Ник Ромео
Докато обитава разкошен замък на хълм край калифорнийското крайбрежие, един баснословно богат медиен магнат привлича чуждестранни диктатори за свои колумнисти, укорява един от собствените си репортери, че е прекалено антинацистки настроен, и се опитва да заинтересува президента на Съединените щати с план за придобиването на значителна част от Мексико. Когато не публикува фалшиви и разпалващи страстите новини, той се отдава на страстта си да събира красиви, нерядко ограбени, антични произведения и да създава частна менажерия с лъвове, кенгура, маймуни и слон, кръстен на героиня, изиграна от неговата любовница – кинозвезда, прочута и с алкохолните си пристрастия. Добавете към това криптообир и няколко сексуални перверзии и ще получите сюжетната основа на един (донякъде предвидим) сериал, който пресъздава медийния свят, притежаван от милиардери, стремглаво нарастващото имуществено неравенство и все по-осезаемото влечение към автокрацията в политиката на нашето време.
Само че всички тези подробности представляват действителни, добре документирани биографични факти от живота на Уилям Рандолф Хърст, чиято вестникарска империя в разцвета си през 20-те години на XX в. достига приблизително до едно от всеки четири американски семейства. Хърст успешно предизвиква война с Испания, привлича както Хитлер, така и Мусолини да пишат за неговите издания и поддържа жива колекция от екзотични животни в огромното си имение. Вероятно именно Хърст най-успешно е размил границата между факт и измислица в историята на американската журналистика. Затова е напълно закономерно, че множество факти от собствения му живот звучат като плод на писателско въображение. Монументалната биография на историка Дейвид Насоу „Шефът: Животът на Уилям Рандолф Хърст“ (2000) се чете като роман, а два истински романа – „Лебедът умира след много лета“ на Олдъс Хъксли (1939) и „Империя“ на Гор Видал (1987) – превръщат художествено преобразения Хърст в една от централните си фигури.
Основните теми в живота на Хърст и в романите, които го пресъздават, остават смущаващо актуални. Шепа свръхбогати хора и днес държат в ръцете си значителна част от американските медии, а немалко издания продължават да представят картина на света, съобразена не толкова с истината, колкото с вкуса и интересите на застаряващите плутократи, които ги притежават. Безразсъдната американска намеса във външните работи на други държави процъфтява, макар че все още не е осъществена една от най-съкровените мечти на Хърст — присъединяването на голяма част от Мексико. Главният герой в романа на Видал е почти пряк художествен двойник на Хърст, докато богатият калифорниец у Хъксли прилича на него по по-завоалиран, но също толкова недвусмислен начин. Героят на Хъксли е обсебен и от желанието да избяга от смъртта – мания, която самият Хърст сякаш не е споделял, но е поразително колко точно Хъксли предугажда паническия ужас от смъртността, който днес измъчва мнозина милиардери.
Макар и напълно различни като художествен свят, романите на Хъксли и Видал изследват психологията на богат и влиятелен човек, отказващ да приеме една фундаментална истина: че не може да живее вечно и че не може да присъединява чужди държави по собствена воля. Те проследяват и какво се случва, когато цели общества започнат да споделят подобни заблуди, както и дали съществува възможност да надмогнем егоцентричните фантазии на тези богати старци. И двата романа заслужават да бъдат препрочетени именно в нашата епоха на плутократична медийна собственост и възраждащо се имперско безразсъдство.
*
Героинята на „Империя“, младата Карълайн Санфорд, с безгрижно пренебрежение към нормите на доброто общество купува западащ вестник във Вашингтон. Тя жадува за власт но и иска да отмъсти на своя полубрат Блейз, който работи за Хърст и се опитва да заграби нейната половина от наследството на покойния им баща. (Полубратът и полусестрата са художествена измислица, но повечето персонажи не са, а Видал, подобно на Хилари Мантел, използва действителните имена на историческите личности.)
