Разговор на Пламен Дойнов с Михаил Неделчев
През май 2026 г. излезе личната антология на Мирела Иванова „Призоваване на поезията“ (издание на „Хермес“). Премиерата й се състоя на рождения ден на поетесата – 11 май, в софийската книжарница „Umberto & Co“. Говорим за книгата с Михаил Неделчев на 9 юни 2026 г.
Премиерата на „Призоваване на поезията“ от Мирела Иванова традиционно се случи на 11 май, нейния рожден ден. Да припомним, че тя обича да представя за първи път всяка своя нова книга именно на рождения си ден. В случая става дума не просто за поредно издание, а за антология. Ти беше централен говорител на премиерата. С какво „Призоваване на поезията“ се различава от останалите книги на Мирела Иванова? Още повече че през последните две десетилетия тя натрупа няколко книги, които бихме определили като антологични – например „Любовите ни“ (2012) или по-кратката „Седем“ (2018)?
Действително това е поредната антологична книга на Мирела Иванова. Обикновено големите поети издават по една антология в живота си. Това е традиция, която тръгва от Яворов. Разбира се, има и най-различни други проявления, включително при Асен Разцветников, Николай Марангозов и т.н.
Ще кажа и друго. Българските поетеси са склонни да издават повече от една антологична книга…
Така е. Но какво е различното в тази?
Първо, тук е демонстрирана изключителна грижа за самото присъствие на книжното тяло. Ето – оформлението. Мирела Иванова обича широките формати, но този път квадратната форма е съвсем подчертана, с твърди корици. Книгата е много красива. Художникът Веселин Праматаров е създал цветно съкровище. Второ, стихотворенията са подредени не така, както в предишните стихосбирки. Тук са радикално размесени. Когато започнах да чета, си помислих, че в началото на тази антологична книга има своеобразен рецепционен праг от стари стихотворения – творби от първата ѝ книга, които ми стоят леко затруднително, изглеждат малко мрачни… След това Мирела ми каза: „Не си прав. Наред със старите стихотворения има и съвсем нови…“. Именно те са в началото на „Призоваване на поезията“.
Това не е ли объркващо? Ти си подреждал събрани съчинения и всякакви томове с избрани творби. Тук тази липса на последователност не те ли затруднява в ориентирането?
А защо трябва да има лесно ориентиране?
Не знам. Чудя се как един литературен историк гледа на смесването на стихове от различни стихосбирки в един дял или изобщо на конструирането на нови цикли от текстове, създадени в различни времена?
Тук това е нарочно направено.
Защо е направено?
За да четем тези стихотворения с нови очи. Самото затрудняване на читателя – да очаква едно или друго стихотворение – е направено, за да обнови прочита, представата за тази поезия. Това е съзнателна тактика. Разместване, включително създаване на нови тематични и жанрови гнезда. Например има сдвоени по две пътешественически стихотворения, които се оглеждат едно в друго и т.н. Тоест изградени са рецепционни прагове, които усложняват прочита.
Да се върнем към обвивката на книгата. Наистина тя е полиграфическо произведение на изкуството. Веселин Праматаров се е справил блестящо не само като илюстратор, но и цялостно. Той е осъществил и странирането. Разбира се, следвал е нейната геометрия. Защото това е третата или четвъртата квадратна книга на Мирела Иванова. Да погледнем „Любовите ни“ или пък „Еклектики“…
Също и книгата „Бавно“…
Да, „Бавно“, която е форматирана в по-малък квадрат. Това, разбира се, е необходимост, която произтича от две неща…
От дългите стихове.
От дългите стихове, чиято метрика трябва да бъде побрана на по-широк лист. Но също и от чисто оформителска гледна точка. Художниците често предпочитат широки формати, защото им дават по-голяма свобода при оформлението. Но на първо място квадратният формат е зададен от метриката на поезията на Мирела Иванова. Защо обаче тя се нуждае от тези дълги стихове? За да разполага с по-голямо пространство за разгръщане на своите истории. Понякога нейните лирически сюжети се доближават до наративната поезия. Там Мирела трябва да разположи цели биографии или цели лични истории в рамките на едно стихотворение. Това е валидно особено за стихотворенията ѝ с безкрайни заглавия.
