Карина Кръстева
Що е постмодернизъм? Проблемът около дефинирането му засяга много изследователи, всеки с различно виждане за термина и неговото времево разположение. Дали е в разрив с модернизма, или е негово продължение, дали е епоха, започнала от средата на XX в., или е повтарящ се феномен, дали представлява развала в изкуството, или ново течение, мненията са различни. Но със сигурност се проправя една нишка от творци, в чиито тъкани са преплетени ценности и идеи, които, различавайки се от масовото, се оприличават едни други и тях наричаме постмодернисти.
Пънк рокът е ярък пример за проява на постмодернизма, защото е колаж от музика, поезия, мода и политически протест. Пънкарят се идентифицира с анархията, бунта, развалата, абсурда и се противопоставя на елитарното и авторитарното. Въпреки негативното си посрещане пънкът безспорно е изкуство, защото, пропито с ирония и пародия, носи смисъл и послание, адресирани към едно ново общество, зародило се след Втората световна – постмодерното общество.
Както вече беше загатнато, дефинирането на явлението постмодернизъм не е никак лесно. Може да се каже, че няма ярки проявления в историята или философията, не е свързан с идеологиите, не търси и не утвърждава никакви истини. Постмодернизмът може да се разглежда като реакция срещу абсолютно доминираната от комерсиализация култура. Както всяко друго изкуство, така и изкуството на постмодернизма отразява света, но в неговия разпад, като всъщност представя отсъствието на означаемото. В литературата се изразява с изобразяването на света в неговата хаотичност и сложност. Като литературен термин се използва след средата на XX в. и се разглежда в две направления: като контрапункт или като приемственик на модернизма. Адорно например характеризира постмодерната култура като понижаваща творческите възможности на човека, Джон Барт казва, че постмодерната литература е „литература на изтощението“, която смуче соковете на отминалите течения, а Ихаб Хасан я дефинира като антилитература, която създава антиформи, носещи в себе си насилие, безумие, апокалиптичност и превръща космоса в хаос. В основополагащото си есе „Към понятието за постмодернизъм“ Ихаб Хасан изрежда дълъг списък от имена в сферата на философията, историята, литературната теория, танца, музиката, изобразителното изкуство, архитектурата и литературата и казва: „Несъмнено тези имена са твърде хетерогенни, за да образуват движение, парадигма или школа. И все пак биха могли да изразят редица сродни културни тенденции, сбор от ценности, репертоар от процедури и отношения. Тях наричаме постмодернисти“.
Смятам, че е правилно да се твърди, че изследователите са единодушни в едно – трудната дефиниция на термина. Според Жан-Франсоа Лиотар днешния въпрос, скрит или открит, който всички си задават, вече не е: „Дали това или онова е вярно?“, а е: „За какво служи?“. Така че, придържайки се към този модел на мислене, ще опитаме да не дадем категоричен отговор на разисквания проблем, а да направим опит за осмислянето на постмодернизма като водещо течение, което засяга всички области на живота, както твърди Даниел Бел, като в нашия обсег ще бъде пънк музиката.
Ако се захванем за идеята за противопоставяне модерно – постмодерно и погледнем към ситуацията на музикалната среда около 70-те години на миналия век, ще забележим едно друго противопоставяне Бийтълс – пост-Бийтълс. Ако в архитектурата разликата е, че модерното е с претенция да е глобално, а постмодерното – отличително и неповторимо, не може ли същото да се приложи и към музиката от този период. Beatles стават световен феномен и превръщат звукозаписните студиа в нов инструмент за капитализма. Те задават модела, на който всички музиканти трябва да отговарят, ако искат да направят пробив в индустрията. С появата на телевизионните реклами на музикални албуми, музикалните класации и скъпите участия на живо музиката променя своя облик – от изкуство се превръща в реклама, което я прави недостъпна за нововизгряващите звезди, които не могат да изпреварят установилите се такива в центъра на комерсиализацията. За слушателите е твърде скъпо да ходят на концерти и фестивали и така звукозаписът става основен начин за слушане на музика. Тогава по малките заведения се заражда една нова генерация музиканти – пънкарите. Те държат на интимността на малката сцена, където се осъществява връзката изпълнител – слушател, а звукозаписните студиа смятат за място за транскрибиране на изпълненията им на живо.
