Тя казва за себе си: „В името ми се съдържат три религии – християнство (Мария), мюсюлманство (Касимова) и юдаизъм (от Моазеску, каквато е била оригиналната фамилия на дядото на моя съпруг, който е французин от Париж). Щастлива съм от тази смесица. Родена съм в София на 5 октомври 1969 година.
Определям се като полиартист – писателка, разказвачка презентатор, актриса. Журналистиката за мен вече е рефлекс. Имам пет книги зад гърба си, в началото на есента ще излезе и „Око“, новият ми роман. Завършила съм българска филология в Софийския университет, магистър. Била съм част от екипите на много ежедневници и списания, сред които „Стандарт“, „24 часа“, „Едно“ ELLE, Капитал LIGHT и списание HEЯR. От 16 години съм на свободна практика. Преподавам също така Етикет и протокол, Презентационни умения и Творческо писане за неписатели. Завършила съм две обучения по тази тема в Лондон и в Брюксел. Имам и немалък телевизионен стаж в БНТ и Би Ти Ви. На телевизия и дисциплина ме е учил Хачо Бояджиев. На вкус и любов към литературата – моят учител от гимназията Томислав Дяков, впоследствие професор в СУ. Имам две дъщери, две кучета и един съпруг. Мога да плувам, защото съм тренирала осем години плуване. Обичам джаз и рок музика. Интересувам се от всякакъв вид изкуства, мотори и готварски рецепти за здравословни ястия. Обожавам да карам кола и да чета и така най-често пътувам.“
Говорим с нея на 3 юни 2026 г.
През последните години сменяте формите – книга, аудиосериал, сценичен разказ, документална история. От „Монолози“ през „Дишам“ до „Червена звезда, блок 28“, сякаш все по-често Ви интересува не измисленият герой, а живият човешки глас. Това естествено развитие на един разказвач ли е, или съзнателен опит да избягате от удобството на вече познатото?
Нямам някаква цел или стратегия – просто хващам история, която ме вълнува и се опитвам да я разкажа по най-добрия за самата нея начин. Понякога това предполага сцена, друг път – усамотяване с книга или пък слушане. Що се отнася до героите, живият човешки глас винаги ме е интересувал, вероятно заради журналистиката, която упражнявах толкова дълго като професия. Няма бивш журналист – това си е диагноза, не само занимание. Но моите герои съвсем не са документални хора. Дори и когато тръгвам от реално съществуващи личности, аз не ги оставям на страниците на историята да бъдат такива, аз не пиша документалистика. През всеки герой авторът разказва част от себе си – като наблюдение, усещане или впечатление. В този смисъл всеки герой е уникален човек в света на романа, в който живее, само в него. В писането не може да има познато – с всеки нов сюжет, с неговите герои, изживяваш непознати неща или преосмисляш преживени. Затова и всяка книга е различна, поне при мен е така. Различна и като структура, и като дух, и като начин на разказване.
Вие сте писател, журналист, разказвач на сцена, човек на словото и на живото общуване. Днес прекарвате историите си през различни форми – книга, сцена, жив разговор. В коя от тях оживяват най-силно?
Често опитвам разказа при живото общуване с публиката от сцената. Там реакциите са мигновени, можеш да ги видиш веднага в очите на хората. Така знам как думите отекват и ми е по-лесно да описвам после в текст. Но често го има и обратното – книгата е продукт, който те свързва директно с друго човешко същество, само с него. Читателят държи в ръцете си думите ти и очите му минават през тях, както твоите са минавали. Умът му ги премисля, въображението му ги изгражда в образи и картини, душата му ги преживява. Това е изключителната привилегия да си писател – че имаш този директен достъп до вътрешния свят на друг човек. Понякога се опитвам да си представя тази среща. Аз съм някъде си, а през книгата си съм в нечий хол, в нечие легло или любимо кресло, на плажа, на някоя тераса или в автобус. И може би предизвиквам смях или пък върху напечатаните ми думи пада по някоя сълза. Намирам това за възхитително. Така че оживяването е във всички форми. Стига да е искрено.
Кое е по-важно за един автор на човешки истории – да разбира хората или да умее да се изненадва от тях?
