Сири Хуствет
(откъс)
Изгубено време
Аз съм жива. Моят съпруг, Пол Остър, е мъртъв. Той почина на 30 април 2024 г. в 18:58 ч. тук, в нашата къща в Бруклин, където сега пиша тези думи. През януари 2023 г. му беше поставена диагноза недребноклетъчен рак на белия дроб. Но преди това, в началото на ноември 2022 г., Пол си направи скенер в спешното отделение на болница „Маунт Синай Уест“. Рентгенологът забеляза образувание в десния му бял дроб и отбеляза, че може да е рак.
Всички умираме, но само някои от нас знаят, че животът им може да приключи скоро. Въпреки че често се бях замисляла какво би означавало за мен живот без Пол, започнах да си го представям все по-често. Представях си как се разхождам сама из къщата. Представях си как скърбя. „Ако баща ти умре – казах на нашата дъщеря, Софи, – ще изгубя ежедневието си.“
Това, което не си представях, е, че след смъртта на Пол времето ще се разстрои до неузнаваемост. Забравям кой ден сме. Спомням си, че е месец май, и после забравям. Часовете препускат напред, но минутите често се влачат бавно. Искам да вкореня тялото си в календара и часовника – тези надеждни, макар и в крайна сметка фиктивни маркери на времето, – но не намирам смисъл в техния равномерен ритъм. Страхувам се, че ако не продължа да проверявам датата, деня и часа, ще изгубя ориентация, ще се препъна на стълбите и ще падна, или ще се понеса нанякъде без почва под краката. Правя списъци и календари. Списъци и календари лежат по всички маси и повърхности из къщата. Притеснявам се, че ще забравя поети обещания, срещи, сметки, които трябва да бъдат платени. Притеснявам се, че мислите ми ще се разпръснат на повече парчета, отколкото мога после да събера. Сега основната ми задача е да събера отново самата себе си.
Имам проблеми с дишането. Сърцето ми бие твърде бързо, не през цялото време, а на пристъпи. Имам пробождания между ребрата, понякога силни. Вратът и главата ме болят. Нервите ми бръмчат и бучат, електричество пронизва крайниците ми. Стомахът ми къркори, а ритъмът на червата ми е нарушен. Някои са стари болежки, които са се влошили. Въобразявам си, че в мен расте тумор, който е огледален образ на тумора в белия дроб на Пол, и че скоро ще умра. Развивам фантазията си. Може би огледалният рак е рядък медицински феномен извън обсега на традиционната наука, едно от онези изключения, които са били изхвърлени от „прочистените данни“.
Радвам се, че все още мога да се смея над себе си. От друга страна, хипохондриците също умират от болести.
Спя с хапчета.
Вземам лист хартия или предмет, който изисква внимание, и после виждам друг, който ме призовава. Оставям първото нещо само за да го забележа часове по-късно – неодушевена жертва на недовършен жест. Купчина неотворени съболезнователни писма и картички лежат на червената маса в трапезарията. Нямам сили да ги отворя. Не и днес. Ще изчакам. Утре.
Утре идва. Отварям писмата, но невинаги разбирам какво чета. Кратките, мили съобщения са най-добри. Има и дълги, ръкописни писма от хора, които не познавам. Пол сигурно им е принадлежал по някакъв начин, но как точно, невинаги успявам да разбера. Сядам да напиша думата „утре“ в списък със задачи. Когато поглеждам надолу, виждам, че съм написала „вчера“. Сещам се за коментара на Фройд относно противоположностите в сънищата. В света на сънищата твоят огромен приятел може да се смали до размера на буболечка. Сега животът ми придоби някакво съноподобно качество.
Влизам в наполовина пълна вана и виждам, че съм забравила да си събуя чорапите.
14 май. Вдовицата има нужда от терапия. Отивам на среща с психиатър психоаналитик, горещо препоръчан от човек, на когото имам доверие. Тази нужда не е нова за мен. Ходих на психоаналитично базирана психотерапия в продължение на единайсет години. Тя ме освободи. Пандемията запрати д-р К. и мен в Zoom, а през пролетта на 2021 г., когато силата на смъртоносния циркулиращ вирус затихна, лечението приключи. Планирахме последна прощална сесия на живо през есента. Това така и не се случи. На 1 октомври д-р К. почина внезапно и неочаквано, на седемдесет и една години, от сърдечен удар. Шокът от нейната смърт беше първият от поредица шокове. Ако тя все още беше жива, щях да се отправя към нейния кабинет. Тъй като в края на живота си Пол бе прикован към дома и не смеех да го оставя сам, ходенето се превърна в лукс. Решавам да си дам достатъчно време и да хвана метрото до Ъпър Уест Сайд.
