Мария Шошова
На какъв език говорим за болката? Или по-точно на какъв език говори болката? А не е ли именно болката тази, която предизвиква стенанието, мутиращо в говор? Този удавен говор, който се излива в дневника на един баща (полубаща на починалото неродено дете) към неговия жив, но отчужден и изоставен син. Изповедта на Илан, мъж, преминал средната възраст, с един недъгав крак, евреин, но атеист, емигрант, ала чужд на всеки къс по тази земя, любим на четири жени – Ирит, майката на сина му Йоав (неназованата), Лора и леля Хели. Романът е разделен на три глави: „След (Ирит)“, „Тогава (майка ти)“ и „Преди (Лора)“. По един раздел за всяка от жените в живота му. Четвъртият елемент, леля Хели, плава като сирена във всички тях.
В номинирания за наградата „Книга на годината“ роман „Болката идва по-късно” Антония Апостолова ни увлича в историята на Илан (който е и самият разказвач) и семейството, което той изоставя. Пропит с признания, угризения (макар и ненапълно осъзнати), болка, тъга, разочарование, отвращение, копнеж, романът ни захвърля в битието на едно дисфункционално семейство.
Разказвачът на романа е човек, непригоден към никоя среда – религиозната, родната, емигрантската, обществената, семейната, бащината. С лекота бяга от всеки и от всичко. Като мъж, изоставил три семейства – родното, това от първия си брак и това на сина си, Илан никога не изоставя копнежа си по леля Хели. Тя е неговият едипов комплекс, обект на обожание, ключът към неговото еротично съзряване в ранното си детство. Нейният образ в романа е почти метафизичен, тя е лишена от предметното описание на човешкия свят (единственият човешки маркер е белегът на ръката ѝ), но пълнокръвно присъства в живота на своя племенник до нейната смърт, че дори и след това. Тя е неговата непрежалима болка.
Втората жена в живота му, Ирит, е като първата палачинка, знаеш, че няма да се получи от самото начало и бързо я махаш, за да направи място за следващите, уж идеални палачинки. Само че в живота на Илан такива няма. Ирит е неговата първа съпруга, неговата пълна противоположност. Техният брак завършва толкова спонтанно, колкото и започва. Тук се формира и централният фокус на романа – бащинството. За разлика от Ирит, която винаги е искала деца, Илан винаги е бягал от идентичността на баща. За него „близостта, осигурена от гените и кръвта, е уязвима от всякакви обстоятелства“.
За майката на детето си Илан говори като за осъществен заместител на бляна по леля Хели. Двете се сливат в почти единен образ в неговото съзнание, което обяснява отказа му от това да я назове поименно. Спойката между двамата е езикът. Макар и от различни държави, България и Израел, двамата намират общ език помежду си – интелектуалният. Тя е филолог и преводач, а той е софтуерен специалист. Макар и езикът на единия (художествен, любопитен, предизвикателен) коренно да се различава от езика на другия (точен, директен, студен), двамата успяват да се разбират отвъд речниковите бариери (комуникацията в дома им тече на английски, който не е родният език на нито един от двамата). Със син си Илан говори на иврит.
Според философията на леля му Хели „за да пишеш за нещо свое, трябва да си го изгубил поне преди година. А много често – след като подир него си изгубил и онова, което го е заместило”. Затова Илан записва дневника за сина си, след като с Лора губят нероденото си дете. Пълнотата се усеща, когато до нея има яма. На живота си с Лора Илан посвещава най-малко страници. Първоначалното мимолетно увлечение прераства в съжителство, в което Илан за първи път се усеща свободен. Сладникавото „honey“, с което го назовава Лора, измества задължаващото „Илан“ на майката на сина му.
Родословното дърво на семейство Варди, пуснало корени в Румъния и Израел, така и не е възприето от Илан в неговата цялост (ревността и смущението от баща му Шломо и брат му Омер). То бива отсечено още в младостта му. По-близо до представата му за семейство е това на Ирит, Менахем и Юдит Глоберман. Оразличавайки се от родното си семейство през целия си живот, Илан не успява да изгради свое. Израснал в еврейско семейство, Илан е научен да не се оплаква, защото „не си бил в лагер“. Еврейската нишка е фино вплетена в наратива, като тънкото очертание на живота на Илан. За да изгради още по-здраво връзката между баща и син, Антония Апостолова я полага в юдейската култура, в историята на Авраам и Исаак.
Наистина ли болката идва по-късно? Или я осъзнаваме едва когато нейният източник вече е отминал? В романа си Антония Апостолова мисли болката отвъд физическите ѝ измерения, отвъд простите дефиниции. Изповяданата болка е по-малко болезнена. В своето признание, замислено първоначално като обяснение, задвижено от загубата на дете, Илан иска да научи сина си (който е негово малко копие) на простата философия, че „всичко, всичко, всичко отминава за секунди и човек продължава, и в това няма нищо страшно“. Защото болката идва по-късно.
Антония Апостолова, „Болката идва по-късно“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2025