Да умееш да се изненадваш от хората означава, че вече имаш искрен интерес към тях. Щом имаш интерес, значи се опитваш да ги разбереш. В този смисъл това не е въпрос на или-или, а на и това, и това. Понякога ги разбирам, понякога не, но са ми интересни с решенията си, със слабостите, които се опитват да преодолеят или да скрият, с намислените си образи, с истинските си същности. Търся винаги детайлите, които казват най-много. Както Борис Христов описва в стихотворението си „Самотният човек” – „лови мухите и ги пуска”. Нищо повече не е нужно, за да разбереш, че това е един самотен и добър човек, нали? Лови ги тия мухи, но не ги убива – просто ги държи в шепата си за малко, все едно ги пази. После разперва пръсти. Не е ли великолепно?
Фактите по-скоро помагат или пречат на въображението?
Фактите държат структурата, но те още не са литература. В новия ми роман, който предстои да излезе тази есен, има доста такива моменти, които трябваше да бъдат подкрепени от фактологията – Втората световна война и един български морски град, комунистическите репресии, Възродителният процес. Но в тези исторически случили се периоди има хора, които са ги преживявали в делничните си занимания, докато животът им се е случвал, в ежедневните си битки и огорченията си. Там вече идва въображението. Боравещо, разбира се, с истината. Хората са преживявали драматично смяната на родните им имена – това е факт. Но как моят Мурад или моят Хаалим минават през това събитие в своя живот, е работа на моето въображение, чувствителност и умения да пресъздам това през езика.
Кое Ви накара да оставите журналистиката на заден план, за да пишете художествена литература?
Винаги съм искала да разказвам истории, но дълги години нямах смелост да го направя като писателка. Журналистиката ми даде структура, умения, точно око, редакторски усет, но и самочувствие. Все още ми е трудно да се нарека писателка – аз все пак съм филолог по образование и знам, че писател е титла. Но ако писането ме отличава като занимание от другите хора, защото аз пиша, а те не, да, писателка съм. Аз много обичам журналистиката и ми е мъчно, че в последните години тя отстъпи на общото крещене и непрестанно постване на какво ли не съдържание. Мисля обаче, че тя се предефинира и се пренамества в полето на световната размяна на информация. Хората видяха, че да си журналист означава да имаш култура и познания за това, за което говориш, че трябва да го поставиш в контекст, че трябва да заставаш зад него с името и действията си. В този смисъл не мога да се откажа от едното за сметка на другото – опитвам да бъда и двете, въпреки че днес не мога и едно евро да изкарам като журналистка. Никой няма нужда от моите текстове – сайтовете вече не ни търсят, списания почти няма и там от време на време, един път в годината, може и да напиша нещо. Тренирам журналистическия си рефлекс през социалните мрежи. Там имам и нужната публика, дори обратната връзка, колкото и тя да е изкривена и понякога доста непродуктивно смазваща.
Коя дума описва най-точно общото между журналиста, писателя и разказвача във Вас?
Любопитство.
Никога един поглед не ми е достатъчен. Искам да видя какво има отвъд, отзад, отдолу, какво е вътре, защо е такова, както и какво, ако… И да го споделя в разказ.
Като журналист и редактор сигурно сте развили усет към фалша. Има ли тема, която литературата може да понесе, а журналистиката веднага би наказала?
Литературата е изкуство, тя вади нещата от конкретиката им и говори за по-високите им същности или причини. Журналистиката веднага и с право ще осъди например всяка форма на педофилия. Но „Лолита” на Набоков ще я обърне от всички страни и ще те накара да живееш с нея в много образи и с много въпроси. Да видиш разпадането на един човек, крехкостта на морала, вината, страстта, силата на плътта, осъзнаването, че през нея можеш да владееш някого и че си нищожен. Това няма, разбира се, да оправдае педофилията, но ще я превърне в дълбоко, философско и многостранно преживяване за читателя. И така той ще вникне в същността й и тя още повече ще го потресе. Журналистиката дава фактология и последствия. Литературата дава пространство, в което да пребиваваш и да преживяваш.
Кое по-често подвежда един разказвач – паметта или въображението?
