На 30 май 2026 г. се навършиха десет години от смъртта на поета Ивайло Иванов (1972–2016). Той остави след себе си стихосбирките „Хензел и Гретел“ (1994), „Искри от воденичните ми камъни“ (1996), „Очи на дете“ (2004), „Филологически поеми“ (2005), „Пастирът на мухи“ (2008), „Песен за бащите на прехода“ (2010), „Брачни песни“ (2013), „Светогорски пътеписи“ (2013) и антологичната си книга „Нов сън за щастие“ (2015). В края на 2022 г. във Велико Търново се състоя юбилейна конференция за него, а през 2025 г. излезе научният сборник „Изборът на поета: Ивайло Иванов“ – книга втора от поредицата „Архив на съвременната литература“ на Нов български университет.
Ивайло Иванов
Любовта на глухонемите
И Словото стана плът.
Йоан.1:14
В купето, на седалките, до нас –
двама глухонеми.
И детето им.
То изчуруликва нещо, сочейки
птицата, за миг влетяла в кадъра
на прашното стъкло.
Те заговарят.
Аз не съм виждал по-отелесено слово
от техния пантомимичен говор,
аз не съм чувал по-небесен глас
от полъха, облъхнал във анфас
лицата ни, по-бледи и от статуи.
Какви пейзажи шепнеха лицата им!
Не устни, а копринени, прозирни лàса,
ловящи прелетелите гримаси,
не пръсти, а изящни ветропоказатели,
готови с всеки полъх да препратят
по нови друми думите. Нима
не проговаряше плътта сама?
Един екстаз от патетични длани,
от мигли, гънки, мимики, събрани
във речника на тялото. Едно
прераждане на знаците! Дано
да се намери друг да го опише…
Аз ще се слея с лекото затишие
в предзалезния дрезгав полумрак
на Тракия, за да погледам как
под стихналата синева свенлива
на погледа им малкият заспива,
а татко му запалва… Дрезгав дим
разсява се в купето свечерено,
в което вече час със теб седим
и си мълчим подобно глухонеми.
От хълма в края на лятото
На Иван Цанев
Трепти полето. Сякаш че вибрира
под стъпките на закъснели лазарки.
И ти, едва изпъплал на баира,
във маранята дълго пак се взираш
и я прокъсваш с острия си разум.
Разпада се пейзажът. Лист хартия.
Със скъсването губи смисъл вичко.
Ще можем ли да видим нявга ние
септември как след туй ще го зашие
с ръмящ дъждец от борови иглички?…
Но сетивата са къртица сляпа! Навик
да ровиш празноти и в явно пълното.
Прибирай се. Пътечката те мами –
като забравен, лъкатушещ намек,
като кълбо, търкулнато по хълма.
Какво ще остане?
На Константин Павлов
И този път плодът на стиховете му
не би отишъл по-далеч от корена,
ако Дървото не растеше на баира.
Но ето го, търкулва се по хълма,
по тази гърбица на времето, минава
през слоговете на династии, през синури
на някакви събития – и тупва
в тревата на Градината. Най сетне!…
Пред босите нозе на двама голи,
които току-що го осъзнаваха.
Нетраен плод! От дългото пътуване
останало парченце, хапка само.
Но предостатъчно, за да възвърне целостта
на току-що отхапаната ябълка.
Изкачване
Ако не беше мисълта ми, зная, че
не бих се сетил на какво виси
това невръстно, уморено паяче
със пипала, по тънки от коси.
Но ето, то събужда се. Опипва
с крачката си пространствата от въздух.
И бавно нанагоре, сякаш литва,
изкачва се естествено и мъдро.
А зинала, с уста като камбана,
отдолу го очаква бездна мрачна,
таван, отгоре, със варта си снежна.
Но то не знае! Бавно се изкачва,
от свои си предчувствия огряно,
по тъничката нишка на копнежа.
Реката
Реката е с бързоречив език,
не смогвам мисълта й да оспоря.
Аз имам за опора своя вик,
тя има бистротата за опора.
Тя влачи отражения, представи
аз влача, свои лични отражения.
Дордето тя в морето се представи,
додето аз – на своето успение!…
Но с вечното успение не свършва
ни моят път, ни речния камъш, а
тече реката, бърза в своя свян.
Със птици и дървета разговаря,
а после във морето се разтваря.
Завиждам, че я имаш, Океан!
Заспиване
Заспивайки в тревите, той дочул е
как мравките говорят общ език.
Ала защо и в сетния му миг
стърчат мравуняците като Вавилонски кули?…
И неразбиращ, свива се духът,
навеки скритото останало е скрито,
преди Мигът, преди да се сплетат
косите му със корените на тревите.
А огорчена вдън душата си, душата
напуска обществата от условности и думи.
И бавно тръгва тя по стъпалата
на стълбата, опряна в небесата,
под тънката мелодия, която
щурците свирят на цигулките от гласните му струни.