Карълайн скоро разбира, че най-сигурният път към по-широка читателска аудитория е да подражава на вестниците на Хърст, чийто акцент върху „престъпленията и бельото“ му позволява успешно да се конкурира с издания като „Ню Йорк Уърлд“ на Джоузеф Пулицър и „Ню Йорк Таймс“на Адолф Окс. В една особено забавна сцена тя наблюдава със смесица от възхищение и недоумение как Хърст, лазейки по пода в редакцията на своя „Ню Йорк Джърнъл“, размества ивици текст и блокове с илюстрации, за да подреди първата страница на следващия брой. Той премества рисунката на убита жена, „идеализирана до мадонска непорочност“, в самия център на първата страница, докато важно обръщение на президента Маккинли и изявление на държавния секретар са изтикани в далеч по-незабележими кътчета.
– Но винаги ли убийството трябва да е на първо място? – пита Карълайн.
– Изнасилването продава още по-добре – отвръща Хърст.
Едно е да украсяваш криминалните хроники с пикантни подробности. Съвсем друго е да публикуваш безпочвени обвинения за военен саботаж и по този начин да тласнеш Америка към война с Испания, както прави Хърст през 1898 г. Блейз казва на Карълайн, че „практически нищо, което господин Хърст публикува, не е истина“. В интерпретацията на Видал евтината сензационност на този праобраз на кликбейта прикрива колосална политическа мощ. След като наблюдава Хърст в действие, Карълайн стига до извода, че върховната власт не е „да управляваш от Белия дом… а да пресътворяваш света за всички останали, като ги караш да сънуват именно онези сънища, които ти си избрал за тях“.
Напълно в духа на Хърст Карълайн смъмря един редактор от своя вестник, който все още вярва в старомодната представа, че журналистиката трябва да се придържа към истината. Напротив, отвръща тя. Освен в малкото случаи, когато фактите са наистина необходими, „всичко останало, което публикуваме, е литература – особен вид литература, предназначена да забавлява, да разсейва и да вълнува читателите, така че те да купуват стоките, които нашите рекламодатели искат да им продадат. Следователно сме длъжни да бъдем… изобретателни“.
С този циничен обрат тя представя фалшивите новини като жанр на художествената литература, а едновременно с това преобръща обичайното съотношение между журналистическите текстове и рекламите. Малцина журналисти възприемат труда си като средство за продажба на нови автомобили, лекарства против киселини или хамбургери. Според Видал именно това в крайна сметка представлява той.
Отвъд тази обща критика „Империя“ осветява и две конкретни илюзии, които американските медии упорито подхранват. Обяснявайки американската култура на своята по-възрастна френска любовница, Блейз казва, че тук е възможно бедните и лишените от късмет да бъдат държани „доволни завинаги с разкази за щастливците и техните разточителства“, стига да вярват, че поне няколко от тях също могат един ден да забогатеят – както е станало с бащата на Хърст, започнал живота си като почти неграмотен миньор, преди буквално да удари златната жила.
„Можеха да мечтаят наяве, а въображението им непрестанно да бъде подхранвано от „Джърнъл“, отбелязва Блейз.
Втората голяма илюзия е митът за безкрайната граница, оправдаващ изграждането на глобална американска империя. Размишлявайки по-нататък, Блейз стига до извода, че „макар границата да е приключила с изобретяването на Калифорния, новопридобитото Карибско море и Тихият океан вече са американски езера, изпълнени с богати острови и много възможности“.
И двата основни елемента в критиката на Видал към медиите – възхвалата на богатството и оправданието на американския империализъм – звучат днес не по-малко убедително, отколкото в епохата, която романът описва.
*
В известен смисъл един вестник на Хърст от началото на XX век напомня на блатото, в което се е превърнал интернет днес. Както пише Насоу, неделните му издания поднасят на читателите „пространно илюстрирани материали за динозаври, извънземни или медицински чудеса; няколко страници, посветени на звездите и спектаклите на Бродуей; разкази и откъси от най-добрата или най-популярната съвременна белетристика; богато илюстрирани очерци за балерини, хористки, актриси и други оскъдно облечени изпълнителки“.
