Десет години без Ивайло Иванов
Мая Ангелова
Десет години този текст намираше уважителни причини да не бъде написан. Старите вестници трябваше да бъдат прегледани, публикациите сверени, постепенно да се оформи слой от факти, документи и интерпретации, който литературната история неизбежно изгражда около талантливите поети. Достатъчно работа, за да бъде държано приятелството на безопасно разстояние. Поезията на Ивайло Иванов заслужаваше тази дистанция
Документите се оказаха сравнително послушни. Датите си стояха по местата, рецензиите не си противоречаха, посвещенията продължаваха да засвидетелстват топлина и приятелство, а поетическите редакции пазеха следите на събития, които се бяха случили едновременно и в живота, и в текста. Междувременно се състояха възпоменателни вечери във Велико Търново, Троян, може би и другаде, проведе се конференция, посветена на петдесетгодишнината от рождението на Ивайло, а по-късно се появи и сборникът „Изборът на поета“, събрал част от резултатите на това скрупульозно усилие на научната общност. Бяха събрани достатъчно следи, за да започне разказът.
Значително по-трудни се оказаха спомените. Октомври 2015 г. Пътуване до Пловдив. Последното, което направихме заедно. То така и не се съгласи да остане в миналото. Все още виждам разнебитената лека кола, в която за последен път пътувахме заедно. Аз за участие в „Паисиеви четения“, той с пакет от тиража на последната си книга „Нов сън за щастие“, приготвен за приятелите от Пловдивския университет. В Търново оставихме Иван Станков, Митко Михайлов и Сава Василев с екземпляри от стихосбирката в ръце. Все хора, на които можеше спокойно да повериш книга, без да я оставят да отлежава с години върху нощното шкафче в очакване на по-подходящ исторически момент. Имаше реална опасност да я прочетат още същата вечер. В безмълвието между завоите знаех какво прави Иво. След всяка подарена книга той започваше да я чете мислено отново, сякаш вече не принадлежи на автора си, а на човека, който я е отворил. За известно време живееше едновременно в няколко чужди прочита. Надничаше през рамото на Митко, после на Иван, после на Савата. Странен навик, напълно безполезен за литературната кариера, но безценен за приятелството между един поет и неговите читатели. И докато колата се спускаше по южния хребет на балкана, радиоефирът почти прихвана шум от прелистване. Някой от тримата ни преподаватели вероятно вече беше отгърнал на следната страница:
Луната тази вечер е източена
като кристал, като игла сапфирена.
А блатото е грамофонна плоча.
Да включим мисълта. И да засвирим!…
На следващата сутрин авторът се появи в Пловдивския университет необичайно оживен. Раздаде книгите някак набързо и още преди да започнат заседанията, ме изведе навън да пушим. Познавах този вид въодушевление. То означаваше, че му се е случило нещо по-интересно от литературното събитие, за което беше дошъл.
Оказа се, че не си е уредил нощувката особено старателно. Имаше някакви смътни координати на евтино общежитие и още по-смътна представа какво го очаква там. Съквартирантът му бил мъж с работническа професия. Не помня вече каква, но няма да забравя възторга на Иво от това, че човекът като млад бил прочел един вагон книги. Не библиотека, стая или рафт. Иво разказваше това с приповдигнатост, която други хора запазват за нобелови лауреати. През нощта двамата стигнали до разговор за книги, после за други книги, после за още книги. Някъде между тях се озовала и стихосбирката „Нов сън за щастие“. Мога да обичам някого, само ако с него сме в нищета, казваше Иво по друг повод. По-късно започнах да разбирам. Не ставаше дума за бедност, а за пространство, в което Иво най-лесно разпознаваше своите хора, независимо дали са доценти, професори, прохождащи поети, книжари или работници, прочели един вагон книги.
Дълго си мислих за онази нощ в общежитието. После Иво почина и историите започнаха да се подреждат твърде изискано.