По непонятни причини съм избрала грешен маршрут до Гранд Арми Плаза. Разпознавам арката и статуите, кръговото с натоварен трафик, библиотеката отсреща, но не мога да намеря входа на метрото. Използвам тази станция от много години. Какво се е случило с мен? Моля трима пешеходци да ме насочат към стълбите за метрото, но подобно на обитателите на моите сънища, нито един от тях не може да ме упъти. Поглеждам часа. Може да пропусна първата среща с видния анализатор. Официално дементирала ли съм вече? Викам Uber и пристигам на Сентръл Парк Уест и Осемдесет и девета улица точно в минутата, в която трябва да започне сесията.
В дните веднага след немноголюдното погребение на Пол на гробището Грийн-Уд на 3 май ме обзе непреодолимо желание да сортирам, изхвърлям и търкам.
Когато съм разстроена или тревожна, често чистя. Привеждам своя малък свят в блестящ ред. Упражнявам известен контрол, като се отървавам от праха, мъхчетата и мъглата. Няма да съм от онези вдовици, които оставят дрехите на съпруга си в гардероба с месеци или дори години. На мъртвеца не му трябват ризи, ключове, крем за бръснене. Един мъртвец не може да боледува. Хапчета не му трябват.
Големият прозрачен найлонов плик, в който някога е имало калъф за олекотена завивка, приюти останалите след Пол лекарства, които съхранявах зад купчина чаршафи в шкафа за спално бельо. Това беше първото нещо, от което трябваше да се отърва. Флакони с дексаметазон, преднизон, мелоксикам, миртазапин, натриеви и магнезиеви таблетки, левотироксин, оксикодон, тамсулозин, триметоприм-сулфаметоксазол, сукралфат, фамотидин, габапентин. Няколко фентанилови лепенки. Хидрокортизон в опаковки от 5, 10 и 20 милиграма. Спринцовка и малка стъклена бутилка за инжектиране на стероида в случай на ендокринна криза, блистери със зофран, бутилки с течен сукралфат и лактулоза. Тях ги помня. Без съмнение е имало и други лекарства, които са се натрупали през годината и половина на лечението на Пол, предписвани, спирани и понякога предписвани отново, в зависимост от спешността на момента. Имаше много спешни случаи. Запазих няколко таблици, които бях съставила за дневния прием на лекарства от Пол, с името на фармацевтичния продукт и за какво е предназначен, последвани от един, два, три или четири реда, които попълвах на ръка: 7:46 ч., 12:00 ч., 16:35 ч.
Знаех, че неизползваните лекарства не трябва да се изхвърлят в кофата за боклук, нито да се пускат в мивката или тоалетната, така че пликът с медицински отпадъци растеше ли растеше, докато ципът отгоре стана труден за затваряне. След погребението на Пол сестра ми Асти взе плика и го отнесе в една аптека в нейния квартал, където правят нещо с такива лекарства.
Какво точно правят – не знам и мен, иначе любопитна за всичко, не ме интересува.