Да, например онова стихотворение, в което тя е с малката си дъщеря в асансьора…
И много други. В тази нова книга те са поместени в раздела „Седем“. Впрочем те присъстват още в книгата „Еклектики“ (2002). Тях бързо ги разпознавам – в коя книга са поместени за първи път, което като литературен историк ме успокоява. Разбира се, сред тях е и стихотворението за засядането в асансьора, онова – за самовзривилия се студент по химия, един в крайна сметка неуспешен терорист, или прекрасната лична история за това как Владимир Зарев отива специално до Пловдив, за да купи картина на Георги Божилов – Слона, защото иска да я подари на жена си… Но и „Балада за една делова жена…“, която пере в леген и преживява Прехода… Това са сред най-политическите стихотворения на Мирела Иванова. Изобщо разказването на истории, в които главен герой е един автобиографичен женски лирически Аз, е ключова характеристика на тази поезия.
Безспорно е ключова характеристика. Мирела Иванова настоява върху нея. Държи и на различни биографеми, които непрекъснато се възпроизвеждат в стиховете. Например пътуванията й из множество градове – Марбург, Переделкино, Осло, Берлин и къде ли още не. Тези градове се превръщат в лирически топоси, които постоянно се припомнят. Самите припомняния са много характерни за тази поезия, както и начинът, по който се помни – чрез сюжети. Тези истории често се завръщат през присъствията на мъжете, с които лирическата героиня е била или се предполага, че е била свързана, макар да няма техни конкретни биографически характеристики. Те са просто имена или по-скоро сенки на имена, които се възпроизвеждат и се връщат отново и отново. Но те очертават лирическата интимно-любовна биография на героинята, доста драматична и трагическа. Поначало трябва да се каже, че това е трагическа поезия. Елементите на трагизъм не са стряскащо драматични, но те очертават един по-скоро всекидневен трагизъм.
Това усещане обаче трябва да се изрича внимателно. От една страна, съм съгласен с тази формула. От друга, тя се нуждае от уточнения. Защото усещането за трагизъм идва най-вече от ситуацията на раздяла, която непрекъснато се възпроизвежда в стиховете. Тя е заложена в самата структура на съществуването. Любовта е обречена. Сякаш всичко е обречено, защото в него присъства една предзададена раздяла, едно със сигурност предстоящо или вече преживяно разочарование… Но всичко това много често се преобразява чрез иронията.
Да, разбира се. Иронията омекотява удара на съдбата.
Това е трагическа ирония.
Именно. Този драматизъм е омекотен. Нищо в тази поезия не е окончателно. Разбира се, има и моменти на окончателност. Например онова стихотворение, в което лирическата героиня се обръща с думите: „Татенце, татенце, защо трябваше с тези букети цветя да ме посрещнеш?“. Това е окончателният трагизъм. Но като цяло в тази поезия има своеобразна транзитивност. Включително и в пътуванията. Има окончателност на раздялата – например с Париж, с Осло или с някой друг град. Но това е и раздяла на временното пребиваване. Защото лирическата героиня е пътешественичка. Тя никъде не е уседнала. Това личи още в ранните стихотворения, които разказват за начина, по който обитава различни стаи. Тези стаи сякаш са неин дом. Но този дом не е постоянен, не е окончателен.
Искам да продължим по тази линия на пътуванията, която може да ни отведе към генеалогията на поезията на Мирела Иванова. Нали знаеш, че когато след втората половина на ХХ век се появи нова българска поетеса, тя неизбежно бива съотнасяна към Елисавета Багряна?
Да, разбира се. И в „Призоваване на поезията“ има стихотворение, изградено като обръщение към Багряна.
Точно така. Знаем за слабостта на Мирела Иванова и към други поетеси – към Екатерина Ненчева, Мара Белчева и към други знакови имена. Но като основен ориентир за българската женска поезия стои фигурата на Елисавета Багряна. Стои с един от своите най-разпознаваеми образи – не само на „вечната и святата“, но и на „скитницата“, на волната жена, която пътува из света… Тази антология на Мирела Иванова показва много ясно, че тя продължава именно тази линия, която тръгва от Елисавета Багряна – траекторията на пътуващата жена. Разбира се, тя пътува вече в друго време, по съвсем различен начин. Вече не е прикрепена към който и да било мъж, пък дори той да се казва Боян Пенев… Лирическата героиня на Мирела Иванова е необвързана, свободна в избора си на пътуване. Тя се рее из цялото европейско пространство, из европейските градове и усвоява европейската културна география.
Но това усвояване не е систематично. То е по някакъв начин…
Един момент. Това отново са любовни пътувания, но вече на много по-свободна жена, която не може да бъде спряна в своето движение. Именно Мирела Иванова изразява присъствието на българската жена от края на ХХ век до днес в света. Това е особено важно – начинът, по който тя изгражда един напълно различен женски лирически Аз.
