Разговор с Жан Бенамьор
Жан Бенамьор е родена в Айн Млила, Алжир. Баща й е с тунизийски корени, майка й – с италиански. Когато е на 5 години, семейството й се премества във Франция. Завършила е филология, философия и история на изкуството в Поатие. Посещавала е курсове по драматично изкуство и пеене. Преподавала е литература. От 2000 г. се посвещава изцяло на писателската си дейност, като първоначално публикува поезия, а впоследствие романи. Носителка е наградата на УНИЦЕФ за „Les Demeurées“ (2001), голямата награда на RTL–Lire за „Profanes“ (2013) и наскоро наградата Роман на France Télévisions 2022 за „La Patience des traces“ (2022). Член е на журито на наградата „Фемина“ (2023–2025).
Бруталното изгонване на Оливие Нора, изпълнителен директор на изд. „Grasset“, се възприема от мнозина като падането на последната преграда между индустриалната логика на ръководството на ИК „Hachette“ и редакционната свобода. Смятате ли, че сме свидетели на края на фигурата на издателя закрилник и възхода на издателя мениджър?
Това е важен въпрос. Г-н [Венсан] Болоре се настанява от няколко години в издателския свят и пресата, в медийното пространство с подчертано идеологическия канал “CNews”. Бях член на журито на наградите „Femina“. Но преди около година подадох оставка, защото журито в исторически план е финансирано от „Hachette“, което през 1904 г. учредява наградата, и едно женско списание [„La Vie heureuse“]. Казах на колегите си, че вече „Hachette“ е равнозначно на г-н Болоре и не можем да продължаваме да получаваме пари, колкото и малко да са, от този човек. Тогава не получих тяхното разбиране. Сега виждаме, че това, което се случва с Оливие Нора, е много сериозно. Явно може да „измете“ някой на такъв пост, защото не е прел определена издателска линия, която г-н Болоре иска да наложи относно Буалем Сансал. Хубавото е, че виждаме 130 автори, които напускат издателството. Хората реагират, прекрасно е. Получих съобщение от Сдружението на писателите (SGDL), което ще наложи „клауза по съвест“, за да могат авторите да се оттеглят по морални причини и да си вземат правата. Маските падат. Г-н Болоре твърдеше, че не би се месил в тази политика. Вече освободи Софи дьо Клозе – директорката на изд. „Fayard“, също част от „Hachette“. След това смени още няколко души на този пост и настани редакторката на г-н [Ерик] Земур и г-н [Жордан] Бардела. Напълно поквари „Fayard“, но с Оливие Нора не му се получи заради силните му позиции. Това е само началото на един по-голям разговор.
От избухването на известния скандал в Шведската академия през 2018 г. думата „интегритет“ се превърна в основно изискване в света на литературните награди. Този трус бележи ли края на една определена естетическа безгрижност, за да отстъпи място на епоха, в която етиката на автора и на дадената институция има предимство пред стойността на самото произведение?
Това не е начин да не Ви отговоря, но аз смятам, че времето на наградите свърши. Ние не сме състезателни коне. Може би ще стигнем до момент, когато ще създадем друг начин да покажем и оценим работата на един автор. Имам желанието да създам нещо, което не съществува. Все пак вече имам определен брой книги и читатели зад себе си. Искам да осъществя този проект с още няколко автори, споделящи идеята ми. Заедно да избираме един или двама автори със стойностни произведения, които не са популярни. Трябва да отворим тефтерите си, да се обадим на няколко библиотекари и да популяризираме тези книги и писатели. Не говоря за връчване на награди, а подкрепа от един автор към друг. Всички знаем, че голяма част от наградите са компрометирани. Във Франция журитата са съставени от автори, които избират победителя според издателството, към което принадлежи.
Една „голяма книга“ трябва ли винаги непременно да „поправя“ и „утешава“, или литературата трябва да запази правото си на жестокост и аморалност?
Не, книгите не трябва да имат за цел да „поправят“ и „утешават“. Аз съм страстен читател и очаквам от книгата да ми позволи да изградя още по-силна и осъзната връзка със света. Хубавият текст избистря съзнанието, което далеч не значи да виждаме само хубавите страни на хората. Ясно ни е, че в нас има и тъмнина, варварство, но има и радост, светлина, хуманност. В момента работя върху следващия си роман, който ще излезе през януари в изд. „Actes Sud“. Разказва се за брат и сестра с много дълбока връзка. Той е войник във Френския легион и една вечер ѝ разказва за деня, в който е изгубил човечността си. Сестра му е адвокат в Париж и има изцяло различен живот, потресена е, но го обича. И така тя се изправя пред непрогледния вътрешен мрак на едно обично същество. Когато пишем, даваме форма на нещо, което иска да излезе наяве. Когато намерим правилните думи и се превърне в литературен предмет, то става нещо споделимо, което някой друг може да открие и припознае.
