Разговор на Владислав Христов с Иванка Могилска
Предлагам да започнем разговора ни за детската литература от твоето детство. Какъв читател беше ти? Кои бяха книгите, които формираха ранния ти читателски вкус?
Скоро разказвах на сина ми как от първи до трети клас непрекъснато препрочитах „Пипи Дългото чорапче“ на Астрид Линдгрен. При това не глава след глава, всеки ден четях произволно избран откъс и като не останеше нищо непрепрочетено, започвах да си избирам откъси отначало. По едно време родителите ми ме заплашиха, че ще скрият книгата, не разбираха защо чета по този начин. На по-късен етап си спомням, че гълтах всякакви книги – „Емил от Льонеберя“, „Мили мой Мио“, „Чичо Томовата колиба“, „Клетниците“, френски народни приказки, японски и английски народни приказки, приказки на съветските народи. Като се замисля, четях основно детска класика и приказки, много приказки.
След сборника с разкази „Обикновени чудеса“ ти се завърна с детската книга „Полянка за снежни човеци“, в какъв момент идва нуждата да пишеш истории за деца?
Приказките, които влязоха в „Полянка за снежни човеци“ бяха готови преди „Обикновени чудеса“, издаването им се забави по други причини, но все пак имам отговор. Измислям историите, за да се забавлявам заедно с детето си; за да го разсмея; да видя как в очите му се разгоряват пламъчета и той е готов да измисля заедно с мен; за да подхвана с него разговор по някоя важна тема; за да упражнявам фантазията си; за да видя колко достоверни фантасмагории може да приеме едно дете. Обикновено първо ги разказвам многократно и след това ги записвам, редактирам и съм готова да ги споделя с повече деца.
Кои са най-важните елементи в една история, за да може тя да грабне детското внимание?
Мисля, че до голяма степен се покриват с елементите, които притежава всяка грабваща история: силен конфликт; живи, интересни герои; напрежение; неочаквани обрати. Това, което според мен е различно, е, че малките читатели имат нужда от повече външно, не само вътрешно действие; от повече неща, казани през ситуации и случки, отколкото през философски и лирически отклонения. А и читателите деца много по-лесно като че ли политат заедно с историята от битовия към магичния пласт.
Както в новата ти детска книга, така и в първата „Шарени сапунени балони“, главният герой е едно момче, доколко твоят собствен син е прототип на този персонаж?
Не бих го нарекла прототип, по-скоро съучастник. Аз измислям историите си за него, те са отговор на негови проблеми, тревоги, наблюдения; разказвам ги първо на него; въпросите, коментарите, реакциите му ми позволяват да доизкусуря историята, но все пак момчето от „Шарени сапунени балони“ и „Полянка за снежни човеци“ не е моето момче. То е частица от него, частица от мен, частица от всеки, когото сме видели, или за когото съм се сетила, докато измислям историята. Затова мисля, че е лесно различните читатели да се идентифицират с него и те да станат герои в моите приказки.
Губят ли родителите в днешните високотехнологични времена способността да се учат от своите деца? Къде най-често се къса връзката родител – дете?
Според мен губим способността си да разговаряме един с друг, така че да се разбираме, да се каним в световете си и да успяваме да се срещаме в тях. Това изисква да съсредоточим вниманието си един върху друг, да присъстваме изцяло един за друг поне в определени моменти; да си дадем време за наблюдение на другия, за вникване, премисляне на видяното/усетеното, за разбиране. Проблемът дори не ни е, че висим на телефоните си непрестанно. Проблемът е, че технологиите ни налагат нечовешко темпо, което се опитваме да следваме. За да не изостанем, жертваме вниманието си, способността си да разбираме, умението си да четем (сканирането не е четене), да мислим бавно, да си даваме време за решение, да усетим себе си и другия. Пак благодарение на технологиите имаме достъп до всякаква информация. Имаме проблем с детето, питаме интернет! Или ChatGPT! Получаваме стотици, да не кажа хиляди резултати. Четем съвети на експерти, затрупваме се с книги на всякакви възпитателни школи, опитваме се да отговаряме на очаквания какъв трябва да бъде родителят, които дори не са наши. Това според мен основно къса връзката родител – дете – опитваме се да сме правилните родители по принцип, вместо да се постараем да виждаме/чуваме/усещаме нашето дете, това, което стои пред нас, прегръща ни, къса ни нервите, изненадва ни. Ставаме родители на хартия на деца на хартия.
Семейната среда е основен фактор за това дали едно дете ще заобича четенето, възпитават ли нечетящите родители нечетящи деца? Как този модел може да претърпи положителни промени?
Ако нещо не е ценност за теб, ти не го предаваш на детето си. На по-късен етап, когато то порасне и в живота му влязат много, и различни, други хора, то може да припознае и приеме ценности, които не са твои. Но може и да не го направи. Зависи. Така че, да, ако в дома на детето няма книги, ако то не вижда родителите си да четат, ако на него самото не му четат, вероятността то да обича да чете е много по-малка. Но! Не е задължително, ако вие обичате да четете и детето е обградено с книги, да заобича четенето. Прави ми впечатление, че нашите деца, докато са малки, се отказват много бързо, при първата трудност. Може и ние да сме били така, не си спомням. А може и да е така, защото сега има всичко, повечето деца са абсолютно задоволени и не им се налага да полагат кой знае какви усилия по принцип. Защо да четеш, ако историята идва при теб под формата на аудио или видео и ти можеш само да я консумираш? В наши дни трябва първо да се постараем да научим децата да не се отказват и да проумеят, че ако искаш да постигнеш нещо, трябва да положиш усилия и че си струва да го правиш. Това, разбира се, е само част от решението. За да увеличим шансовете на едно дете да заобича книгите и четенето, трябва да увеличим броя възрастни, които обичат книгите и четенето и са готови да отделят от времето си, за да говорят и да се забавляват заедно с хлапетата, използвайки книгите като отправна точка.
