Деян Деянов
Би било безотговорно да отговоря на въпроса „Как срещнах Фуко?” без – преди това – да поставя под въпрос самия въпрос; а поставяйки го, няма как да не се сетя, че в „Археология на знанието“ Фуко афористично завява „ние сме различие, нашият разум е различие от дискурси, нашата история – различие от времена“; няма как оттук да не се сетя и за Бурдийо, който в „Биографичната илюзия“ обръща внимание на „…необикновената употреба, която Пруст прави на собственото име, последвано от определителен член („Онзи Суан от времето на Бъкингам Палас“, „Онази Албертина от тогавашните дни“, „Дъждобранената Албертина от дъждовните дни“), сложна обиколка, чрез която изказва едновременно „внезапното разкриване на един множествен разпръснат субект“ и устойчивостта, независимо от множествеността на световете на идентичност, социално означена от собственото име“. Така че, като начало: кой е бил Деян Деянов, който е срещнал Мишел Фуко? – и в кое от биогрифичните си времена? и кой – онзи Фуко, който е бил срещнат от мен тогава, „онзи Фуко от тогавашните дни“? Като още оттук си личи, че може би срещата не е била една, че аз, който съм срещнал – срещал – Фуко, може да съм бил „множествен субект” (въпреки устойчивостта си „в множествеността на световете на идентичност“), срещнатият Фуко – също. Само собствените имена на агентите и хабитусите им – моите и неговите – ли им придават тази устойчивост (както ни внушава Бурдийо в „Биографичната илюзия“)? Или пък може да се каже, че – през всичките тези десетилетия, през които Фуко устойчиво живееше в мен – тези срещи се дължат на един устойчив философски проект?
За фактуалната история на срещите ми с Фуко вече съм разказал в разговора си с Момчил Христов в сп. „Критика и хуманизъм“ в кн. 4, бр. 2/2015, затова ще се върна към нея съвсем накратко. През 1977-78 година бях старшина-школник в Шуменското народно военно артилерийско училище и разлиствайки сп. „Вопросы философии“, силно се впечатлих от две статии за „Надзор и наказание“ – на Наталия Автономова и на Валерий Подорога (а разбрал за интереса ми, моят баща ми я подари за рождения ми ден). Силно се впечатлих, доколкото техният Фуко предлагаше шанс за обновяване на материалистическото разбиране за историята, тъй както то бе достигнало до нас от инакомислещите съветски философия от 60-те години (и преди всичко от Мераб Мамардашвили). Веднага след казармата, връщайки се в София, се формира Марксовият семинар при Софийския университет, където дълго обсъждахме „Надзор и наказание”, оглеждахме я в Маркс и Вебер, и така тя силно повлия върху нашата теория на посредническите структури, преди всичко върху онова, което Маркс е нарекъл – в противоположност на производителното потребление – „потребително производство“, т.е. „производство на самия човек“. След като преминах към Научноизследователския институт за младежта към ЦК на ДКМС, с Андрей Райчев предложихме издателска програма, вдъхновена от заниманията ни в Марксовия семинар, а книгата на Фуко беше начело в списъка ни. Така чрез кн. 3/4 от 1989 година на бюл. „Младеж и общество“ (бях зам. отг. редактор, Кольо Коев и Ивайло Дичев бяха също в редколегията) до читателите ни достигнаха параграфите „Нормализиращата санкция“ и „Изпитът“ от „Дисциплината“, статиите на Автономова за генеалогията на властта и на Подорога за дисциплинарните пространства. Огледахме ги смислово в два Веберови откъса – за функциите на дисциплината в това, което той нарича формална рационалност, и за дисциплината в голямото икономическо предприятие. (Общо взето по същото време Лиляна Деянова издаде в антологията им с Любен Николов „Социология на личността“ уводните страници към „Покорните тела“; останалите параграфи от „Покорните тела“ – в нейна интерпретация – публикувахме в кн. 1 на „Критика и хуманизъм“ от 1991-ва, списание което, бе наследило издателската политика на „Младеж и общество“. Самата книга, с мой следговор, беше издадена – и то, въпреки добрия превод, лошо – едва през 1998-ма от издателството на Софийския университет.)
Следващото ми сътрудничество с Фуко беше чрез един ръкопис, който достигна до мен чрез Иван Кръстев – „За другите пространства“, за хетеротопиите. Бях вече в Националния център за изследване на общественото мнение, завеждах методологическата секция, при мен бяха Андрей Бунджулов, Светлана Събева и Нина Николова. След година учредихме Института за критически социални изследвания (в самото начало „Институт за социална критика”), в който вниманието ни се фокусира върху обществото, в което до съвсем скоро бяхме живели (предлагайки една „историческа социология на социализма“ като „общество на мрежите“). Фуко отново беше един от мислителите, които ни помогнаха да стигнем до предмета си – преди всичко чрез своята анатомополитика на тялото, но и чрез биополитиката на населението. На Бунджулов от онова време дължим неимоверното хрумване за социализма като хетеротопия, хрумване, в което заниманията ни с „Надзор и наказание“ се засрещнаха с ръкописа „За другите пространства“ (моите занимания бяха преди всичко с онова, което нарекох „публичен паноптизъм“).