Още като студент той имаше една утопия, която тогава ни изглеждаше едновременно нелепа и напълно логична. Искаше да има запис на всеки миг от живота си. Не само важните моменти, а всички. Всеки разговор, всяко безцелно скитане, всяка любов, всяко чакане на автобус, всяка дума. Представяше си как на тридесет години ще седне пред телевизора и ще започне да гледа записа от самия край, минута по минута. Докато неизбежно прожекцията настигне раждането му и той спокойно дочака началото. Не знам дали това беше литературна игра, но днес ми се струва, че в нея присъства нещо много по-дълбоко. Убеждението, че няма маловажни мигове и че талантът, освен дарба да пишеш, е способност да не живееш бездарно.
Но моята памет е по-несигурен биограф от филмовата лента. Тя с лекота губи цели години и важни събития, за да запази един следобед или няколко стола около непочистена маса, сякаш от тях зависи всичко останало.
Сред тези етюди централно място заема плексигласовата масичка в студентския стол на Великотърновския университет. Тя едва ли някога ще фигурира в историята на българската литература, макар че има известни основания да бъде включена. Това беше нашият литературен адрес. Там можехте да намерите Ивайло Иванов, Мира Душкова, Николай Петков, Калин Орела, Гергина Кръстева и мен. Калин беше лепилото на компанията, умерен скептик и единственият сред нас, който нямаше никакво желание да става писател. От време на време наоколо кацаха по-изявени студенти или гостуващи знаменитости, които оставаха за една орбита разговор и после отново поемаха по собствените си траектории. Иво често носеше пакетче чай от вкъщи. Това беше неговият принос към материалната страна на литературния процес. Всичко останало се осигуряваше от разговорите. Междувременно първата му книга донесе истински триумф. Стиховете й се рецитираха по коридори и студентски квартири. Сред нас това се отбеляза по обичайния начин. Появи се пакетче чай и разговорът продължи, а светът беше оставен да се подготвя за „Нощта преди изпита“. Между другото от това стихотворение се оформи идиом, който бързо заживя собствен живот във филологическите среди: прекъсвам си континуитета („склонения над мене се люлеят/ като въже излъскано, с което/ бих си прекъснал континуитета“). Използвахме го за всичко – от изпитни катастрофи до любовни неуспехи, а понякога и без особена причина.
После животът започна да разгръща собствените си метафори. В началото на новия век получавах имейли, които ме намираха на хиляди километри, с молба да звънна на Калоян, съседа от Троян, за да му занесе цигари. Майче, след думата „Благодаря ти много!“ ваучерът свърши. Да не си помислиш, че не съм искал да кажа още много, много най-мили, нежни, ласкави и благодатни думи. Казвам ги! Целувам те!… Твое приятелче и събрат във радостта от Битието!! Ивайло! (2 юни в 19:46)
Нито веднъж не се стъписах. Един ден дори влетях при него в Троян, без да зная, че тази година не приема никого. Аз с бял панталон, Иво с нова риза в една толкова препълнена с книги стая, че приличахме на експонати от музейна витрина. Майче, ела! Искам да говаря нещо много важно с теб!… Ела! Нещо, касаещо мен и душата ми! (4 авг. в 19:46)
Спомням си и Русе през 2013. Представянето на единствената ми и закъсняла стихосбирка. По онова време Иво беше затънал в родния си Троян така, както само той може да затъне… Наричаше го „десетилетна фобийна невроза“. Беше намерил пари за билет и се появи ненадейно пред голямото буржоазно стълбище на Клуба на културните дейци. Носеше найлонова торба, пълна с книги и литературни вестници, уплътнена от познат от студентските ни години пуловер на ромбове. Отвори ръце и ме прегърна с онази нежност, която винаги ме е карала да се чувствам като по-малка сестра. Бях отново в живота написа в пътеписа си после.
Наскоро след това се намерихме в Търново. Дойде с любимата Живка и малката Дарина. Беше студено. В торбата отново имаше книги, вестници и резервен пуловер, този път розов, за малката. Аз хукнах да търся блокче и флумастери, за да настаним Дарина в кабинета ми, докато Иво се срещне със студентите. Снегът обаче се беше задържал върху дрехите му малко повече от допустимото, като че с единствената цел да постигне рядко срещан квинтилианов силепсис, реализиран чрез образа на класик, топящ се в атическата жар на поетически разговор. Похватът проработи и след няколко минути Иво вече разгорещено обсъждаше последните студени фронтове в съвременната поезия така, сякаш е прелетял направо от някое добре отоплено литературно кафене.
