябва да се преподава и как трябва да бъде четен днес, тъй като в него откриваме множество истории за сексуално насилие над жени. Отдала съм много време за работа над поемата и мога да кажа, че тя е протофеминстка творба. Но да отговоря на въпроса: това, което чувам в главата си сега, са думите на Овидий и ритмиката на неговия текст, „Метаморфози“ е необикновена поема, състояща се от приблизително 12 000 стиха, написани в хекзаметър, чиято тема е трансформацията и липсата на бинарна природа на нещата. И макар да има епизоди със сексуално насилие, трябва да отстъпим крачка назад и да помислим защо Овидий e позволил на читателя да си представи по този начин какво е да бъдеш жена, да бъдеш в женско тяло и да нямаш власт.
Смятам, че в това е истинската сила на поемата – можем да видим от перспективата на жените множество случаи на натиск и принуда и различни средства за упражняване на насилие. От дълго време разсъждавам върху думата „метаморфоза“. Това е гръцка дума, преминала в латинския, а след това в английския, която буквално означава да преминеш отвъд своята форма. Така нимфата Дафне „преодолява“ себе си и се превръща в дърво.
Мисля за определени думи в текста, които не могат да бъдат преведени на английски по задоволителен начин – например думата „fama“, която означава слава, но и мълва. Много важна дума за Овидий, засягаща процеса на предаване на словото от човек на човек, „обработката“, модулирането на съдържанието на казаното, преминаващо от уста на уста. Мога да се върна на въпроса Ви за фикцията и нехудожествения текст – как ще се промени, изопачи, дори фалшифицира истината, препредадена чрез много хора. Проблемът е, че английската дума не изпълнява добре тази двойна функция. С Йелена се чудехме дълго време как да намерим най-добрия превод на „fama“ на английски.
Откъде започва един роман за Вас? От образ, звук или персонаж, от изречение или дума?
От всичко и от нищо от казаното. Романът може да се роди от бележка, фрагмент, кратка история, която не е стигнала доникъде, идея, параграф, нещо, което дебне около теб в очакване или е обсебило мислите ти. „Какъв е този призрак? Какво е това повтарящо се потропване“. Ако нещо ме тревожи и измъчва, трябва да му обърна внимание. Да отворя очите си, да го видя така, както не съм успявала до този момент.
Какво научава писателят от позицията си на аутсайдер и какво могат да използват писателите от тази перспектива в своята работа?
Всеки писател е аутсайдер. Трябва да бъдеш такъв. Не можеш да пишеш, ако не си встрани, в периферията, и не се вглеждаш в нещата от дистанция. Някои писатели се раждат в тази позиция, а други избират да бъдат в нея или да я запазят. За мен това бе предварително зададено положение. Мисля, че това, което ме направи писател, бе именно осъзнаването на факта, че тази изгодна периферна позиция може да има свой глас, който ще допринесе с нещо и ще бъде чут на онази централна сцена, която изглеждаше непозволена или не моя. Смятам, че е жизненоважно за писателите да прегърнат своята позиция на аутсайдери. Защото превръщането ти в писател всъщност те придвижва към центъра.
Как един артист може да наложи своя глас в свят, който е преситен от мнения, говорене, дигитален шум?
В „Метаморфози“ Овидий описва по какъв начин, като наказание, жената е лишавана от възможността да изразява себе си. В историята на Ехо и Нарцис… Ехо е наказана, защото прикрива изневерите на Юпитер, като отвлича вниманието на жена му Юнона. Щом Юнона разбира това, отсича: „Ще ти отнема гласа, ще можеш само да повтаряш думите на другите“.
Имам предвид и историята на Прокна и Филомела. Терей насилва Филомела и отрязва езика ѝ, за да не може да свидетелства за престъплението. Тя обаче успява да разкаже какво се е случило, като изтъкава гоблен.
Като зряла жена възприемам тези митове по нов начин. Те ми напомнят, че през по-голямата част от човешката история жените не са имали глас и никога не трябва да приемаме за даденост правото да говорим свободно.
Как разбирате, че сте достигнали до финала на едно повествование и кое е това, което го прави силен и убедителен?
В процеса на писане започвам да изпитвам известно безпокойство – това е знак, че историята трябва да бъде завършена. Винаги съществува опасност да продължи неоправдано дълго. Но работата върху някои проекти се проточва с години. Други се реализират по-бързо. Мисля, че най-добрият финал на един разказ може да бъде описан така: писателят изоставя неочаквано читателите, когато се чувстват добре и се забавляват – като на парти. Той им казва: „Знаете ли? Това не е вашата къща. Трябва да си ходите“. Така мога да опиша чувството, което искам да изпитам, когато приключвам някоя книга. „О, беше чудесно, но зная, че не мога да стоя в реалността на този наратив до безкрай. Време е да си тръгна“.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: Harper’s Bazzar, 23 март 2026