За установяването на пънк рока като жанр, освен иновативните изпълнители, заслуга имат и няколко дейни журналисти, които ще бъдат споменати. Например Питър Дженър в The Future of Rock пише следното: „Голямото шоу ще изчезне… Мисля си за някой 16-годишен, който ще каже „Вижте всички тези групи с големите си оборудвания и осветление, не всичко се крепи на това. Ще извадя акустичната си китара и ще пея революционни песни в кръчми и клубовете на работническата класа“. Краят на голямото шоу на Дженър е в духа на края на големите истории на Лиотар. И всъщност неговото предсказание се сбъдва донякъде, голямото шоу се радва на доста успехи, но наистина в малките английски заведения се появяват млади независими изпълнители, които претендират, че изпълнителите от Бийтълс периода имат малко стил и иновативност, а невинността им приемат за позиция на „разглезена сополивост“. Дотук може да се обобщи, че по една линия Beatles като модернисти са предпоставка за възникването на пънк рока, като постмодернистичен жанр в противовес.
Но се получава своеобразен парадокс. Както съществува мнението, че постмодернизмът не е противопоставяне, а продължение на модернизма, и в музиката се наблюдава такова нещо. Показателен е фактът, че в интервю Ози Озборн, вокалистът на основателите на хеви метъла Black Sabbath, твърди, че именно Beatles са го тласнали към това да твори. Несъмнено двете групи са различни, но появата на Black Sabbath не е в противовес на Beatles. Въпреки че последователите на Ленън вероятно са били на мнението на Адорно, Джон Барт и Хасан, че музиката на Озборн е антимузика, с понижено творчество, защото със сигурност това е било широко разпространено мнение за пънка.
Всъщност ако се проследи значението на думата „пънк“ в Оксфордския речник ще се види, че тя винаги е носила негативно и ниско значение. През 1976 г. Грег Шоу, един от важните журналисти, поглеждайки назад, написал: „Пънк рокът в онези дни бил старомоден термин във фензините за преходната форма на музиката от средата на 60-те години, смятана за толкова лоша (по стандартите на времето си), че била шега за критиците…“. Юли същата година младият чиновник Марк Пери, който ще стане ключова фигура в развитието на британския пънк рок, се включва в редакцията на фензина Sniffin’ Glue и участва в съставянето на списък с предпочитани групи, като наред с американските, той включва и британски такива. Тоест на този етап Пери е способен да види британските групи като пънк групи, защото работи с чистата музикална дефиниция. Освен това той е първият нарекъл слушателите на тези групи пънкари. С появата на културното измерение Sex Pistols пънкът става лесно различим, а това измерение е добавено лично от Пери и Каролина Куун от Melody Maker, които описват Sex Pistols и публиката им като: „класически пънк: смразяващо готин с постоянни подигравки“, „Тези деца са арогантни, агресивни, буйствени“ – казва Куун. Така през 1976-а британският пънк е официално дефиниран.
Но с какво се характеризира пънкът? С акцент върху директността и повторяемостта за сметка на техническата виртуозност, защото за пънкарите да се използват повече от 3 акорда, е самодоволство. Критическият наръчник, публикуван през 1980 г. включва следните характеристики: „Висока енергия върху плоча… тежко, монотонно, индустриално, механично… безмилостен звук на бормашина, хаотична огнена мощ, здравина на жилищна сграда, оскъдни музикални познания… неустоим музикален дрон“. Не са тайна случаите, в които групите биват освирквани от публиката, че не могат да свирят. В отговор на това Sex Pistols отговарят „И к’во?“, а групата The Adverts отговарят музикално с песента си One Chord Wonders, където отново отстояват позиция на непукизъм. Но в действителност, който е твърдял, че не могат да свирят, доста е подценявал тези виртуозни гении, създатели на един автентичен, енергичен и свободен стил. Хората ги харесват, защото отхвърлят фалша и комерсиалността. Тяхната музика нарочно не се стреми към техническо съвършенство, а към емоция. Суровото им звучене и лесните акорди карат хората да повярват, че всеки може да прави изкуство: „Ето ви акорд. Сега идете и сформирайте група“ – казват Sniffin’ Glue.