Въображението. Понякога измисля неща, които не звучат достоверно, защото въображението е директно свързано с чувствителността. Но затова пък някои хора пишат фантастика или утопии. За останалите помага много редакторът, който, ако е добър, може да улови такова подхлъзване.
Вашите книги често дават думата на отсъстващи хора. Кой отсъстващ човек присъства най-силно в живота Ви?
Моят баща. Той е много важна фигура в моя живот, той е отвесната права, по която сверявам действията и мислите си. Той е моят душевен защитник, моят ангел, ако щете. Въпреки че не си го представям с крила и ореол, а по-скоро седнал на табуретката ни в хола как мели кафе със стара турска месингова мелничка.
Баща Ви е известният актьор Хиндо Касимов, който си отива твърде рано... Какво променят и не променят за Вас годините – споменът или вътрешният разговор с него?
С времето и моето израстване срещите ми с баща ми стават все по-дълбоки и по-чести. Днес аз съм му „кака” – животът ме пусна да живея вече пет години повече от него. Ако преди съм го виждала много повече като татко, сега е като човек, който се е справял, който е преживявал нещата, които и аз преживявам. Мъжът, който си е задавал вероятно същите въпроси, имал е същите провали, водил е подобни битки. Все повече се и смея с него. Преди не съм анализирала чувството му за хумор – просто съм го имала и аз, защото то е било възпитано у мен от раждането ми. Сега го разделям на пиксели и виждам как и защо работи. Да, всъщност днес деля баща си на атоми и ги оглеждам от всички страни. Тази физика ме кара да се чувствам все още на татко момиченцето.
Кои са по-взискателни към истината — живите или мъртвите?
Не знам. Може би един ден, като отида при мъртвите и стана една от тях, ще разбера. Знам обаче, че живите не са взискателни към нея. Особено когато не е онази истина, която им се иска да чуят. Живите измислиха термина „алтернативна истина”, мъртвите мълчат.
Човек има усещането, че Вашите герои винаги са между два свята – между минало и настояще, между България и Франция, между детството и зрелостта, между смеха и тъгата. А Вие самата къде се чувствате най-у дома – в паметта, в настоящето или в разказването?
И аз като тях бродя. Много ми е хубаво в паметта – там имам много хора около себе си, много уют и сигурност, много игра и смях. В настоящето повече ми се налага да съм боец – животът ми е интересен, но и тече с много препятствия, нищо нямам даром. Не се оплаквам – важното е да имам ресурс да ги прескачам, а него имам заради миналото си. В разказването става срещата на тези светове. И нещо още по-хубаво – веднъж разказани, моите светове остават завинаги запечатани в световния човешки разказ. Така ще се превръщат непрекъснато в ново настояще с всеки нов свой читател, а после се надявам да остават в паметта му като места, на които е хубаво да се връщаш.
Живеете с човек, за когото българският език е приключение. Помага ли Ви това да чувате родния си език по-различно?
О, да! През него откривам красотата му, спънките, силата на граматиката и нейната логика. Все повече се засилва интересът ми към историческата граматика на българския език и даже обмислям това да е основата на бъдещо разказваческо представление. В граматиката и словообразуването ни са отразени в голяма степен българската душа и манталитет. Например ятовият преглас – там има три условия, които трябва да бъдат спазени едновременно, за да остане едно Я – Я и да не премине в Е. Я-то трябва да е под ударение, в следващата сричка трябва да няма Е или И и веднага след мястото на Я да няма Ш, Ч, Ж. Ми това си е като приказка, в която героят трябва да премине през три препятствия, за да спечели сърцето на принцесата!
След толкова години със Стефан Моасе, кое Ви се струва по-интересно: българският, който той говори, или България, която той вижда?
Държавата България, която вижда, често не е хубава в очите му. Възхищава се на природата и историята й и се чуди защо не си ги пази. Харесва много културата ни и не може да разбере защо се дърляме непрекъснато и защо всеки малко стърчащ, дърпаме надолу с най-ужасни средства. Днес го чух да говори с един свой онлайн ученик. Каза му „българите обичат да не обичат”. Много ми стана мъчно, но е прав, не мога да го оборя. Като го питах защо мисли така, каза „Ами вие си признавате героите и достойните хора едва когато умрат”. Уви, така е.
Кое е по-трудно: да обясните България на французин или французин на българин?
