Жак Рансиер
Какво да правим с Фуко днес? Едни спорят до безкрай: дали анализът му на илюзиите за сексуалното освобождение прави от него инициатор на queer революцията или пък разобличител на гей браковете? Тезите му за дисциплинарното общество не го ли превръщат в предтеча на бизнес умовете, които нападат системата на социалните придобивки, като възпяват моралната красота на риска в противовес на унизителността на социалните помощи? Някои смятат, че откриват в анализа му на биовластта онази онтология на живота, която да послужи за основа на движението на множествата. Други виждат в същия анализ теория на онова извънредно положение, което прави от модерността един голям концентрационен лагер. Трети пък внимателно проследяват, интервю по интервю, очертанията на една етика на индивида, до която неминуемо щели да достигнат анализите му на грижата за себе си при Сократ или Сенека. Нима философите не са тук, за да ни учат на принципите за преобразуване на света или за усъвършенстване на самите нас?
Може би обаче завещанието на Фуко се състои в разтърсването на този опростенчески образ за отношенията между мисъл и живот. Не лежеше ли целият му творчески път под знака на зева и на пречката? Като начало, що за начин да се философства, като се разказват истории за затворите и болниците от преди двеста години, вместо да се развие ясен дискурс за това какво е битието в действителност и какво го противопоставя на небитието? Нищо чудно, казваха тогава, това антикварно начинание да доведе до нова форма на исторически детерминизъм, който обезкуражава всяка воля за преобразуване на света, като показва, че субектите не могат да мислят нещо различно от онова, което вече мислят.
Няколко години по-късно, смяна на декора: достатъчно беше нещата просто да бъдат обърнати наопаки. Нима естественото място на онзи, който бе анализирал затварянето на лудостта и конституирането на медицинската власт, не бе в авангарда на едно социално движение, насочено не срещу икономическата експлоатация и държавата, а срещу съвкупността от отношения на господство, разпръснати в социалното тяло? Не е ли най-уместно тъкмо историкът на затварянето да основе активистка група за информация относно затворите? По това време се наложи един образ: на въоръжения с мегафон философ на улицата, който превръща познанието за потисничеството в средство за водене на борба срещу него.
Но зевовете не се запълват, а пречките не се преобразуват в щастливи случайности. Познанието за дисциплинарната система не снабдява бунта със съзнание. То само преначертава територията, на която неговата мрежа от логики може да се срещне с тази на бунта. Самата среща предполага зев, в който само е поместено, без да го запълва, едно „субективно“ чувство: „Положението в затворите е нетърпимо“, казва Фуко. Тази употреба на глагола „съм“ е несводима до употребите, с които науката очертава позитивности и приписва свойства. Онова, на което ни учи материалистическата история на условията за нашите мисъл и действие, не е нито необходимостта на реда на нещата, нито свободата на субектите. Тя ни учи, че между двете има интервал, който може да бъде запълнен само от чувства като „нетърпимото“, които не издават никаква необходимост и посочват една свобода, която е просто способност за действие, а не владеене на себе си. Между познанието и действието философията не полага никаква дедукция. Тя само отваря интервал, в който за нас става възможно да разклатим опорите и сигурностите, на които стъпва господството.
Така че, вместо възприетия образ, аз предпочитам моята първа среща с „философа на улицата“. Беше през юни 1968 година. Ако вярваме на сериозните му биографи, които не веднъж е обърквал, по това време той е далеч от Париж и вълненията в него. Само че онази сутрин той беше там; във ваканция, вярно, но пък кой ли не беше във ваканция тогава. Инкогнито и без мегафон, ала с дъждобран. Нищо общо с метеорологията, само с водните струи, с които стачниците от Ситроен, на помощ на които той бе дошъл, посрещаха „независимите“, които искаха да пробият блокадата на завода. Той беше там без да е необходимо, съвсем не за да снабди борбата с познанието на учения и с гласа на философа, а обратно, за да обхожда територията на енигматичните солидарности, в която мисълта открива своите предмети и задачи. Далеч от всички рационализации със задна дата, тъкмо в тази енигма си струва да се задълбочим.
Превод от френски: Момчил Христов
Текст, публикуван за първи път във вестник Libération на 25 юни 2004 г. по случай двайсетгодишнината от смъртта на Мишел Фуко. Преводът е направен по: «Le philosophe sans porte-voix», in: Jacques Rancière, Moments politiques. Interventions 1977-2009, Paris: La Fabrique, 2009, pp. 156-159.
