Кейтлин Грийнидж
Облекчение е, че пропуснахме светските условности и бързо преминахме към съществените въпроси – за майчинството, търсенето на реванш и небесните знаци. Атууд е известна по света най-вече със своята феминистка класика „Разказът на прислужницата“ (1985), дистопия, която описва авторитарен теократичен режим в САЩ и звучи все по-актуално днес, 40 години след създаването ѝ. Книгите на писателката – „Наричаха я Грейс“, „Орикс и Крейк“, „Слепият убиец“ – се фокусират върху сложния житейския опит на жените, върху измислиците, полуистините и признанията, които светът изисква от всяка жена. През 2025 г. Атууд публикува своите мемоари “Book of Lives”. По време на разговора писателката ме впечатли със своята жизненост, сдържана топлота, остър ум и сухо чувство за хумор.
Дали под знака на Скорпоиона се раждат добри писатели?
Нямам никаква представа. Много скорпиони не са писатели, но очевидно има добри погребални агенти. Полицаи, престъпници, водопроводчици, продавачи на бельо – хора, които се занимават с нещата „отдолу“. Това е пространството на скорпионите, въпреки че въпросът за смъртта не ги тревожи особено много. Това помага ли?
След като прочетох Ваши интервюта и мемоарите Ви, бях впечатлена от Вашето схващане за отмъщението.
Скорпионите са много отмъстителни. Не могат да се спрат. Но никога не започват първи. Да не би и Вие да сте Скорпион?
Да, Скорпион съм.
Е, тогава разбирате всичко това. Те няма да започнат битката, но ако бъдат нападнати, ще я продължат.
Нашата култура е много критична към желанието за отмъщение – особено ако жертвите са жени. Налага се и представата, че разплатата, която търси жената или човек от маргинализирана група, ще дестабилизира по някакъв начин състоянието на нещата.
Да, би могло. Но каквото и да се е случило, поводът, поради който жените търсят възмездие, също е бил дестабилизиращ, нали?
Засегнах този въпрос и в романа „Отплата“. Всъщност той не се занимаваше толкова с проблеми на икномиката, колкото с въпроса за нещата, които хората обменят. Едно от тях е око за око, зъб за зъб – нещо такова. Това е много стара история. Не го препоръчвам, не е най-доброто решение, но ние, хората, сме такива. Трудно е да дадеш християнската прошка, но все пак опитваме да го направим.
Всекидневно се питам как да намеря пътя към прошката.
Как ли? Първо, трябва да има признание от другия човек, че е сбъркал. Колкото и да е благородно, трудно е да простиш на онзи, който не допуска, че е виновен. Ако говорим за истина и помирение, то истината трябва да е на първо място.
Дали съм споменала в мемомарите си всички хора, с които бих искала да се разптлатя? Не, не съм го направила. Някои от тях все още са живи и не желая да объркам живота им твърде много. Това не е прошка, защото в сърцето си не съм я дала. Но от друга страна, не искам да бъда разрушителна сила.
Трябва ли да обсъдя тоалета си, подходящ за акт на отмъщение? „Това е той, с джоб за пистолет?“
Кое прави финала на една история удовлетворяващ?
Зависи от историята, нали? Една от причините, поради които толкова много хора четат Джейн Остин днес, е способността ѝ да предложи щастлив край. Елизабет се жени за мистър Дарси, който е много богат. Това не е ли чудесно? Успява да му прости, след като вижда неговата къща. Само отбелязвам този факт. Понякога обаче с времето добрият край започва да изглежда неубедителен.
Искате ли да убиете някой от персонажите си на финала? Обикновено не. Веднъж обаче ми хрумна да напиша роман, в който да елиминирам всички персонажи в средата на книгата и да оставя празни страниците до края.
Как съхранявахте времето си за писане по време на писателската си кариера?
Зависи за кой период от кариерата говорим. В началото, когато имах друга постоянна работа, пишех през нощта и през уикендите – младите хора могат да издържат това. Ядях много макарони със сирене и не чистех редовно хладилника.
Намираш време, като отказваш да вършиш други неща. В мемоарите си цитирах част от интервю от 1969 г. По онова време жените писателки бяха рядко явление – особено в Едмънтън, Алберта, Канада. Мъжът, който ме интервюираше, попита: „Как се справяте с домакинската работа?“ Отвърнах му: „Погледнете под дивана – там са вълмата прах“.
По-късно, когато живеехме във ферма, беше някак по-лесно. Все пак онези, които си мислят, че в провинцията водиш спокоен живот, грешат. Беше обичайно да се отбиеш у твои съседи и приятели без предупреждение. В провинцията през 70-те хората често ходеха на гости без никаква уговорка.
Пиеш си кафето и се наслаждаваш на тишината, и изведнъж идват хора от града, които казват: „Минавахме оттук и решихме да те видим“. Каниш ги на обяд, водите интересни разговори и за тях следва релаксиращ следобед, докато ти плевиш градината и храниш животните. Остават и за вечеря. След това са твърде пияни, за да тръгнат към града, настаняваш ги, на сутринта им правиш богата закуска и накрая казват, че са прекарали чудесно времето си.