Все още хора у нас живеят с доста посредствена представа за западноевропееца като за леко наивен и глуповат човек, който „не ги разбира тия работи”. Българският тарикатлък все още ни тресе. А хората не са глупаци. Така че България бързо им става ясна – доста по-бързо, отколкото ние си мислим. Тези ограничени вярвания ни пречат и да излезем от закостенелите си представи за чужденеца. Ние сме пълни с формули – германците са строги и безчувствени, сърбите са купонджии, скандинавците са студени, французите са надменни и лицемерни… А хората навсякъде са всякакви. Всички си имат и техния Бай Ганьо и геният на българина е, че си го е признал през великолепното творчество на Алеко. Най-трудно се обясняват хора. Защото държавата все пак е структура, закони, администрация, история. А хората са страхове, надежди, комплекси, манталитет, вярвания, суеверия. Как да обясня на един французин защо плюем по малки сладки бебенца против уроки? И как да обясня на българи защо във Франция е нормално да те попитат колко шницела имаш намерение да изядеш на вечеря. Не защото са стиснати и си броят шницелите, а защото там е прието да си изядеш всичко, което домакинята е приготвила и ако тя има намерение да те отстреля с пет шницела, на теб ще ти стане лошо. Пък тя иска да се чувстваш добре, затова и те пита – за твое добро.
Във Facebook често реагирате на обществени теми с едновременно гражданска позиция, обезоръжаваща искреност и чувство за хумор и ирония. Не Ви ли се струва, че днес от писателя все по-често се очаква да бъде обществен коментатор, а не само автор на книги? И харесва ли Ви тази роля?
Да, има очакване писателите и изобщо хората на изкуството да са и граждански активни. Мисля, че това е тяхно задължение. Те би трябвало да са морален коректив, да държат високо справедливостта и истината. Аз реагирам на обществени казуси често, понякога даже прекалено. И не винаги съм била права. Тази моя активност не е политика на писателка или на журналистка – просто истински се вълнувам и вярвам че трябва да има разговор. Имам остро чувство за справедливост и ненавиждам, когато някой се опитва да прехвърли върху теб собствените си лъжи и манипулации. Прикритостта и наглостта ме изкарват извън нерви. И ако мога да променя и един човек или поне да го накарам да преосмисли позицията си, да види и другата страна или изобщо да мисли, това е успех.
От сцената на „Свободно падащи истории“ и „Червена звезда, блок 28“ разказвате собствени спомени пред непознати хора. Кое е по-страшно – да публикувате личен текст или да го произнесете на глас пред зала?
Много е отговорно и в двата случая. Питали са ме не ме ли е страх да си се разказвам и да съм искрена. Ми то, ако ще се правим на някакви, какъв е смисълът да пишем, да разказваме от сцена?! Артистът се занимава със себе си. Това е неговата роля – през себе си да разкаже онова, което смята за важно, за вълнуващо, за интересно. Един от хейтърите във фейсбук веднъж ме попита „внимание ли си търсиш?”. Ами да, точно това си търси един артист – внимание. То не е към персоната му, а към погледа му, възприятията му. Ако не го търси, няма място нито в книгите, нито в музиката, нито в което и да е изкуство. Ако не е за да се споделя, това не е изкуство, а психиатрично заболяване. Когато си искрен, си много уязвим, но и много силен. Истината може да е трудна, понякога да е смазваща, но винаги е по-добрият път.
В „Близки срещи със смесени чувства“ каните читателя в своята тайна стаичка. В „Монолози“ давате място за чуждите гласове и мълчания, с идеята, че монологът всъщност е диалог с много тишина. В „Дишам“ отваряте пространство за истории, в които човешката уязвимост намира свой собствен глас. След всичките тези гдини писане – кой всъщност е по-голямата Ви тема: Вие самата или другите?
Темата ми е Човекът. Неговата история и съдба. Неговият път през времето. Срещата му с друг човек и взривът, който тя предизвиква в световното човечество. Имам сложна връзка с Човека – и го обичам, и ме е яд на него, и го бутам и го оставям да ме влачи, и разчитам на него и не му се доверявам, и му се възхищавам и го хуля. Защото и аз съм човек.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