Някои от тези хапчета попречиха на Пол да умре по-рано. Други го караха да се чувства по-добре. Имаше такива, които го разболяваха още повече. Когато подадох плика на Асти, чувството ми на облекчение беше дори по-голямо, отколкото бях допускала. Мразех плика. Ако имах смелостта да подредя тези малки флакони и бутилки, те можеха да послужат като осезаем времеви дневник на болестта, водеща до смъртта, но видът на рецептурните номера, датите на изпълнение, понякога трудните за произнасяне имена на лекарствата и инструкциите и предупрежденията по шишенцата не само крещяха „неуспешно лечение“, те бяха напомняне за моето собствено продължаващо състояние на контролирана паника, което се засилваше и отслабваше в продължение на месеци. Аз давах правилните лекарства, макар че няколко пъти ги занесох на Пол със закъснение. Седях до съпруга си по време на четири- и петчасовите инфузионни лечения. Седях до него в Спешното отделение и до леглото му ден подир ден, когато беше хоспитализиран. Управлявах пациентския портал на Memorial Sloan Kettering и редовно съставях въпроси към лекарите и медицинските сестри. Изчетох и осмислих безброй медицински статии за недребноклетъчния рак на белия дроб (НДРБД) и лечението му. Това ми помогна да задавам на лекарите смислени въпроси, но въпреки това моята привидна компетентност и сила на духа прикриваха факта, че живея в страх. Страхувах се, че ще му дам грешните хапчета или няма да разпозная симптом на предстояща спешност, но най-вече се страхувах от онова, което не можех да контролирам – неговата смърт.
След като той умря, страданието на Пол и моята бдителност станаха безпредметни, както и лечението на рака и на гротескните последици от същите тези лечения на рака. „Нежеланите реакции“ на имунотерапевтичното лекарство ниволумаб, инхибитор на контролните точки, сложиха край на живота на Пол, преди ракът да има шанса да стори същото. Ниволумаб не се съхраняваше в чантата. Даваше се като инфузия, заедно с химиотерапевтичните карбоплатин и паклитаксел. Предаването на тази чанта на сестра ми не ме пречисти от спомените, но ме освободи от това да гледам твърдите доказателства за болките, които е изтърпял Пол, и на какво съм била свидетел.
Неговите дънки, тениски, обувки, колани, чорапи, пуловери, единственият му костюм (който рядко обличаше), смокингът и палтата му до голяма степен изчезнаха – раздадени на членове на семейството или дарени за благотворителност. Коженото яке с подплата от овча кожа, което си купи в Аржентина преди години (той щеше да знае точната година) и носеше, и носеше, и носеше, все още виси в гардероба за палта на партерния етаж. Възнамерявам да го нося, когато времето отново застудее. Ще се увивам в тази останка от любимия, докато тя не се разпадне. Когато видях това яке при обиколките си из гардеробите, аз го свалих от закачалката и притиснах лице към козината. Надявах се да го вдишвам в негово отсъствие, но помирисах само мухъл и кожа, нищо човешко.
Гардеробът в нашата спалня сега е просторен. Все още пиша „нашата“. Макар и изпразнен от скромното му количество дрехи, той все още е „нашият“ гардероб. Това ще продължи да е „нашата“ спалня. Докато живея тук, ще бъде наша. Нито една негова дреха не е останала в нея, но времето я направи наша. Къде е това време сега?
Изхвърлих боксерките му. В продължение на много години Пол купуваше карирани боксерки Fruit of the Loom в опаковки от по три от един магазин на Пето авеню в Бруклин. В началото на брака ни се научих да не се намесвам в неговите сарториални желания, които бяха прости, но непоклатими. Обичаше да ходи пеша до един евтин магазин, за да си купува черни дънки Levi’s, определена марка тежки памучни тениски и шорти. Не мога да си спомня кога точно беше, но бяхме започнали палиативни грижи и общата му слабост правеше невъзможно той да се облича сам, затова му помагах.
Една от онези сутрини, докато ровех в чекмеджето му с бельото, той каза:
– Не червените.
– Не червените?
– Не харесвам червените.
– Искаш да кажеш, че никога не си харесвал червените?
Оказа се, че никога не е харесвал червените. Те си оставаха недокоснати в чекмеджето. При проверка забелязах, че изглеждат по-нови от другите. Той купуваше тройните опаковки заради синьото и зеленото каре. Червените бяха косвена жертва. Години и години карирани боксерки, а аз нямах представа, че не харесва червените.
След като му бях навлякла тениската през главата – онази сутрин бяла, не черна, – той каза:
– Толкова си добра с мен, Сири.
А аз погалих лицето му и отговорих на норвежки:
– Det skulle bare mangle.
През годините Пол научи няколко фрази на норвежки, моя първи език. Това е една от тях. Буквално означава: „Само това липсва“. А смисълът е: „От само себе си се разбира“.
Превод от английски: ЖЕЧКА ГЕОРГИЕВА
Под печат в изд. „Колибри“.
