Амелия Личева
Едно от интересните преводни заглавия напоследък е „Бонзай“ на Алехандро Самбра в превод на Лиляна Табакова и издадено от „Жанет 45“. Писателят е от вълната латиноамерикански автори, които в последните години определят облика на съвременната световна литература. Самбра е роден в Сантяго де Чили през 1975 г. Сочен е като един от наследниците на Роберто Боланьо. Пише поезия, есета, разкази, романи. След първите му стихосбирки «Бонзай» е романът, за който критиците казват, че маркира прехода от поезия към проза в творчеството на Самбра. Защото е не просто къс, поетичен и залагащ на лаконичния образен език, но и заради фрагментарните описания, недоизказаностите, отказа от подробности за психологическото развитие на персонажите, общата липса на обяснения… Ако се позовем на изказване на самия писател по повод стила му, можем да добавим и че цялата тази накъсаност и задъханост са плод и на желанието писането му да следва устния тип говорене. Или, както казва Самбра: «В моите книги има стремеж да се говори и слуша, а не толкова да се пише и чете». Последното е доста парадоксално, като имаме предвид, че героите му често правят точно това – четат и пишат, но ние трябва да си представим, че те всъщност разговарят за книги.
За «Бонзай» Алехандро Самбра получава наградата на чилийските литературни критици за най-добър роман на годината през 2006. Много критици още тогава определят книгата и като типично постмодерно четиво, защото освен на фрагментарността, тук се разчита много и на интертекстуалните връзки, а и като цяло се залага на метатекстовостта. Това е книга, която разказва за други книги – прочетени или такива, които ще се пишат. Разбира се, тя има фабула, но последната не е от особено значение и става ясна на читателя още в самото начало. «Бонзай» разказва любовната история на Хулио и Емилия, която не продължава дълго, защото двамата се разделят, а по-късно Емилия и умира.
Но както казахме, четенето е ключово тук и определя структурата на целия роман. Хулио и Емилия се влюбват, докато разговарят за книги, най-често такива, които не са чели, но които знаят, че е престижно да са чели, и затова се лъжат взаимно. А после и за такива, които истински ще харесат – като тези на Пруст, да кажем. Вниманието им е привлечено и от автори като Маседонио Фернандес или Чехов.
Разбира се, темата за четенето и любовта, за самоидентифицирането чрез буквалното четене не е нова в литературата – Джейн Остин, Флобер са едни от майсторите в тази посока. Както и някои от постмодерните писатели, като Джон Барт например. В този контекст се вписва и «Бонзай». Както вече се спомена, литературните препратки в него са постоянни. Но това не е всичко. Героите четат, защото вярват, че именно книгите са тези, които създават реалност. Тълкуването на писатели като Флобер и Марсел Пруст е повод за разгадаване на битието. И не на последно място, имаме герой, който се преструва, че преписва книга на чилийски автор, а всъщност създава собствено произведение в опит да разбере света.
В многото рецензии, които излизат за романа, не липсват и обвинения, че е твърде «лек» и откъм обем, и откъм мащаб. И заключават, че саморефлексивната фикционалност изглежда някак обсесивна и като че ли е плод на един прекалено усложнен начин на изразяване, който всъщност насочва към вече познатата от постмодерната литература идея, че животът прилича на измислица, а измислицата – на друга измислица. И така до безкрай.
И все пак «Бонзай» е повече от постмодерна игра. Може би заради носталгията, която го пропива. Или заради непознаваемостта на миналото и изплъзването му от паметта. Или заради ироничната дистанцираност и хумора. Или заради това, което все повече ни белязва в момента – убедеността, че не разбираме какво и защо се случва и пребиваваме в едно състояние, в което уж има значение това, което почти разбираме, но всъщност никога не можем да го уловим напълно. И не на последно място, «Бонзай» е и сред текстовете, които налагат новата универсалност, толкова нехаресвана от любителите на строго националното. Става дума за онзи разклатен времеви и пространствен реализъм, за липсата на локални маркери, които в традицията на автори като Кафка или Бекет (ако се позовем на Паскал Казанова) задават оголените ситуации на човешкото състояние.
Алехандро Самбра, „Бонзай“, прев. от испански Лиляна Табакова, изд. «Жанет 45», Пловдив, 2026
