Йоана Георгиева
Макар достатъчно многобройна публика да носи със себе си срещата с великолепната изложба „Кирил Златков. Рисунки“, разположена в зали 1В, 1С и А0 на Шипка 6 между 11 и 28 май, ми се струва важно и след нея в някаква форма да останат да живеят възхищението, което предизвиква тя, образите, с които общува, утехата, която предлага. Иронично е може би, че това, което ни остава сега, когато творбите не са пред нас, е да ги съживим по памет тъкмо в онова, което те по естествен път избягват – думите. С надеждата, че субективният поглед ще се окаже с достатъчно добра сетивност дотолкова, че да не излъже неволно за колективното преживяване на публиката.
Дали е прошепнатата в мрака тайна, която ни посреща на вратата, угриженият човек, на когото искаме да кажем, че не е сам, конете, присъстващи в рисунките на автора от най-ранно детство, квадрифолият, който аз помня от моето – един фонтан в парка, а тук – пак с извираща от формата струя, или пък мистичните тръби, ангели, седнали на своите големи фанфари, пиниите и животните, разговорите с времето, опората, която търсим у другия, опората, която търсим нагоре… Колкото са крехки и лични темите в изложбата, в момента, в който чакащият да отворят сутрин залите зрител (представете си удивлението на галеристите!) пристъпи към този вътрешен разговор, той става участник в него. Все една дума изплува – убежище. Това е тази изложба. Пространство, в което има място за пауза, въздишка, тежест, болка, утеха, опора, общуване, мълчание, разбиране. Защото Кирил Златков е честен докрай. И нищо не скрива в безмълвните си рисунки, казва повече отколкото с думи. Защото думите, както пише Зорница Христова в съвместната им книга „Когато искам да мълча“, „не побират достатъчно“. А и честността, тиха, удря по-силно, лекува по-умело. И в добри ръце уверява, че не си сам.
Изпитвам огромна благодарност, че това е изкуство, което можем да наречем съвременно. И че то не носи белезите на апокалиптична деструкция, разруха и хаос, с които сме свикнали да дефинираме новостта и актуалността в изкуството. Напротив, всеки образ – лице, предмет, животно, дърво носи своята тежест и въпреки това устоява, пази всички свои (понякога и нечии други) незаменими части.
Със забележителна лекота и естественост Кирил Златков постига виртуозност, която смайва. Рисунките му с тънкописец и маркер, съдържащи хиляди внимателно положени върху листа щрихи, изглеждат почти неръкотворни. Тези със сух пастел размиват границите между картина и реалност. Молив, въглен, сангин, маслен пастел, темпера – всички използвани техники предизвикват различна реакция у зрителя, разкриват различните лица на един и същи образ, носят различно значение. Както Свобода Цекова каза на финисажа – познаваме Кирил като типограф, оформител на книги и още куп неща, но тук виждаме „аналоговия“ Кирил Златков. Да, и творбите заслужават отделно да се разгледат вариациите от техники, повторяемостта на образите, връщащи се като бумеранг, както казва Златков, симетрията, а и дуалността, която откриваме, намигваща с антична усмивка – светло-тъмно, горе-долу, вътре-вън, отворено-затворено, близо-далече, болка-утеха, споделеност-самота.
Самотният тромпет на Nils Petter Molvær ни посреща заедно с рисунките. Макар че, срещайки се с него, сами ли сме наистина? И какво донася в тази безмълвна изложба присъствието на най-абстрактното изкуство на звука, което не можеш нито да видиш, нито да пипнеш, което използва още по-малко думи? Интересно как за музиката Златков се обръща към нас чрез словото – малък текст, който сам по себе си е изкуство, вълнува и трогва не по-малко силно. Кирил Златков има изключително точна музикална сетивност и въобще разбиране за музиката, които много художници и артисти притежават, но малцина съумяват да преведат в образ или да облекат в думи. Той го прави като всичко останало, което виждаме – непринудено и с финес.
Безупречната кураторска работа на Свобода Цекова и Антон Стайков ни позволява в това пространство, дори и с десетки минаващи покрай нас, удобно да се почувстваме съпричастни с най-съкровените мисли на автора. Отстъпили пред творбите и музиката дори без технически етикети, те ни превеждат по пътя като най-добри познавачи на два свята. Работата им провокира собствена мисъл у зрителя, фокусира погледа по-добре, не прекъсвайки с технически думи и числа общуването между самите творби и това между тях и зрителя, изостря наблюдателността върху рисунките и анализа им, независимо на какво ниво – от най-малки деца до професионалисти, и разбира се, оставя пространство за емоционално, лично преживяване.
Искат ли да ни кажат нещо животните, замислят ли се и ангелите като нас, имат ли нужда и те от утеха, страхуват ли се понякога, какво има горе (а има ли ръце върху пиано под долния край на рамката), можем ли да помогнем на угрижения, има ли достатъчно сила онзи, който утешава? Отговорът тъкмо идва, но в момента, в който му избереш дума, се изпарява. Потънал в опити за разчитане на мислите на автора и своите собствени, подобно всеки замислен човек, зрителят губи известна представа за време и реалност (или поне за ежедневното си настояще) и с всяка стъпка в залата оставя по една излишна част (по К.З.).
Затаяваме дъх до следващото убежище. Кураж.
„Кирил Златков, Рисунки“, 11 – 28 май 2026, СБХ,
Шипка 6, зали 1В, 1С, А0
Куратори: Свобода Цекова и Антон Стайков