Съществуват и други два възгледа за постмодернизма от историческа гледна точка. Представителите на единия смятат, че е историческо явление, което се появява в средата на миналия век като резултат от голяма културна и цивилизационна криза. Привържениците на другия възглед считат, че постмодернизмът е трансисторически, тоест се появява винаги във всяко кризисно време, в чиито условия се ражда определена култура, която служи като „универсално оръжие“ срещу настъпилата криза. Например Умберто Еко смята, че всяка епоха си има свой собствен постмодернизъм, защото всяка епоха достига до кризисен момент. Във Великобритания, и не само, през 70-те кризата е голяма. Страната страда от следвоенен упадък, а по-късно и от строгите рестрикции при управлението на Маргарет Тачър. Този исторически момент се характеризира с рекордно висока инфлация, фалит на индустриите и критични нива на безработица сред младите хора. Напрежението ескалира в постоянни стачни действия на миньори и транспортни работници, които парализират държавата. На този фон кралското семейство и елитът продължават да демонстрират лукс и безразличие с най-ярък пример известният Сребърен юбилей на кралицата от 1977 г. Младежите изпитват тотална безнадеждност и липса на перспектива. Тази фрустрация води до възникването на пънк движението, което се превръща в оръжие за социален и политически протест. През 1977 г. излиза албумът Nevermind the Bollocks. Here’s the Sex Pistols („Не обръщай внимание на глупостите. Това са Sex Pistols“), който се счита за революционен манифест на новия музикален жанр. Текстовете на Джони Ротън атакуват британската класова система, кралското семейство и консуматорското общество.
В песента God Save the Queen британската монархия е представена като символ на лицемерие и социален разпад: God save the Queen / She ain’t a human being. Вместо традиционната патриотична реторика, тази песен е пародия на националния химн и излиза точно по време на Сребърния юбилей на кралица Елизабет II. Великобритания е представена като общество без бъдеще за младите хора: And there’s no future / in England’s dreaming, и припева No future/ No future for me /… No future for you. Вместо възхвала на монархията, песента критикува управлението ѝ и я нарича част от „фашистки режим“ с никакво бъдеще за Англия: God save the Queen/ the fascist regime / It made you a moron.
Песента Holiday in the Sun, която поставя началото на албума, е още един чудесен пример за политическа сатира. Заглавието „Слънчева ваканция“ е саркастично, осмиващо западните туристи, които мислят, че могат просто да купят слънчеви лъчи и да избягат от действителността с пари и полети: A cheap holiday in other people’s misery. Песента е вдъхновена от действително пътуване на групата до Берлин: I don’t wanna holiday in the sun / I wanna go to the new Belsen / I wanna see some history – сравнението на Берлин с концлагера Берген-Белзен е типичен пример за провокацията на групата, целяща да привлече вниманието на обществото към мрачната реалност от близкото минало. Песента критикува параноята на режима от двете страни на Стената, всята от политическите машинации, ограничаващи човешката свобода: Claustrophobia, there’s too much paranoia. Рефренът: I’m gonna go over the wall / I don’t understand this thing at all / I’m gonna go over and over the Berlin wall / I’m gonna go over the Berlin wall… звучи като скандирането на маси, които се съпротивляват на абсурда, готови да съборят Стената.