Балансът между екранни устройства и книга – какъв би могъл да е успешният подход на родителите в това отношение, какво показва личният ти опит?
Започвам пак от възрастните – ако те нямат баланс на ползването на екранни устройства и четенето на книги, е лицемерно да го изискват от децата си и са обречени на неуспех. За мен е важно да изградя в детето си умение за самоконтрол при употребата на екранни устройства и да провокирам любопитство към интересните истории, към света въобще, и радост от четенето. Върху умението за самоконтрол по отношение на устройствата работим всички у дома откакто е започнал да гледа първите си филмчета, може би е бил на две години и половина. Не само върху неговото, но и върху нашите. Например телефоните ни не са на масата, когато се храним. Оставяме хлапето само да определя за какво да използва този един час екранно време дневно, с който разполага, да си го засече, да си го раздели на две половини и да ги използва в различни моменти от деня, ако иска. Често четем заедно една и съща книга, обсъждаме си я, после гледаме заедно филма по нея, обсъждаме и него. Четем си смешни и интересни откъси от книги и статии на глас един на друг, всички вкъщи. Това става повод за разговори, откриваме неща, за които не сме сигурни или не ги знаем, търсим ги в интернет, четем ги. Не искам да действам с непрестанни забрани или заплахи, искам да успея да изградя в малкия човек отношение към екраните и към книгите, което да го спасява от залитания през целия му живот. Изобщо не е лесно.
За голяма част от децата училището продължава да е място, в което четенето е по задължение, какво в училищната ни система е необходимо да се промени, за да може четенето да бъде пожелано, а не наложено?
Знаете ли какво ми отговарят учениците (срещите ми са с деца 1.-4. клас), когато ги попитам защо е хубаво да четат приказки? Отговарят ми „За да имаме богат речник“ и „За да станем по-умни“. Не че тези две неща не са верни, но не са основните, заради които четенето на приказки е богатство. Четенето обикновено е повод за разговор – за мотивите на хората да се държат или да действат по определен начин; за това как се е живяло преди и как може да се живее занапред; за промените, изборите; за чувствата. В училище обикновено четенето е повод за отговор на въпроса „Какво е искал да каже авторът?“ или за анализ на чувствата на лирическия герой. Така формулирани темите вече не предполагат откривателство, изследователство, вълнение, че се докосваш до друг, истински, жив свят. Съответно всичко ценно, заради което си струва детето да чете, изчезва. Начинът, по който се оценява какво е разбрал ученикът от прочетеното също е сковаващ, скучен, отблъсква децата. Литературата е инструмент за самопознание и познание. Писането е начин да изразим това, което сме разбрали за себе си и света. То няма нужда от сложни думи и литературни термини. За мен е важно да научим децата да намират опора и отговори в книгите, да ги ползват за трамплин, да могат да изразят мислите и чувствата си ясно и уверено в писмена формата. Но за това е необходимо да има човек, който да ги води през минирана територия – защото книгите и самостоятелното мислене рядко са удобни и политически коректни, често въвличат хората в необичайни, невинаги приятни ситуации. Много по-лесно е да повтаряме какво си мислят шепа критици, че е искал да каже авторът. Но това няма да възпита в децата любов към четенето.
Изкуственият интелект като предизвикателство пред литературата – полезните и вредни аспекти?
Това е доста обширен въпрос. Изкуственият интелект е инструмент като всеки друг – може да донесе полза или вреда, зависи как си служи с него човек. Като помощник в проучвания например е незаменим. За романа, който пиша в момента, благодарение на него получих линкове към архиви на испански и английски, до които иначе едва ли бих могла да се добера. Просто ще е прекалено трудоемко, времеемко и скъпо. За писане не бих го използвала. Изпитвам удоволствие от писането и не искам някой да пише вместо мен, нито изпитвам нужда да измислям и пиша по-бързо. А като читател за мен е интересно да прочета какво и как мисли човекът, как човекът вижда и си представя света.
За финал ми се иска да отворим темата за детското книгоиздаване – през последните години се наблюдава подем в този жанр, излизат все по-хубави и добре оформени книги, както от български автори, така и преводни. На какво отдаваш този факт? И все пак детската книга има нужда от повече институционално внимание и подкрепа, откъде може да започнат те?
Подема в детското книгоиздаване си обяснявам с две неща. Първо, повече от всякога идеалният родител иска да купи идеалните развиващи предмети (играчки, конструктори, книги) за своето идеално дете. Децата са на първо място в сърцето на родителя и това винаги е било така, но за първи път в човешката история според мен всичко, свързано с тях е превърнато в индустрия. Второ, нечовешката скорост на живеене води след себе си и нечовешка скорост на потребяване на всичко, включително и на книги. Създава се фалшива конкуренция – не защото читателите имат нужда от стотици хиляди нови заглавия годишно, а защото търговията го налага. Книгите, дрехите, играчките, предметите за бита – всичко трябва да е ново, а новото остарява за няколко месеца и има нужда от друго ново, което да привлече и задържи вниманието за още няколко месеца и така… Това, че има невероятно красиви детски книги, не значи, че има читатели за всички тях. Нито че всички те са смислени и необходими. На втория въпрос нямам отговор. Не се чувствам компетентна да отговоря. Сигурна съм, че децата и родителите имат нужда от такава подкрепа. Четете с децата си хубави приказки, стихове, романи. Четете ги заедно. Говорете си за тях, ама наистина, не поучително, а като равен с равен. С учудване ще забележите как това ви решава много други проблеми, не само този с желанието за четене.