Тогава ми се струваше, че такива следобеди ще продължат още дълго. И в известен смисъл те продължиха. Само че един ден Иво престана да идва на тях. Тръгна си завинаги на 30 май 2016 г.
В онова ужасно време на дълбока вцепененост почти веднага, с някаква припряност в Троян се появи конкурс на негово име. После ръкопис, чакал дълго в чекмеджето на софийско издателство, неочаквано намери средства и път към своето издание (но не и коректор). Същевременно траурът пое по своя скромен, но заслужен курс на почитта. Почти веднага след смъртта му литературният клуб в Троян получи името Ивайло Иванов. Не след дълго в центъра на града, там, където Иво няколко години продаваше книги на открито и ги пазеше от дъжда, в негова памет се появи дървена къщичка за книги. Малък паметник за майстора на кратките поетически форми.
А докато градът подреждаше своите жестове на вечна признателност, времето сякаш работеше върху една доста особена антиметабола. Седем месеца след смъртта на Ивайло се роди дъщеря му Калина. Баща и дъщеря, които никога няма да се срещнат в живота, са съществували едновременно в два съседни стиха на една небесна станца – единия в края, а другия в началото на редовете. И ако някъде съществува онази обратна страна на небето, за която Иво обичаше да говори, ако там поетите наистина се разминават с платонови колесници, ако времената не следват едно след друго, а си позволяват застъпване, тогава именно там бащата и дъщерята са били един до друг през тези двеста и двадесет дни.
Останалото принадлежи на нашата, значително по-обикновена хронология. В Троян се проведе и представяне на юбилейния сборник „Изборът на поета“. Имаше арфа, сопран и рецитации. Литературната история още веднъж изпълни своите ритуали. След това се озовахме на гроба му. Митко Михайлов остави запалена цигара на безопасно разстояние от кипариса, посаден от Живка толкова отдавна, че вече хвърляше дълга сянка.
Малко след тези събития Иван Станков приюти Ивайло в романа си „Животът е наблизо: четири апокрифа за Никола Нови Софийски“. Животът на Иво получи още едно литературно отражение, още една форма на присъствие. Дом с прозори, като този от псалома на любимия му Пенчо Славейков, от които да наднича към нас през вековете. Защото романът, оказвайки му литературно гостоприемство, извърши своеобразна анахронична апотеоза – не издигна Ивайло нагоре, а го премести назад, в свят на жития, светци и апокрифи. По този начин без да митологизира рано отишлия си свой ученик, Иван го историзира чрез свято съседство. Така му подари онази височина, която литературната история постига по-бавно и твърде несигурно.
Ето как един поет, който приживе трудно намираше своето място в литературната карта, след смъртта си започна да се появява на най-различни места – в книги, в конференции, в спомени, в разговори, в имена на клубове, дори в пиеси. Романът на Иван Станков стана най-високата точка на това бавно посмъртно завръщане. Подобни жестове литературната история отдава на малцина.
Но паметта ми продължи да е лош биограф и да превърта един следобед с такава упоритост, сякаш от него зависи всичко. В багажника са авторските бройки на „Нов сън за щастие“. Пак е октомври. Иво е щастлив. Той обаче продължава със стария си навик, когато говори с вълнение, да извърта глава леко встрани и нагоре, сякаш поддържа разговор с някакъв невидим събеседник, витаещ над рамото му. Аз го заклевам да гледа напред, защото предпочитам да внимаваме с пътя, а не с вечността. За няколко часа успявам да си върна приятеля. Но на следващата сутрин Иво се появява сияещ, защото си има човек, който бил прочел цял вагон книги. И тогава разбирам, че влакът, а не моята кола, е неговият естествен топос. Че животът му отдавна се движи по някакви собствени небесни релси. Че литературата е единственият начин за Иво да се сприятелява със света. Добре, че БДЖ все още е извън контрол. То е, изобщо, извън всякаква представа за нормалност, което пък го прави особено привлекателна дестинация за душата ми. (22 февр. в 18:01)
Сякаш сега, уви след смъртта му, този свят започна да отвръща на неговата обич и доброта.
