София Трифонова
Страданието има ли смисъл? Обещано ли е щастието след изпитаната болка? Тъгата прави ли човека различен от останалите: жив, разсъждаващ, неследващ тълпата, която се е научила да наранява? Той трябва ли да се противопостави на насилниците си, или да продължи да бъде потискан, за да покаже сила? Миеко Каваками, японска писателка и поетеса, разсъждава върху тези въпроси в романа си „Небе“, чийто английски превод е номиниран за международната награда „Букър“ през 2022 г.
Историята в книгата е разказана от гледната точка на 14-годишно кривогледо момче, преживяващо безпощаден тормоз в училище. То започва да получава мистериозни писма, чийто автор го моли да се сприятелят. Момчето, назовано единствено с прякора си „Очи“, мисли, че това е капан, устроен от насилниците му, но се съгласява за среща с тайнствената личност. Вместо да види малтретиращите го съученици на уговореното място, той се среща с Коджима, момиче, като него жертва на насилие. Романът разглежда тяхното приятелство – тяхната утопия, спасение от реалността. Те не коментират преживяното в училище, а се научават как да се справят с болката. Отношението на съучениците им не се променя, Коджима уверява момчето, че трябва да издържат, защото нещо по-добро ги чака, щом преминат през страданието. Той обаче започва да се съмнява, че това е начинът да се справят с насилието, и се чуди дали не е по-добре да избере личното щастие, вместо да докаже своята издръжливост.
Въпреки че романът се фокусира върху тормоза в училище, той разглежда и дълбоки теми, свързани с болката, морала, липсата на висша идея в обществото и нуждата да се преодолее страданието. Именно тази психологическа и философска дълбочина превръща „Небе“ в изключително въздействащ роман. Творбата не разчита на драматични обрати, а на тихата болка, причинена от ежедневното насилие, което прави книгата трудна за четене, но изключително значима.
Въпросът, върху който главните герои разсъждават в „Небе“, е относно болката и нейния смисъл. Романът дава различни отговори спрямо начина на мислене на персонажите. Едно от решенията е да се намери обяснение за нуждата от тъгата, което да обещае нейната преходност и предстоящо щастие. Тази идея внушава, че без страданието героите няма да стигнат до своя мир. То ги прави живи, отличава ги от тълпата, която сляпо се доверява на останалите и действа като тях. Тормозените деца не постъпват спрямо очакванията на своите съученици – не се противят на насилниците си, не говорят за преживяното, а възприемат побоищата като задължителна част от тяхната реалност, която не може и не трябва да се избегне. Целият вътрешен свят на Коджима е изграден върху идеята за издръжливост, да докаже притежанието на сила, проявяваща се в нейното желание да остане уязвима и да не се противи на насилниците си. А самата причина за тормоза към нея е външният ѝ вид – нещо, което тя нарочно поддържа (или не поддържа), за да помни миналото си и да покаже на съучениците си своята устойчивост. Тя сама си създава белег, докато кривогледото момче е родено с такъв. Така в романа се появава въпросът налага ли се болката, причинена от тормоза, да продължи – не може ли човек да се опълчи на агресорите си, или да премахне това, което го поставя в слаба позиция спрямо останалите.
Противоположният начин на мислене в „Небе“ е свързан с липсата на висша идея в съзнанието на човека. Героите от романа не си обясняват събитията и не искат – твърдят, че действат спрямо желанията си и нищо няма смисъл. За тях няма обещано щастие, няма общ морал. Появява се съмнението в неизбежността на страданието и че след него ще дойде мир. Възниква въпросът защо човек трябва да търпи насилие при липсата на обещаната радост само за да докаже своята издръжливост. Така главният персонаж в книгата е на кръстопът между това да остане уязвим или да се противопостави на „силните“.
Важна тема в романа е тормозът. Той създава йерархия, разделя учениците на силни и слаби. Първата група има пълно надмощие, тя знае, че никой не може да се противи на жестокостта ѝ. Агресорите не дават обяснение за своите действия, оправдават се, че постъпват както си решат и няма златно правило, което да им попречи. Те знаят за неспособността на тормозените деца да се възпротивят. Няма да има наказание за държанието на „силните“. Учителите в романа не знаят за случващото се или си затварят очите, а момчето не споделя на родителите си своите тежки преживявания. Това е устроеният ред. Коментирайки тази тема в творбата си, Миеко Каваками създава актуална картина на съвременното общество и какво претърпяват малтретираните в училище деца.
„Небе“ задава и въпроса за другия – различния. Това е причината за страданието на Очи и Коджима – тези герои не са като останалите, не влизат в определените рамки на нормалност. В разсъжденията си защо са подложени на тормоз момичето стига до заключението, че причината е тяхната различност. Тя е непонятна за съучениците им, а човек иска да унищожи това, което не разбира. Затова те се обединяват срещу страха от неразбираемото за тях и искат да съсипят другия. Не осъзнават защо го вършат, а следват сляпо останалите. По този начин съучениците им нямат мнение, действат като другите, за да не се отличават – да не бъдат различни. Според Коджима само тя и Очи живеят истински, защото не се променят спрямо дадени норми, не следват тълпата, а остават верни на себе си.
Така теми за действителността на различния, държанието към него, нуждата от висша идея, която да обещае спасение, склонността на човек да си обяснява въпросите без отговор, за липсата на златно правило в обществото и желанието на човек да бъде по-висш от останалите присъстват в „Небе“. Чрез тях и диалозите на героите Каваками подтиква читателя към размисъл върху социума и собственото му държание с околните – с различния.
Самият стил на писане е лек, събитията са разказани от името на Очи. Каваками не пише подробно за психологическия отпечатък от насилието. Героите ѝ не се оплакват от него, не описват чувствата си. Момчето говори за действията на насилниците си, за телесната болка, но не и за психическата. Силата на авторката е в създаването на картина какво преживява героят физически по време на побоя – там описанията са най-дълги и реалистично написани, че читателят да може да разбере напълно какво претърпява детето с кривогледство. Писателката не използва сложни думи за вътрешните мисли на момчето. Така текстът придобива реалистичност и прави книгата още по-сурова и болезнена за читателя.
В романа има няколко главни събития, които създават структурата му. Те се появяват естествено, като се редуват сцени, показващи тормоза, и такива, в които момчето и Коджима са в своята малка утопия. Начинът на писане на Каваками представя събитията реалистично без да вкарва читателя в свят на непрекъснато насилие. Междувременно срещите на момчето и Коджима също имат своя предел – не са сладникави, щастието не е вечно, за да не промени основните идеи и тона на творбата. Не попадайки в нито едната крайност, романът рисува действителна картина на света.
„Небе“ на Миеко Каваками не е само книга за тормоза, а и за нуждата на човека да бъде видян и разбран, да намери отговор на въпросите, които не предоставят такъв. Без да разчита на преувеличения или драматичност на събитията, писателката описва крехката същност на децата, подложени на тормоз, и живота в общество, отказващо да се противи на жестокостта, а ставащо неин съучастник. Нейните герои търсят мир в такава среда и обещание, че той ще дойде, че ще има щастие след цялата тази тъга. Романът не дава отговори на философските въпроси в него, не взема ясна позиция, а представя гледните точки на децата в съвременното общество – оставя читателя в своите разсъждения много след прочита на последната страница. Чрез сдържаността на изказа и психологическата дълбочина на темите Каваками не само се вписва в постмодернистичната традиция, но книгата ѝ се превръща в силен разказ за уязвимостта, издръжливостта и силата в нея.
Миеко Каваками, „Небе“, прев. Надежда Розова, изд. „Колибри“, С., 2026.