Понякога историческите факти изглеждат още по-фантастични от художествената версия на Видал. Без да сте чели биографията на Насоу, едва ли бихте повярвали, че през 1897 г., обзет от желание да увеличи тиража си и да разпали обществената омраза към Испания, Хърст изпраща свой репортер в Куба със задачата да помогне на младата и красива дъщеря на хвърлен в затвора бунтовник да избяга. Благодарение на подкупи и щастливо стечение на обстоятелствата журналистът по някакъв начин успява. Видал споменава този епизод бегло, но пропуска сюрреалистичния му финал: Хърст нарежда младата жена да бъде облечена като принцеса в дълга бяла рокля, след което я развежда триумфално из улиците на Ню Йорк до митинг в „Медисън Скуеър Гардън“, а после я представя на президента Маккинли в Белия дом.
Още по-невероятно е, че Хърст подарява собствената си яхта, напълно въоръжена, на Военноморските сили на Съединените щати. Нетърпелив сам да види бойните действия, той наема параход и отплава към кубинските води в компанията на приятели, редактори, репортери, хористки, готвачи и толкова лед, че успява да снабди с него Американската военна болница в Куба. В епизод, който придава съвсем нов смисъл на понятието „журналистика на терен“, Хърст пренебрегва молбите на американските морски пехотинци да стои далеч от сраженията. Вместо това се качва на горящ испански военен кораб, за да събере сувенири, след което се втурва към брега с малка лодка, с револвер в едната ръка и бележник в другата, и дори пленява няколко испански моряци, успели да се измъкнат от пламтящите кораби.
Представете си, че Джеф Безос се отегчи от това просто да притежава „Уошингтън Поуст“, да уволнява стотици журналисти и да ограничава свободата на редакционната страница, и реши лично да се присъедини към американските части, спускащи се с парашути над Венецуела или Иран. После си представете, че пренебрегва заповедите им и започва самоволно да пленява вражески войници. Както казва Хенри Адамс в романа на Видал – реплика, която е художествена измислица: „истината е достатъчно странна дори за обикновения историк“.
*
През 1931 г., малко след като завършва „Прекрасният нов свят“, Олдъс Хъксли получава предложение да стане колумнист. „Изглежда ще получавам добри пари срещу не особено много работа, при това от вид, който може да се окаже доста интересен“, пише той. През следващите четири години публикува повече от сто и седемдесет текста във вестниците на Хърст, посветени на всичко – от наркотиците и ентомологията до фашизма.
Романът му „Лебедът умира след много лета“ (1939) е странна и изключително завладяваща книга. За разлика от прецизно документирания свят на „Империя“ на Видал, творбата на Хъксли представлява философска сатира, която драматизира идеи далеч повече, отколкото исторически събития. Нейната мишена не е само богатият обитател на замъка Джо Стойт – очевидно моделиран по образа на Хърст, а американското общество като цяло с неговото пошло консуматорство и инфантилно преклонение пред богатството. До края на романа обсегът на сатиричния удар се разширява още повече: отвъд Америка, към самите устойчиви заблуди на човешкото съзнание.
Книгата започва с това как британският учен Джереми Портидж е откаран с кола на север по калифорнийското крайбрежие от Лос Анджелис, за да гостува на Стойт. По време на пътя рекламните билбордове край шосето постепенно се превръщат в сюрреалистична квинтесенция на американската ценностна система:
Изискана кухня. Сладоледи до небето. Иисус спасява. Хамбургери. Млечни шейкове. Духовно изцеление и прочистване на дебелото черво. Купете мечтания си дом още днес
Критиката на Хъксли е пределно ясна: Америка системно подменя духа с тялото, безразборно смесвайки физическото с метафизичното.
Дори планините изглеждат парични: „Някъде в далечината планинските вериги очертаваха неразгадаемата графика на възхода и краха“. Когато Портидж най-сетне пристига в огромния замък – своеобразен „каменен разцвет“ – ужасът му от натруфеното великолепие е едновременно искрен и комичен.