В този смисъл началото на този път може би не е толкова Багряна, колкото Лора Каравелова – Яворовата жена. Неслучайно там присъства обръщението в знаменитото стихотворение „Аз бях свободна жена…“. Или: „Аз бях несвободна жена“. Това е своеобразен рефрен, който се видоизменя. Синтактичната конструкция остава същата, а смисълът се променя. Тези образи и обръщения към различни жени са наистина много характерни. Те представляват своеобразни диалози, изградени върху равнопоставено отношение между лирическата героиня и тези жени от миналото. Сред тях има имена от древността, поетеси като Мара Белчева и Екатерина Ненчева… Цялата тази поезия притежава особена отвореност към диалога. Диалогическата структура е основен риторически похват, който я организира.
Бих използвал и по-силни думи. Струва ми се, че става дума за сцена, от която (чрез монолог или в диалог) лирическият Аз на Мирела Иванова произнася думи пред публика. В нейната поезия съществува подчертана театралност.
Да. И не е случайно, че Мирела в крайна сметка се озова в Народния театър като драматург. Не е случайна и появата на прекрасната постановка „О, ти, която и да си“. Макар че Вазов е основният лирически герой в спектакъла, не са случайни жените, от чието име се произнася тази поезия.
Да напомня, че тази история е по-стара. Тя е свързана с акциите на литературната общност „Петък 13“ от края на 80-те и началото на 90-те години. В началото това беше многобройна общност, а впоследствие постепенно се сведе до две основни присъствия – на Мирела Иванова и Бойко Ламбовски. И двамата имаха подчертан афинитет към публичните четения, към пърформансите и литературните акции.
Самата Мирела е много добър изпълнител на собствените си творби.
Точно така. Няма как иначе да се случи. Сцената влияе върху самата постановка на гласа в стихотворенията.
Върху съставянето на творбата. Тази диалогичност всъщност е своеобразно предразположение към начина, по който се изгражда текста.
Може би не е случайно, че през годините чрез лириката си Мирела Иванова се наложи като говорител на съвременните български жени.
Нейните политически стихотворения не са просто социални, а наистина политически. Включително онези текстове за „бродениците“ по площад „Славейков“, за трамваите и всичко останало. Това са политически стихотворения, които нахлуват в бита. А самият бит е труден – бит на отрудена жена, на жената интелектуалка… Тя не е някаква мечтателка. Това е интелектуалка, която едновременно с това е и човек, носещ тежестта на ежедневието.
Нека си призная нещо. В началото се отнасях с известен скептицизъм към склонността на Мирела Иванова да навлиза толкова рязко и дълбоко в бита. Това ми направи впечатление още в една от по-ранните ѝ книги – „Памет за подробности“ (1992). Още тогава забелязах как тя има склонност към изброяване, дори към своеобразна инвентаризация на предмети, обстоятелства и ситуации, ситуирани в ежедневния бит. Ето, да вземем например прането в леген и подсмърчането над него. Това е толкова банализирана на пръв поглед „женска ситуация“, че човек е склонен да си каже: „Чакай, какво става тук? Какво е това циврещо женско писане?“. Такава беше първата ми реакция, преди да започна по-внимателно да чета как се развива този свят в поезията на Мирела Иванова. Защото този свят действително нараства. Инвентаризацията поражда особен ефект. В един момент битът сякаш изпълва цялото пространство на стихотворението. Изброяването завладява текста и лирическият герой започва да търси изход от него – или го взривява, или го напуска, или потъва в него.
Тези „подробности“ затрупват съзнанието на лирическата героиня. Те го обсебват.
И всъщност се оказа, че Мирела Иванова си поставя задача, която на мен ми изглежда като опасен капан – изпълва стихотворението с толкова много битови детайли и въпреки това го спасява от битовостта. Тя успява с разрешаването на тази задача. Стихотворението постепенно се превръща от битово в дълбоко екзистенциално. Превръща се в текст, който представя своеобразен прелом в живота на една жена.
Но това не са единствените стихотворения.
Аз говоря конкретно за бита и за начина, по който тя го преобръща в екзистенция.
Тази битовост, тази наситеност на поезията с предметност и всекидневие, не я правят тежка или угнетителна. В никакъв случай. Защото в нея има и много екстаз – екстаз на мрака и екстаз на светлината. Това са взаимно уравновесяващи се екстатични състояния. И съм особено горд, че Мирела ми е посветила едно от тези екстазни стихотворения. Става дума за стихотворението за Кавала, където някога бяхме заедно. Тогава за първи път отидохме на Запад. Само че нашият Запад се оказа на Юг.
Българският Запад много често се намира на Юг.