Когато се случваше това, бяхте ли склонна да им кажете: „Тръгвайте си, трябва да пиша“?
Не, би било грубо. Просто организираш времето си добре. Но когато се връщам назад в спомените си, разбирам, че през тези 8-10 години не съм написала много текстове. В средата на това десетилетие гледах и бебе. Спрях да пиша за период от около две години – не защото в такъв момент човек няма време (макар и всъщност да нямах), нито защото е уморен (въпреки че бях). Главната причина бе, че нямах интерес към писането.
Мисля, че състоянието се нарича следродилна мозъчна мъгла[1]. Наместваш нещата по-късно. След това, когато детето тръгне на училище, имаш повече време за писане. А после, разбира се, детето напуска дома. Мести се в Бруклин [имитира плач чрез пантомима], далеч от тебе.
Тревожеше ли Ви това, че сте изгубили желанието си за писане? Мислехте ли си: „Отиде си завинаги и няма да се върне“?
Не.
Наистина? Бяхте сигурна, че отново ще Ви споходи?
Е, ако не пишех, щях да се се занимавам с нещо друго.
Какво е нужно, за да имаш удовлетворяващ семен живот, когато си човек на изкуството? Толкова много биографии на хора от тази сфера разкриват болка и дълбоко разочарование от личните отношения.
Да, зная. Беше тежко през 60-те – ако си мъж, трябваше да си пияница като Дилън Томас. В противен случай не си истински поет. А ако си жена… когато Силвия Плат и Ан Секстън напуснаха този свят, някой ме попита: „Ти кога ще се самоубиеш?“. Отвърнах: „Всичко е наред. Пиша и проза, не само поезия. Писателите не го правят толкова често“. Но през 50-те и 60-те години въпросът в общи линии беше следният: семейство или кариера (без изобщо да става въпрос за писателска кариера). Смяташе се, че всяка жена, която иска да се развива в професионален план, не би могла да има семейство. Какво, по дяволите? Беше възможно. Не бяхме в ситуацията на Вирджиния Улф. Мисля, че представата за жената творец като за върховна жрица, изцяло посветена на изкуството се промени до началото на 70-те години.
През последните две години се очертава ясна тенденция: онлайн се рекламира образът на традиционната съпруга и домакиня, като по този начин се подкрепят крайнодесните идеи за половите роли. И разбира се, хората правят пари от това. Какво мислите за този начин на живот? Живели сте във ферма и всъщност сте водили живота, който тези хора се опитват да „опаковат и продадат“.
Работех през цялото време извън задълженията си във фермата. Нямахме достатъчно пари и вършехме всякакви неща. С Греъм [починалия партньор на Атууд, с когото тя живее 46 години] сме писали филмови сценарии и всякакви други текстове.
Що се отнася до представителите на моето поколение, знаехме как да се грижим за своя дом – още като подрастващи се занимавахме с домакинска работа, а и понякога работехме, за да имаме свои джобни пари. Не сме си мислили: „О, аз съм специален и не мога да върша това“.
Не бих казала, че животът ми в провинцията съвпада с традиционните представи, защото Греъм не отсъстваше всеки ден от дома, от 8.30 до 18 ч. И двамата бяхме вкъщи по цял ден – двама писатели, които споделят задълженията си вкъщи. Той беше и превъзходен готвач – наистина много добър. Предпочиташе да готви, вместо да оставя тази работа на мен. И аз не бях лоша говачка. Правех печива. Имам късмет, че Греъм беше писател – ако беше зъболекар, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин.
В мемоарите си пишете за обитавана от призрак къща, в която сте живеели. Как се чувствахте там?
Е, призракът не се появи. Но се беше явявал пред други хора, които живеели в тази къща преди нас. Затова реших да го спомена. Гледачката на детето ни, която навлизаше в бизнеса на окултизма и гадаенето на карти Таро, в един момент призна, че е видяла този призрак – слизал по стълбите на къщата, облечен в синя рокля. Попитах я защо не ни е казала това по-рано. Отвърна, че в минал живот е била на „голямото барбекю“. Какво е това барбекю?
Адът?
Изгаряне на вещици. Не искаше да бъде заподозряна, че се държи като вещица. Когато живееш дълго, попадаш на множество такива истории. Какво ще направиш с тях, зависи от тебе. Това ще бъде странно интервю за списание Harper’s Bazaar.
Така е. Често пропускам въпросите, свързани с модата, като например какви са предпочитанията на събеседника ми в тази сфера?
Ще кажа само: Мисли в розово, носи черно.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: Harper’s Bazаar, 23 март 2026
[1] Наричат това състояние и „майчин мозък“, или „следродилна амнезия“ („мамнезия). То се характеризира с лесно забравяне, затруднена концентрация, загуба на интерес към любими теми и занимания. – Б.пр.