„Самата мисъл, че ще се срещне с човека, способен на подобна чудовищна безвкусица, го изпълваше с ужас.“
Човекът зад всичко това е Стойт, чиято най-характерна черта е ненаситното желание да притежава повече от всичко. В романа на Хъксли той е петролен, а не медиен магнат, но приликата с Хърст е очевидна. Стойт иска още пари, от които няма нужда; още антични предмети, които не умее да цени (етруски саркофаг му служи за поставка за чадъри); и най-вече – още време на земята. Той е готов „да се подложи практически на всичко, стига да не е вивисекция без упойка, ако това му дава надежда да остане над земята още няколко години“.
В един аквариум с необичайно дълголетни шарани Хъксли описва как „само на няколко сантиметра от втренчените им очи безкрайна броеница от мехурчета неуморно се издигаше към светлината, а около тях водата непрестанно проблясваше от светкавичните движения на дребните риби. Потънали в безсмисления си екстаз, чудовищата не обръщаха внимание на нищо“.
Безсмъртието би било също толкова безполезно и за Стойт, който по нищо не отстъпва на тези шарани в неспособността си да забелязва каквото и да било истински значимо. Доктор Обиспо – мрачният учен, опитващ се да удължи живота му – успява да постигне подобен резултат единствено при няколко павиана, които прекарват времето си в бой, хранене и съвкупление. Ако богатите получат безсмъртие, внушава Хъксли, те ще правят същото: ще живеят вечно само за да продължат да живеят като павиани.
Образованият Портидж, чието съзнание е изпълнено с цитати от Шели и Гьоте, не би пропилял един по-дълъг живот по този начин.
„В Британския музей има много книги“, казва той на Проптър, размишлявайки как би използвал триста години живот.
Но дори ако прекараме столетия в живот на духа, възразява Проптър, неизбежно ще ни обземе скуката. А отвъд това стои още по-дълбок въпрос – самата природа на съзнанието. Не успяваме да достигнем онова, което Хъксли нарича „съзнание, освободено от времето и от апетита“. Според него човешкият ум, с безкрайното си производство на желания и страхове, е първоизточникът на всички фалшиви новини: той систематично ни подвежда както за света, така и за самите нас. Освобождението изисква радикално различен начин на съществуване, при който егото се разпознава като „измислица, своеобразен кошмар, трескаво разтревожено нищо, което, щом веднъж бесът му бъде укротен, може да бъде изпълнено с Бога – Бог, разбран и преживян като съзнание, надхвърлящо личността“, както казва мистър Проптър в един от многобройните си блестящи метафизични монолози.
Желанието за безсмъртие всъщност е желание да се освободим от клаустрофобията на собствения си ум, а не копнеж за физиологическо откритие, което да поддържа телата ни вечно живи.
Хъксли внушава, че единствените хора, за които безсмъртието не би било пропиляно, са онези, които вече са престанали да го желаят. Оттук следва и политическият извод, че всяка истинска революция трябва най-напред да бъде вътрешна. Промяната на света няма да промени нищо, ако самата човешка природа не претърпи радикално преобразяване. Ако останем такива, каквито сме, едно драстично удължаване на човешкия живот би означавало просто много по-дълъг кошмар на капиталистическо натрупване и войнствен национализъм.
Ако Хъксли е прав, не е достатъчно просто да ограничим придобивките на свръхбогатите. Дори да им попречим да притежават вестници, да нахлуват в чужди държави, да трупат произведения на изкуството или да преследват физиологично безсмъртие, ние пак ще останем пленници на онова „трескаво разтревожено нищо“, наречено его – може би най-правдоподобната и същевременно най-опасната измислица от всички.
Ако след век все още има историци, те без усилие ще могат да съпоставят шестстотинте страници от биографията на Хърст, написана от Насоу, с хрониката на безумните подвизи на личности като Илон Мъск и Джеф Безос. Колкото и ценни да бъдат подобни исторически трудове, художествената литература винаги ще притежава едно незаменимо преимущество: способността да ни накара не просто да узнаем, а истински да почувстваме и разберем опустошенията, които ненаситното его на шепа дребни хора причинява както на човешките души, така и на обществото.
(със съкръщения)
Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА
Източник: lithub.com 21.05.2026