В песента Anarchy in the UK се забелязва характерната за постмодернизма фрагментарност. От една страна, лирическият говорител представя себе си като разрушителна сила, той въплъщава самата анархия: I am an anarchist, ‘Cause I wanna be anarchy / No dog’s body. От друга страна, проличава консуматорското общество, което анархистът иска да унищожи: Don’t know what I want but I know how to get it / I wanna destroy passersby, Your future dream is a shopping scheme – и плавно негодуванието преминава към английската политика и власт: How many ways to get what you want / I use the best / I use the rest / I use the enemy / I use anarchy. Следва умишленото изреждане на MPLA – партия от гражданската война в Ангола, UDA – ултрационистка паравоенна група в Северна Ирландия и IRA – Ирландската републиканска армия, с обръщението от Втората световна Is this…, лирическият говорител обръща внимание на кървавата ситуация, в която се намира светът. В този куплет иронията взима връх. Това е момент, който заявява недоверието в системата. Навсякъде има война и политически групировки, и никакъв контрол – настанала е анархия. Тази песен е призовката на Sex Pistols, които искат да разрушат статуквото и да събудят хората от експлоатирания им сън.
Финално ще разгледаме визията и символите, които пънк изпълнителите и слушателите интегрират във външния си вид, за да отстоят позицията си на пънкари. Основната цел на визията на тази културна прослойка е шокът, който създава. Визията варира. От една страна, ранните мъжки изпълнители се обличат като работници или войници, защото се идентифицират с тях, а изпълнителките наблягат на сексуалната визия, като мрежести чорапогащници, високи токове, понякога и оскъдно облекло, но всъщност в знак на съпротива срещу сексуализирането на жените по това време, въпреки че мнозина не го схващат така. Държанието им на сцената, гримасите, детинският глас и палитрата от цветове в облеклото им са с цел пародия на тогавашната „холивудска глупава блондинка“. Официалната визия на пънкарите – изпълнители и слушатели, включва скъсани дънки, раздърпани тениски, прическа „шпайкове“, която Джони Ротен първи популяризира, като феновете добавят смяна на цвета в ярки и неестествени багри. Основен символ е безопасната игла. Тя означава „свързване“, но не на разкъсаните дрехи, а на визията на разпокъсаност с естеството на човека. Освен това се обвързва и движението „направи си сам“ като знак, че всеки може да бъде артист и да създава изкуство. Безопасната игла, носена като пиърсинг или някъде върху облеклото, е и знак на бунт срещу комерсиалното, традиционно красивото и общоприетото. Друго, което пънкарите правят, е да разрушават значението на свастиката. Много изпълнители я интегрират във визията си и срещат обвинения във фашизъм. Но редица от тях отричат да са с такива нагласи, напротив, носейки я, те искат да я лишат от нейното предишно значение, като го направят неутрално, тоест безсмислено, да отнемат нейното въздействие.
И така, пънкарите може да са дошли, за да рушат или може би медиите са им отредили тази роля, но в крайна сметка тези хора откриват нещо, което се превръща в шаблон за огромна част от музикантите оттогава. Автентичността на тяхната социална поезия отговаря на емоциите на слушателите, представители на нисшите класи от следвоенния период. Абсурдът, анархията, фрагментарността, разрухата на статуквото, пародията, иронията, с които боравят пънкарите, според мен са достатъчно доказателство, че имената на тези артисти трябва да стоят до тези на постмодернистите.
Библиография
Боева, Дияна. Постмодерното – обяснено, но не като за деца, LiterNet, 13.07.2002, № 7 (32), (https://liternet.bg/publish4/diana-boeva/postmodernoto.htm)
Стефанова, Стефани. Постмодернизмът в литературата, електронно списание Българска наука, (https://nauka.bg/postmodernizmat-literaturata/)
Хасан, Ихаб. Към понятието за постмодернизъм. Разчленяването на Орфей, превод Милена Попова, LiterNet, 09.04.2000, № 4 (5), (https://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm)
Laing, Dave. One chord wonder : power and meaning in punk rock, Oakland, CA : PM Press, 2015 (https://archive.org/details/One_Chord_Wonders_9781629630571/mode/2up)