Както и да е, няма да разказвам цялата история, защото вече съм я разказал в тази малка книжка за Мирела Иванова, която сам направих[1]. Искам да кажа нещо друго. Това не е мрачна поезия. Тя използва мрака и бита, но не е поезия без изход към живота.
Какво обаче присъства в най-добрите стихотворения на Мирела? Тя е съставила антология с около 120 стихотворения. Но сред тях има близо двайсет, в които се усеща изключителна сила. За разлика от много други лирически текстове, тук се проявява мощ, която произтича от силата на признанието. Става дума за публично признание на неща, които обикновено са и дълбоко интимни. Фактът, че подобно признание доминира в толкова много стихотворения, е изключително важен. Това е способността да кажеш нещо, което обикновено не признаваш – говориш за неща, които по правило остават несподелени. Само големите поети притежават подобна сила. Разбира се, това не означава, че всяко крайно признание автоматично ражда добра поезия. Това е отделен въпрос. Но в голямата поезия винаги присъства някаква форма на високо признание или на дълбоко интимно споделяне. Ето например едно от новите стихотворения в антологията – стихотворението за майката. В него е представена покъртителната ситуация, когато майката, страдаща от Алцхаймер, престава да разпознава дъщеря си. Това е изключително мощен текст, наситен с крайно признание.
В известен смисъл стихотворенията за бащата и за майката са огледални. Между тях има своеобразен дуализъм.
Но при майката ситуацията е двойно трагична. Защото това е смърт преди смъртта. Изгубване на майката още преди тя да си е отишла. Момент, в който се появява безпощадно усещане за накърнена идентичност. Какво се случва с моята идентичност, когато тя вече не може да бъде потвърдена от собствената ми майка? Както в други стихотворения, и тук Мирела Иванова произнася думи, които рядко биват изричани. Именно способността да преминава отвъд предела на признанието прави Мирела Иванова толкова значима поетеса.
Нейната значимост се потвърждава и от начина, по който се възприема нейната поезия. Всички сме виждали как големи аудитории я слушат и гледат съсредоточено, почти без дъх. Включително и на последната й премиера на 11 май. Там имаше наистина многобройна публика. Пространството беше препълнено. Всъщност ставаше дума за две зали, които по някакъв начин се срещаха в една. И аз не видях нито един човек, който да се разсее. Просто нямаше.
Защото тази поезия знае на кого говори. Тя има своя публика – публика от съпричастни хора, които се разпознават в нея. Огромна част например от жените, които я четат и слушат, се идентифицират с лирическата героиня.
Така е. И знаят голяма част от стихотворенията. Само че в тази антология те са разместени. Не е ясно кога ще бъде прочетено едно или друго стихотворение. Има своеобразен мизансцен, който е неочакван. Затова ефектът от публичното произнасяне на тези текстове е толкова важен.
Разбира се. Но я ми кажи защо реши да направиш този „Дар за Мирела“ – малката книжка с текстове за нея? Тя е в библиофилски тираж от двайсет и един екземпляра…
От които й подарих седем.
В нея си събрал шест текста, които през годините си писал и произнасял за Мирела Иванова…
Шест текста и едно посвещение, което написах сега. Тоест общо седем. Седем е ключово число. Мирела обича подобни библейски и магически числа. Неслучайно има книга, озаглавена „Седем“. Съвсем съзнателно избрах тази бройка. Реших да направя книжката три дни преди премиерата.
Три дни преди 11 май?
Да. Докато пишех словото си за представянето на „Призоваване на поезията“, изведнъж си казах: „Защо не събера всички тези текстове, които съм писал през годините?“. Внезапно разбрах, че трябва да свърша точно тази работа. Веднага отидох в книжарница „Верен“, където работят мои приятелки. Главната книжарка, една много симпатична дама, с която от години се познаваме, се съгласи да помогне. Това беше моят дар за Мирела. Но реших да не ѝ подарявам целия тираж от двайсет и един екземпляра, а само седем. Останалите запазих, за да мога аз да ги раздавам. Освен това написах и няколко нови текста. Разбира се, словото, което прочетох на самото представяне, но и още няколко – за картичките от Кавала, после за двете картички от Гърция и още едно кратко текстче. Написах ги съвсем спонтанно. Ти знаеш, че обичам да правя подобни малки книжки – за подарък или просто библиофилски издания.
Те са част от акции, от живи събития.
Абсолютно. Както и в този случай.
Дошло ли е вече времето за по-разгърнати литературни портрети, за студии, посветени на Мирела Иванова? Или за дисертации върху нейното творчество?
Мисля, че да. Но писането за Мирела Иванова е доста трудна работа.
