Разговор на Владислав Христов с Петър Денчев
Името на спектакъла „Изпробвано върху хора“ звучи като лабораторен експеримент, ти като режисьор в кои полета на експеримента навлезе, за да постигнеш целите си?
За мен експериментът се състоеше преди всичко в това да поставим под въпрос (или най-малкото да опитаме) социалните и психологическите механизми, които обикновено приемаме за даденост в света около нас. Интересуваше ме как човекът постепенно се превръща в обект на наблюдение и управление чрез определени механизми на действителността, които стигат до нас най-вече благодарение на медийната реалност и културата на конкуренцията. Не става дума за контрол чрез насилие, колкото за въздействие чрез процедури и привидно рационални системи, свързани със забавлението, игрите и така нататък. Експеримент имаше и в самия творчески процес. При създаването на „Изпробвано върху хора“ работихме между различни езици и културни контексти. Интересно беше да наблюдаваме какво се случва, когато актьорите трябва да се доверят не само на думите, а и на присъствието, ритъма и чувствителността на другия, когато не знаят чуждия език.
Драматург от Сърбия, актьори от България и Румъния – как се стигна до тази тройна балканска комбинация? Предизвикателство ли беше за теб да балансираш в тази триезична среда?
Всъщност това беше едно от най-големите предимства на проекта. Балканите често се възприемат като пространство, в което конфликтите избухват, но това не е точно така. Това се разкрива особено когато започнеш да работиш с хора от региона, откриваш колко сходни са нашите страхове и надежди. Разбира се, езикът беше предизвикателство. Но много бързо го преодоляхме. След определен момент различните езици престанаха да бъдат пречка и се превърнаха в част от естетиката на спектакъла. Тази многоезичност постоянно напомняше, че се занимаваме с нещо по-интересно и по-голямо от нас самите.
Как творческата съдба те срещна със сръбския драматург Мая Пелевич? Кои нейни качества те инспирират за съвместна работа?
Познавам Мая вече почти десет години. Историята е дълга. Преди време попаднах на един неподписан превод на нейна пиеса на български. Това беше нейната пиеса „Портокалова кожа“, която поставих в театър „Възраждане“ преди пет години. Тогава се срещнахме в Белград и обсъдихме работата ни. Беше точно преди пандемията от ковид. Така по-късно тя ми изпрати „Изпробвано върху хора“ и аз помолих Георги Коритаров да я преведе за мен. Бях решил, че искам да я поставя. И в крайна сметка я поставих. Ето така се срещнахме с Мая. Това, което ме впечатли, беше способността ѝ да съчетава политическата чувствителност с чувството за хумор и язвителната самоирония. Тя умее да говори за сериозни обществени процеси без да изпада в назидателност. Това много ми харесва. В текстовете на Мая има както интелектуална провокация, така и човешка уязвимост.
Представлението изследва как човекът постепенно се превръща в обект на процедури. Не сме ли много близко до това състояние и в действителността? Плаши ли те моментът, в който събитията на сцената ще станат равнозначни на реалността?
Мисля, че този момент вече е настъпил. Непрестанно сме обекти на статистика чрез събирането на данни, чрез създаването на профили, чрез оценките на дигиталното ни поведение и други подобни неща. Алгоритмите започват да знаят повече за навиците ни, отколкото самите ние можем да подозираме. Институциите все по-често общуват с нас чрез канали, където хора няма. Това, което театърът може да направи, е да очертае този процес, да го направи видим. Не мисля, че задачата му е да предсказва бъдещето. По-скоро си мисля, че задачата му е да ни помогне да разпознаем настоящето. Ако спектакълът би могъл да изглежда тревожен за някого, това би било, защото разказва за свят, който вече обитаваме.
Какво мислиш за хумора и насилието като инструменти в театъра? Къде като режисьор поставяш границата, за да не изпаднеш в крайности?
Хуморът и насилието са сред най-мощните театрални инструменти, защото оказват влияние директно върху сетивата на зрителя. За мен границата е там, където средството започва да измества смисъла. Ако насилието е използвано само за да скандализира, то бързо се превръща в ефект, който се изчерпва с времето. Ако хуморът служи единствено за развлечение, неизбежно той напълно губи силата си.
Идва ли отново времето на спектаклите социални експерименти, в които публиката е активно въвлечена в представлението?
Мисля, че подобни форми никога не са изчезвали напълно. Днес обаче се връщат към живот по различен начин. Причината за това е, че живеем във време на криза на доверието от всякакъв ред. И на всички нива. Криза на доверието в институциите, в медиите и най-вече в политическите системи. Театърът естествено започва да търси нови начини за среща между сцената и аудиторията. И да възстановява тези въпроси.
Познаваш добре театралната сцена на Сърбия и Северна Македония. Какви паралели би направил с българските театрални реалности?
И в трите държави има сходни условия на театралните реалности, но в различен мащаб. Говоря все за неща като ограничените ресурси и политическото напрежение, породено не от творчески подбуди, а заради страховете на хората. В същото време виждам и много обща енергия. Театърът на Балканите продължава да бъде място, в което обществото разговаря със себе си. Може би най-интересното е, че въпреки различните исторически пътища, темите често са сходни, а дори и влизат в диалог със себе си. Паметта, идентичността, насилието, страхът от другия, отношенията между личното и политическото. Затова вярвам, че балканското културно сътрудничество има огромен потенциал. Малко ми е жал, че често пъти темите и идеите за сътрудничество минават през ригидните форми на отхвърляне, през трудностите да се разбият създадените вече клишета.
През юни ти води творческо ателие по време на фестивала „Нови открити сцени +“ в Стара Загора. Уъркшопът беше на тема „Отпътувания“. Разкажи ми повече за този фестивален формат.
Това, което ми харесва във фестивала, е желанието му да създава пространство за срещи, а не само за представяне на готови резултати. Ателието „Отпътувания“ беше посветено на вътрешното движение на спомените в личността на човека и това как актьорите могат да взаимодействат с тях. Интересуваше ме как хората носят със себе си спомените си, когато напускат едно място и тръгват към друго. Работихме върху лични истории, върху биографичен материал, както и върху начина, по който индивидуалният опит може да бъде превърнат в сценично действие. За мен подобни формати са ценни именно защото поставят процеса преди резултата.
Всеки режисьор гледа с няколко крачки напред в бъдещето. По какви проекти работиш в момента?
В момента ме занимават няколко различни посоки. От една страна, продължавам да се интересувам от театър, който изследва отношенията между личната история и обществените процеси. От друга, работя върху проекти, които отварят въпросите за паметта, идентичността и механизмите, чрез които обществото конструира своите наративи. Иначе заедно с това продължавам академичната си работа, защото за мен теорията и практиката не са отделни светове. Те постоянно се захранват взаимно. Надявам се и следващите проекти да продължат този диалог между сцената и действителността, който винаги ме е вълнувал най-силно. Подготвям и нов роман. Ръкописът е в напреднала фаза на редакция.
„Изпробвано върху хора“ от Мая Пелевич
Режисьор: Петър Денчев
Превод на български: Георги Коритаров
Превод на румънски: Ливия Нистор
Сценография: Петър Митев
УЧАСТВАТ: Иван Калошев, Борче Манев, Яна Божанин, Яна Бобева – гост, Михаела Михай, Раду Анастас, Дана Панку, Серджу-Андрей Штефанаке