Наблюдаваме завръщане на „реалното“, на неизчерпаемата автофикция и на обществените проблеми (екология, идентичност, травми). Смятате ли, че съвременната литература се затваря в задължителни теми, рискувайки да стане предсказуема?
Винаги съм защитавала въображаемото, измисленото, фикционалното. Това е огромна сила, позволяваща създаването на прекрасни неща. Намирам за жалко, че днес искаме постоянно свидетелства, документация. Аз не съм журналист и не го умея. Мога само да наблюдавам реалността. Затова сега ще публикувам статия в специален брой на сп. „Le Matricule des anges“ за войната. Озаглавих я „Готви се за мир“ по станалия клише израз „ако искаш мир, готви се за война“. Възприемането на реалността минава през усещанията ни, през телата ни. Литературата е тяло, не само разум. Чрез написаното затваряме веригата „възприятие – фикционализация – концептуализация“. Книгата трябва да подхранва въображението, което да предизвика размишления.
Има ли превъзмогнати теми или жанрове в съвремието, или пък „мълчаливи“ пространства, за които не се пише?
Можем да вземем всяка тема, но после трябва да я направим споделима. Изпитвам ужас от книги в стил „личен дневник“. Все едно сме вперили поглед през ключалката и искаме да влезем в живота на автора с взлом. Тези книги ме карат да се чувствам като заложник на общия патос. Различно е обаче, ако авторът разкаже част от живота си и работи върху формата, за да създаде литература.
Каква е днес функцията на церемонията по връчване на награди? Все още ли е значимо културно събитие, или просто маркетингова операция, станала необходима за оцеляването на бранша?
Има толкова много литературни награди вече, нямам претенцията да ги познавам всички. Истината е, че не ставаме по-добри, ако ни връчат някаква награда. Безспорно помага за продажбите и за видимостта. Но десетки хиляди книги се издават всяка година във Франция. От тях награди печелят малцина. А останалите? Какво разхищение. А трудът на всички автори, издатели, коректори, печатари, хората, които се занимават с пресата, с книжарниците, които са работили неуморно? Но има много хора, които обичат литературните награди и това е нормално.
Наблюдаваме своеобразна интернационализация на литературното съзнание. Трябва ли една национална награда преди всичко да защитава езика и културата на страната, или трябва да се превърне в посредник на световните кризи, дори да я превърне в дипломатически инструмент?
Невъзможно е да избегнем глобализацията. Постоянно знаем кога и какво се случва във всяка точка от света, пречупени сме през времето, за жалост. Съществуват най-различни медии и награди в тази посока. Например наградата за журналистика „Albert Londres“, в която обръщат огромно внимание на езика. Можем все пак да кажем, че всичко вече е написано, казано, разказано. Какво търсим, когато взимаме една книга? Да преминем всички слоеве, които можем да наречем „Аз“ и да открием местоимението съществително „Себе си“. Ако един писател не може да достигне тази универсална и споделима категория, не е написал добро произведение. Изработил е продукт или предмет, който ще се продава, но не и истинско литературно произведение.
Има ли съвет, технически или морален, който обичате да споделяте в курсовете си по творческо писане? Може би послание към бъдещето?
Не давам съвети. Опитвам да изведа идеята, че всеки от нас е индивидуален, несходен. Голямата задача на писателя е да даде правилната форма на своята индивидуалност. Един млад човек ме попита дали планирам да направя творческо ателие. Отговорих му, че не правя „ателиета“, тоест нещо еднократно, след което си тръгвам. Обичам да работим дългосрочно. Поканих го на „беседа“, на неангажиращ разговор за литература. Първият му въпрос беше защо използвам тази дума, а аз обясних, че беседата е много по-различна от разговора, по-интимна, по-наситена. Надявам се, че литературата позволява да се доближим до това, което наричам „душевен миг“. Не мисля, че душата е състояние, но понякога в живота ни се доближаваме до онова усещане, което е душата, знаем, че е там. XXI век е векът на душата.
Разговора води СЕРАФИМ ВЛАДИМИРОВ