През следващите 15 години Институтът проведе редица от изследвания, при които Фуко беше – така или иначе – неотклонно с нас: „Публично пространство и училище“, „Пренаписванията на биографиите. Етнометодология на политическото погребение“, „Пренаписванията на новата българска история в учебниците за гимназията“, „Археология на демокрацията“, „Археология на модерния поглед“, „Седмичните кинопрегледи: към историческата социология на социализма“ и т.н. Публикувахме ги и като книги (срв. „Докладът на Броуди”), но повечето от тях достигаха до публиката чрез сп. „Социологически проблеми” (вече гл. редактор беше Кольо Коев). Тук не бива да се забравя, че „историческата социология на социализма” от самото начало беше за нас и критика на модерността изобщо (тъй като зад – преди всичко площадната – демокрация, вече смътно се долавяше кризата на неолибералния капитализъм).
Тъкмо тази смътно долавяна криза в началото на 90-те години ме срещна с Фуко на философските равносметки, в когото едновременно живееха критикът на модерността и наследникът на Просвещението. Той, мислейки чрез Кант, залага не толкова на неговата „аналитика на истината, която поставя въпроса за условията, при които е възможно истинското познание“, колкото на „критическата му онтология на настоящето“, проблематизираща „актуалното поле на възможния опит“. Така още през 1991 година в кн. 3 на сп. „Критика и хуманизъм“ (тогава му бях гл. редактор) публикувахме „Що е Просвещение?“ заедно с „Модерността – един незавършен проект“ и с метафоричната „стрела в сърцето на настоящето“ на Хабермас. Така ми хрумнаха и съставителствата на трите антологии – на „Просвещение и критика“, и заедно с Антоанета Колева, на „Власт“ и на „Лудостта“. (Тъкмо на Антоанета Колева, като директор на Издателска къща „Критика и хуманизъм“, дължим и общата – вече собствено издателска – политика по отношение на Фуко.) С тези антологии, заедно с „Надзор и наказание“ и „Археология на знанието“ – и отново с посредничеството на некласическия рационализъм на Мамардашвили – в мислите ми се оформи една изследователска проблематика, която нарекох „хуманитаристика след смъртта на човека“. Тъй като Институтът ни беше вече в Пловдивския университет, тази хуманитаристика залегна в учебните политики на Пловдивската социология (преди всичко в лекциите по „Логика и методология на хуманитарните науки“ и „Класическа и некласическа рационалност“, но не само – така напр. след време поканихме Тодор Христов и Момчил Христов за лектори по „Социология на политиката, част II: Биополитика“).
Връщам се към началото: що се отнася до мен, тъй както мисля себе си сега, не може да се каже, че Фуко е бил някога мой устойчив философски проект; но той имаше устойчиво възпроизвеждащи се функции в поредица от проекти, които никога не са били само мои, по-скоро винаги са били някакво „мислене заедно“ чрез Фуко. 80-те години на миналия век, веднага след 1989-а, началото на нашия век: това, което нарекох „онзи Фуко от тогавашните дни“, казвам го още веднъж, не е един Фуко, но в него може да бъде открита някаква устойчивост на функциите. Към него съм се обръщал в мигове на тревожно очакване на границите между философското мислене и политическия живот: като към шанс за експериментиране на – и със – тези граници; т.е. преди всичко като към шанс за проблематизиране, а едва след това като път за търсене на решение. Мигове, в които, да го кажа на езика на самия Фуко, критическият онтолог на настоящето, проблематизиращ актуалното поле на възможен опит, се обръща към аналитиката на истината, за да открие условията на възможност на истинското познание за една „времеустойчива вечност“.
Какво следва оттук нататък? – тъй като „тогавашните дни“ могат да бъдат не само тогава в миналото, но и тогава в бъдещето? В бъдещето на това наше настояще – настоящето след 2008-ма и преди всичко през изминалите 4-5 години, когато кризата на неолибералния капитализъм вече не е смътно долавяща се, а избожда философските ни очи. Каква среща с Фуко ни предстои? С кой Фуко? Някъде, далече назад, на портала на Висшето народно военно артилерийско училище отпреди около 5 десетилетия, е застанал онзи старшина-школник (смутено се питам: „Този някой ти ли си бил?“). Пред мен е „Раждането на биополитиката“, лекцията от 14 март 1979; в нея е онзи Фуко, който критично чете теориите за човешкия капитал на Теодор Шулц и Гари Бекер: обсъжда човека като „предприемач на самия себе си“, обсъжда това как те мислят, в противоположност на класическите политикономисти, труда и homo oeconomicus. Замислям се: каква е границата, на която – и с която – предстои да експериментираме? Не се ли връщаме – в години на евгенично усилване на човека, на дигиталнокапиталистически войни и еколапс – отново към проблема на Маркс за „потребителното производство“, т.е. за „производството на самия човек“? Това са въпросите пред проекта, с който се сме се заели в Института за критически теории на свръхмодерността (на който сега съм съдиректор) от 2025 година насам – „Войните, еколапсът (икономика и политика, наука и технология)“; отговори все още нямаме. Но теорията на посредническите структури, вече като критическа теория на свръхмодерния капитализъм, отново е на дневен ред. Какво може да ни каже тук Фуко – „онзи Фуко от тогавашните дни“?