Защо?
Не знам дали мога да го обясня еднозначно. Както вече стана дума, аз съм писал неведнъж за нея. Включително за нейната публицистика. Но там непрекъснато преплитам публицистика и лирика, защото самата ѝ поезия в голяма степен има публицистичен характер. Трудно е да бъдат отделени една от друга. Това е първото. Второто е, че Мирела не е поетеса на един-единствен жанр, на една-единствена повествователна интонация или на един модел на говорене. Макар че поезията ѝ сякаш извира от едно и също място и носи сходни послания, тя е многообразна, почти протеична. И именно това е основната трудност. Как да съчетаеш например признанията, отправени към различни жени, със собствените признания? Как да събереш всички тези пластове в един цялостен прочит? Това никак не е лесно.
От друга страна, тя е изключително цялостна. Ако използвам твоето знаменито понятие, тя е цялостна литературна личност. Независимо дали четем поезията ѝ, разказите, публицистиката…
Или литературноисторическите ѝ текстове…
Независимо дали наблюдаваме сценичното ѝ присъствие, жестовете ѝ или начина, по който говори, пред нас стои цялостен образ. Докато я чета, винаги виждам автора зад написаното, независимо от жанра. Съгласен съм, че тя е разнообразна и многолика. Но същевременно представлява особена цялост. И за мен трудността се състои именно в това. Дали, когато коментираме творчеството ѝ, няма всъщност да пишем за нейната личност?
Именно тук възниква основната трудност. Затова написах онова кратко текстче за всекидневния театър на Мирела Иванова. Там писах преди всичко за Мирела като конкретна личност, като персона, човек, който изгражда и отстоява собственото си присъствие. Надявам се обаче, че съм успял да направя разграничението. Да покажа, че Мирела и поетесата Мирела Иванова не са напълно тъждествени.
Силното присъствие на личността обаче…
При цялата си пъстрота, лекота и привидна непосредственост Мирела е сложен човек за общуване. Тя поставя изисквания към събеседника си. Изисква истинска съсредоточеност в общуването – независимо дали то е делнично или литературно. Изисква внимание към себе си. Винаги.
Настоява за същностен разговор. За реални отговори на въпросите, които поставя, и на темите, които отваря.
И това е валидно както за литературата, която пише, така и за всекидневното общуване с нея. И в двата случая става дума за едно и също. Нейната поезия изисква внимателно четене. Това не са стихотворения, които могат да бъдат прелистени набързо.
Можем ли все пак в края на разговора да кажем, че тази антология представлява своеобразна равносметка? Не ми се иска да изпадам в това клише, макар че то в известен смисъл е вярно. Няма как подобна антологична книга да не съдържа елемент на равносметка. Посветена е на Владимира, на внучката – „най-обичаната“, както е написано. От една страна, осъзнаваме, че е изминало време от предишната антология, но от друга, и заради заглавието, и заради подбора на текстовете – има опит да се изрече висока и последна дума.
Не, тези думи са предпоследни…
Казвам „последна“ не в окончателния смисъл на думата, а засега последна, т.е. като novissima verba – последна и нова. Защото това е дума, насочена към високото предназначение на поезията. Тя звучи и в самото заглавие – „Призоваване на поезията“. Още повече че в книгата има множество стихотворения, които казват ясно, че заниманието със словото е нещо изключително важно и същностно. Нещо, което определя смисъла на живота.
Поначало стихотворенията на Мирела Иванова винаги предполагат съдбовност – както на възприятието, така и на самото написване. Актът на писане винаги е съдбовен. Това не е поезия на спонтанния, единичен творчески акт. Не е просто разговор или изповед. Това е поезия на съдбовността.
Струва ми се, че тя се опитва да изговаря самосъзнанието на самата поезия. Защото Мирела Иванова има пълното съзнание, че е поетеса, Поетесата. Играе тази роля, при това отдадено и убедително. Днес в България тя е личността, която най-пълно отговаря на представата за силна и значима българска поетеса.
През годините различни поетеси се опитваха да изпълняват тази роля. Почти всички се провалиха.
Ако започнем да ги изброяваме, ще се получи доста пъстра галерия. Но Мирела Иванова изпълнява тази роля същностно. И най-интересното е, че ѝ се получава. Съвпада с този свой образ. Няма разминаване между личността и ролята.
Не е случайно и че има толкова голям успех в чужбина. Там също я възприемат именно по този начин – като Поетесата с главна буква.
[1] Книжката на Михаил Неделчев е озаглавена Дар за Мирела, датирана 11 май 2026, Книжарница „Umberto & Co“, С., 60 с.
